Николай Станишев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Николай Станишев
български историк
Роден
Починал
София, България
Погребан Централни софийски гробища, София, България

Образование Софийски университет „Св. Климент Охридски“
Научна дейност
Област история
Образование Софийски университет
Семейната гробница на Станишеви на Централните софийски гробища

Николай (Никола) Христов Станишев е български юрист, историк, преводач и литератор.[1]

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден е през 1897 г. в София. Баща му Христо Станишев, който е от Кукуш, е български строителен инженер и член на ръководството на ВМОК. Майка му Евка (Евтимия) Попстефанова, родена във Велес, е дъщеря на Никола Попстефанов; тя завършва Солунската девическа гимназия през 1888 г. (випуск II).[2][3]

Завършва семестриално философия в Мюнхен и право в София. Владее руски, английски, френски, немски и ползва свободно италиански и испански.

Участва в Първата световна война от септември 1916 г. до октомври 1918 г. като запасен подпоручик-артилерист. При Савяк (29 септ. 1918) се отличава с пленяването на гръцка батарея и получава военен кръст за военна заслуга V степен. През 1941 г. е произведен поручик, служи на турската граница в батарея от Сливенския гарнизон.[4]

Преди 1944 г. работи в столицата като юрисконсулт. Един от основателите на интелектуалния кръг „Българска орда“ (1938 – 1944), негов подпредседател. В книгата си „Кратка история на българите“ (1942), Станишев твърди, че прабългарите са провели етническо прочистване на заетата от тях територия на Балканите, като са изселили или унищожили славяните от земите, които са заселили. Тази теза обслужва конкретната геополитическа обстановка по времето на Втората световна война, когато България е съюзник на Третия райх.

Изселен от София през 1949 г. в село Дивдядово, Шуменско. През 1963 г. по закона за реабилитацията се завръща в София, превежда стихове и проза от предпочитаните си езици, но под различни имена. Едва в „Антология на френски поети“ участва с преводи със собственото си име. Самият той е автор на много стихове.

Умира на 8 август 1980 г. в София.

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • „Кратка история на българите. От най-стари времена до днес“ (1942, 1992, 1994)
  • „Летопис за Крумиш – кан ювиги на българите 811 – част І (1972)
  • „Летопис за Крумиш – кан ювиги на българите 811 – 814 – част ІІ“ (1972),
  • „Цар Борис І Кръстител – част І и част ІІ“
  • „Златен и кървав залез (Падането на Първото Българско Царство) – част І и ІІ (1968)
  • „Симеон – част І, ІІ и ІІІ“ (1972), „Цар Симеон Велики“ (1999).

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Електронно списание „Литературен свят“, 2008 – 2016, ISSN: 1314 – 2046, Издателство „Фльорир“, брой 64 юли 2014 г.
  2. Станишев, Христо. Път от миналото към бъдещето. София, Издателство Орбел, 1995. ISBN 954-496-016-7. с. 45-47.
  3. Кандиларовъ, Георги Ст. Българскитѣ гимназии и основни училища въ Солунъ (по случай на 50-годишнината на солунскитѣ български гимназии). София, Македонски Наученъ Институтъ, печатница П. Глушковъ, 1930.
  4. Станишев, Христо. Път от миналото към бъдещето. София, Издателство Орбел, 1995. ISBN 954-496-016-7, с. 49.
     Портал „Македония“         Портал „Македония