Николай Бердяев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Николай Бердяев
Nicolas Berdiaev
руски философ
Bierdiajew phixr.jpg
Роден
Починал

Религия Православна църква
Образование Киевски университет
Философия
Регион Западна философия
Епоха Философия на XX век
Школа Християнски екзистенциализъм
Интереси Етика
Николай Бердяев в Общомедия

Николай Александрович Бердяев е руски философ и публицист. Заедно с Владимир Соловьов, Сергей Булгаков, Пьотър Струве, Семьон Франк, Павел Флоренски и др., Бердяев е една от водещите фигури на движението, сложило начало на т.нар. „Руски философско-религиозен ренесанс“

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден е в потомствено аристократично семейство. Детството си прекарва в Киев, където по-късно получава военно образование в Киевския кадетски корпус. През 1894 г. постъпва в Киевския университет, където започва да изучава естествени науки, но след първата година на обучението си се прехвърля в юридическия факултет. През 1898 г. е изключен от университета заради участието си в социалдемократическото движение (младият Бердяев за кратко се увлича по марксизма). Изпратен е за един месец в затвора, следва заточение. В първите години на 20 век Бердяев вече окончателно се обръща към идеите на религиозната философия. Започват публицистичните му изяви.

След революцията от 1905 г. Бердяев подлага на силна критика различните „леви“ и „десни“ радикални течения в Русия. Особено остър е към болшевизма, критика, която се засилва в по-късния му период. Специфично е отношението му към политическите събития. От една страна, той смята падането на монархията в Русия за закономерно и неизбежно, но от друга се придържа към монархически позиции. След т. нар. „Октомврийска революция“, Бердяев, който принципно не е съгласен с тезите на болшевизма, развива усилена дейност – изнася публично лекции, става един от лидерите на Общоруския писателски съюз, на други обществени организации. Тази дейност се прекратява през 1922 г., когато Бердяев е принудително изселен от Русия. Следващите две години прекарва в Берлин, вече световноизвестен като философ. В германската столица той завързва близко приятелство с Освалд Шпенглер, Макс Шелер, Херман фон Кайзерлинг. Последните си години Бердяев прекарва в Париж.

Философия[редактиране | редактиране на кода]

Бердяев не пише философски творби в строгия смисъл на думата. Неговото творчество като форма по-скоро може да бъде причислено към публицистиката, но поради дълбочината на разсъжденията е определяно като философско. Той не се и опитва да създаде строга и формулирана философска концепция, а по-скоро изказва мнението си по различни философски и политически теми. Може да се каже, че „философската система на Бердяев“ е по-скоро продукт на систематичния анализ, извършен от неговите последователи, отколкото следствие на някаква премислена авторска концепция.

Голяма част от произведенията са белязани от явна критика спрямо утвърдилия се в Русия болшевизъм, засягат социални проблеми, Бердяев очертава и виждането си за едно по-добре устроено общество. Философът не вижда изхода от съвременната му политическа криза нито в решенията, предлагани от модерната либерална демокрация, нито в острите мерки на социализма, нито в крайния десен консерватизъм, чието олицетворение за Бердяев е монархията. Той има за идеал общество, при което доминира духовното и божественото, но не олицетворявано от църковни или държавни йерарси.

Цялото творчество на автора е белязано от неприкрит руски патриотизъм и вярност към учението на Православната църква. Като основен акцент обаче е изведена идеята за „самопознанието“, в което Бердяев вижда единствения смисъл на което и да е познание и всъщност единственото възможно истинско познание. Тук неговите критици го упрекват, че разбира познанието като интровертна дейност. Самият той обаче не прави такова разграничение. Макар и да твърди, че познанието, което не „се е превъплътило“ в самопознание“, е безплодно усилие на ума, Бердяев не омаловажава познанието за външното, а го възприема като етап и материал по пътя към самопознанието. Характерно за творчеството му е пренебрежението към „сциентизма“, който противопоставя на духовното самопознание.

Философия за свободата[редактиране | редактиране на кода]

Бердяев често се свързва с „християнски екзистенциализъм“. Въпреки че в младостта си възприема марксистката идеология, по-късно той го изоставя, защото води, според него, до тоталитаризъм, който ограничава свободата и намалява стойността на индивида. Вместо това той се връща към религиозната вяра на руското православно християнство, в което е издигнат. И все пак и тук той отхвърля по-авторитарните и догматични аспекти на учението. Всъщност, подобно на други екзистенциални мислители (или „философи на съществуването“), Бердяев е имал свобода да бъде от най-голямо значителните. Всъщност за него, дори повече от някои други екзистенциални мислители, свободата е основният термин в неговата философия. За него свободата е основната или крайната метафизична реалност. Преди всичко друго и като основа или „основание“ на всичко останало, първо съществува свободата. Свободата е „неоснователната земя“. Тя е „първият принцип“ на всичко (битие), но не като обяснителна причина за цялото същество (както в традиционната метафизика), а повече като краен източник, реалността, която човек открива, ако човек се потопи достатъчно дълбоко в самото съществуване. Така че, докато екзистенциализмът на Сартр провъзгласява, че „съществуването предшества същността“ (което означава, че преди нашите рационални обяснения има само грубо съществуване), провъзгласява Бердяев, "свободата предшества съществуването.”

