Николай Набоков

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Николай Набоков
руски офицер
Починал: 25 октомври 1887 г.

Николай Александрович Набоков е руски офицер, капитан от източнорумелийската милиция, след Съединението на Източна Румелия и Княжество България заговорник и бунтовник срещу властите в Княжеството.

От 1880 до 1885 година капитан Набоков командва рота от Бургаската дружина.[1] След Съединението, когато руският император Александър III нарежда на сънародниците си - офицери да напуснат българската армия, остава в Бургас като частно лице. През май 1886 е арестуван от местните власти заради заговор срещу княз Александър Батенберг и министър-председателя Петко Каравелов, но е освободен в резултат на руски дипломатически натиск.[2]

През есента на същата година Набоков участва активно в опита за въстание срещу регентството, заместило абдикиралия Батенберг. Замисълът на заговорниците, свързани с руския консул в Пловдив, е да вдигнат бунтове на войската и населението в няколко селища на Южна България, за да предизвикат руска и турска военна интервенция и сваляне на софийското правителство. Набоков оглавява бунта в Бургас през нощта на 22 срещу 23 октомври 1886, когато заговорниците арестуват няколко офицери и други привърженици на правителството и поемат за кратко командването над дружината, квартируваща в града. В очакване на помощ от руския военен кораб „Забяг“, който потегля за Бургас от Варна, прави опит да сформира временно правителство и да събере запасняци от района на Бургас и Поморие за поход към Пловдив. Още на 23 октомври обаче войниците се подчиняват отново на лоялния към правителството дружинен командир, който залавя заговорниците.[3] Набоков е осъден от полеви съд на доживотен затвор, но, също както след заговора срещу Батенберг, е пуснат на свобода съгласно режима на капитулациите, който поставя поданиците на големите европейски държави в Южна България извън юрисдикцията на българските власти.[1][3]

През есента 1887 година Набоков събира чета на турска територия и нахлува в България в района на Приморско с намерението да предизвика въстание срещу княз Фердинанд и правителството на Стефан Стамболов. Загива, след като планът е осуетен, а четата му е разгромена от властите.[1]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в Енциклопедия „България“, т. 4, София, Издателство на БАН, 1984, стр. 404
  2. Радев, Симеон. Строителите на съвременна България. Том 1. София, Български писател, 1990, стр. 718
  3. а б Радев, Симеон. Строителите на съвременна България. Том 2. София, Български писател, 1990, стр. 400-403