За да разберем напълно идеята на Бердяев за свобода като крайна реалност, не трябва да бъркаме неговото понятие с традиционната идея за „свободна воля“. В традиционното разбиране свободата е просто способност на субект, който е в състояние (свободен) да избира между различни възможности, както между добро и лошо, така и между правилно и грешно. Но ако случаят е такъв, субектът като (морално) същество би дошъл на първо място, а свободата като сила или воля (т.е. „сила на волята“) ще дойде на второ място и ще произлезе от нея. Или, с други думи, съществуването (на агента или субекта) би предшествало свободата (силата за избор). Но в философията на Бердяев връзката е обърната. Свободата е самата основа или основание, не само на съществуването на индивидите, но и на цялото съществуване, т.е. на цялата вселена. Тук можем да видим влиянието на религията във философията на Бердяев и защо тя се нарича „религиозна философия“. Според Бердяев самата вселена и всичко в нея произтича от свободата, която Бог е създал. Без тази първична свобода (на Бога) нямаше да има нищо. В този случай „религията“ трябва да се разбира по-малко като система от доктринални убеждения и повече като свободен и творчески живот на духа.

Философия за истината[редактиране | редактиране на кода]

Тъй като философията на Бердяев е била по същество духовна, той вярва, че за да се постигне крайната истина на тази реалност, човек трябва да го преживее лично. Поради тази причина той разграничава два вида истина: „обективна“ и „субективна“. Обективната истина е знанието, което постигаме чрез разума и неговата логика, концепции и идеи. Макар да вярва, че това знание е възможно и дори до известна степен „истинско“, знанието или истината, постигнато чрез разума, е фундаментално погрешно. Това е знание, което се опитва да контролира и стабилизира крайната реалност в „необходимите истини“. Този вид истина принадлежи на науката и технологията. Тя се стреми да познава необходимите истини на обективната реалност, за да я манипулира и доминира. Но тъй като крайната реалност, както серазбира е свободата, тя по дефиниция не е необходима, а свободна. Тъй като обективната причина винаги търси това, което е задължително вярно, тя не може да схване тази крайна и по-фундаментална истина за реалността.

Тогава свободата може да бъде постигната само субективно. Само във вътрешните дълбини на едно същество човек може да открие своята истина. Отново, разумът винаги се отделя от реалността, която трябва да бъде позната, за да я обективизира. Но за да схване свободата, човек трябва да се движи точно в обратната посока. Човек трябва да го ангажира в цялото си същество. По този начин човек участва в самата тайна на съществуването, „познавайки“ не чрез случайни обяснения на концептуалния разум, а в неговите вътрешни дълбочини. Поради тази причина Бердяев твърди, че „обективната реалност“ всъщност не съществува; това е просто „илюзия на нашите умове“, защото това, което наистина съществува, е нашата обективизация на реалността. Или с други думи, „обективната реалност“ е това, което създаваме.

Философия за креативност[редактиране | редактиране на кода]

Така от тези представи за свобода и субективност Бердяев развива своето разбиране за истината като творчество. Приемайки свободата в сърцето на съществуването, ние ставаме свободни да създаваме, както Бог създава, тоест, „от нищо“. Тук Бердяев флиртува с отстъпничеството (поне по отношение на християнството), като твърди, че хората също могат да създават ex nihilo ((навън) от нищо). Това, което той има предвид, обаче е, че въпреки че ние като хора трябва да използваме определени материали в каквото и да създаваме, ние не само преправяме или имитираме нещо, което вече сме направили, но буквално внасяме нещо съвсем ново или оригинално в света. Нещо повече, Бердяев не само ограничава идеята си за творение до изкуството, но го отваря за всички измерения на човешкото съществуване. В нашите мисли, нашите действия, нашите взаимоотношения можем да прегърнем свободата, която е в основата на съществуването и по този начин създаваме нещо ново. Всъщност, когато духовната реалност, която е създадена, се актуализира в някаква външна или материална форма (например в произведения на изкуството), тя всъщност губи част от своята духовна сила или енергия. Истината на тази динамична енергия на духа наистина е само „позната“ вътрешно.

Философски персонализъм[редактиране | редактиране на кода]

Като се има предвид разграничението на Бердяев между истината, позната само с разума, и истината за духа, обхванат от вътрешността на цялото ни същество, можем да видим защо той критикува рационализма на Декарт и Кант за това, че е прекалено безжизнен или „безкръвен“. Битието трябва да обхване тази реална свобода, тогава емоциите и страстите също са включени. Акцентът на Бердяев върху субективността на индивида, за разлика от обективността на чистия разум, доведе до критикуването на философията му като твърде индивидуалистична. Бердяев обаче предпочита термина „личност“ и твърди, че във всички философии личността на философа е очевидна, дори когато толкова много философи правят всичко възможно, за да я скрият зад логическите си аргументи. За разлика от това, Бердяев настоява, че творчеството на човека не трябва да бъде задушавано, а да му се даде свобода. Нещо повече, той не възприема философския си персонализъм като индивидуалистичен в смисъл да бъде самозатворен. Вместо това, в сърцето си, човешката личност е обществена и така, при възприемането на свободата на съществуване, човек не е свободен да избира каквото си иска, а по-скоро създава нови неща заедно с и за другите. По този начин човек помага за трансформиране или пресъздаване на света, себе си и другите.

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • Константин Леонтиев. Париж, 1926.

Живот[редактиране | редактиране на кода]

През 1894 г. Бердяев влиза в Киевския университет, за да учи право. Това е период на революционен плам сред интелигенцията и студентите, а Бердяев скоро се включва в марксисткото движение. През 1898 г. е арестуван в студентска демонстрация и е изгонен от университета. Въпреки че Бердяев следва и в други университети, никога не взема диплома. По-късно той е замесен в незаконни дейности и това води до три години вътрешно изгнание в Централна Русия – лека присъда в сравнение с наказанията, пред които са изправени много други революционери. В изгнание той написва първата си книга, която е подбудена от социалистическите идеи на марксизма към по-екзистенциален персонализъм.

Бердяев е роден в Киев на 18 март 1874 г. в аристократично военно семейство. Детството си прекарва самотен вкъщи, където библиотеката на баща му му позволява да чете широко различна литература. Още когато е само на четиринадесет години, той чете произведения на великите немски философи Хегел, Шопенхауер и Кант. Също така владее и чужди езици.

През 1894 г. Бердяев влиза в Киевския университет, за да учи право. Това е период на революционен бум сред интелигенцията и студентите, а Бердяев скоро се включва в марксизма. През 1898 г. е арестуван в студентска демонстрация и е изгонен от университета. По-късно той е замесен в незаконни дейности и това води до три години изгнание. През 1904 г. Бердяев се жени за Лидия Трушеф и двамата се преместват в Санкт Петербург, руската столица и център на интелектуална и революционна дейност. Там Бердяев участва пълноценно в интелектуалния и духовен дебат, като накрая се отклонява от радикалния марксизъм, за да насочи вниманието си към философията и религията. Въпреки че Бердяев е вярващ християнин, той често критикува институционалната църква. Всъщност заради една негова пламенна статия от 1913 г., която критикува Светия Синод на Руската православна църква, обвинен в богохулско престъпление, за което наказанието е било изгнание в Сибир за цял живот. Появата на Първата световна война и на болшевишката революция, обаче попречва на делото му да дойде в съда.

Въпреки че все още обхваща аспекти на социализма, Бердяев не може да приеме болшевишкия режим заради някогвия авторитаризъм и господството на държавата над свободата на личността. И все пак той приема трудностите на революционния период, тъй като му е било позволено да продължи да изнася лекции и да пише. Въпреки това, през 1922 г. болшевишкото правителство го гони от Русия заедно с над сто известни интелектуалци. Отначало Бердяев и други емигранти отиват в Берлин, но икономическите и политическите условия в Германия принуждават много от тях, включително Бердяев и съпругата му, да се преместят в Париж през 1923 г. Там той основава академия, където преподава, преподава и пише, докато работи за насърчаване на обмена на идеи с френската интелектуална общност. По време на германската окупация на Франция, Бердяев продължава да пише. Много от книгите му са публикувани след войната, а други след смъртта му. В годините, прекарани във Франция, Бердяев написа петнадесет книги, включително и повечето от най-важните му творби. Той умира на бюрото си в дома си в Кламар, близо до Париж, на 24 март 1948 година.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за
От него
За него
  • Бердяев Николай Александрович, Посетен на 27 септември 2015 г..