Николас Мадуро

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Николас Мадуро
Nicolás Maduro Moros
венецуелски политик
Роден
23 ноември 1962 г. (61 г.)
РелигияКатолическа църква
Политика
ПартияДвижение за Пета република (1997 г. – 2007 г.)[1]
Обединена социалистическа партия на Венецуела (2007 г.)[2][3]
Революционно боливарианско движение-200 (1994 г. – 1997 г.)[4]
Президент на Венецуела
(частично признат)
от 19 април 2013 г.
Вицепрезидент на Венецуела
13 октомври 2012 – 5 март 2013
Министър на външните работи на Венецуела
9 август 2006 – 15 януари 2013
Семейство
СъпругаСилия Флорес (ж. 2013)
Деца1
Подпис
Уебсайтwww.nicolasmaduro.org.ve
Николас Мадуро в Общомедия
Събрание на Революционното боливарско движение – 200 през 1997 г. Мадуро е най-вляво, а Чавес – по средата.
Мадуро през 1999 г.
Мадуро като външен министър с Тарек ел Аисами и Владимир Путин през 2010 г.

Никола̀с Маду̀ро Мо̀рос (на испански: Nicolás Maduro Moros) е венецуелски политик, настоящ президент на Венецуела от 19 април 2013 г.[5]

Първоначално работи като шофьор на автобус. Започва политическата си кариера като профсъюзен деец. През 1994 година повежда кампанията за освобождаването от затвора на Уго Чавес. В периода от 2005 до 2006 година е председател на Народното събрание на Венецуела. Става министър на външните работи (2006), а през 2012 година е назначен за вицепрезидент. От 5 март до 19 април 2013 г., след смъртта на Уго Чавес, изпълнява задълженията на президент на Венецуела.[6]

На изборите от 14 април 2013 г. Николас Мадуро изпреварва съперника си Енрике Каприлес Радонски с 1,5%, но последният не признава изборните резултати.

На извънредните избори на 20 май 2018 г. Николас Мадуро е преизбран на поста глава на Венецуела за периода 2019 – 2025 години, като получава 67,8% от гласовете. Изборите обаче предизвикват протест от страна на повечето от страните по света, включително и тези от Латинска Америка. Четиринадесет страни, включително Аржентина, Бразилия и Канада, отзовават посланиците си от Каракас в знак на протест против резултатите от изборите, а САЩ налагат на Венецуела допълнителни икономически санкции. Резултатите от изборите признават само Русия, Салвадор, Куба и Китай.

На 10 януари 2019 г. се състои инаугурацията на Николас Мадуро,[7] след което той официално става президент на Венецуела за втори път. Заради несъгласието на опозицията Мадуро полага клетвата във Върховния съд, а не в Народното събрание на Венецуела. Председателят на Народното събрание, Хуан Гуайдо, обявява президентството му за нелегитимно и се самопровъзгласява за временен президент на страната на 23 януари 2019 г.

Мадуро често е описван като диктатор, а доклад на Организацията на американските държави говори за множество престъпления срещу човечеството, които са били извършени по време на режима му.[8] В хода на управлението му, над 9000 души стават обект на извънсъдебни екзекуции, а над четири милиона венецуелци са принудени да напуснат страната.[9] Основни съюзници на Мадуро са Китай, Куба, Русия, Иран и Турция. На 26 март 2020 г. Департаментът по правосъдие на САЩ обвинява Мадуро в трафик на наркотици и наркотероризъм,[10] а Държавният департамент на САЩ предлага награда от 15 милиона долара за информация, която би спомогнала той да бъде подведен под отговорност.[11][12][13]

Личен живот[редактиране | редактиране на кода]

Николас Мадуро Морос е роден на 23 ноември 1962 г. в Каракас, Венецуела, в семейство от работническата класа.[14][15][16] Баща му, Николас Мадуро Гарсия, е виден синдикален лидер,[17] който умира в автомобилна катастрофа на 22 април 1989 г. Майка му, Тереса де Хесус Морос, е родена в колумбийския граничен град Кукута.[18] Семейството му е с леви възгледи.[19] Мадуро израства в работнически квартал в западните предградия на Каракас.[18] Има три сестри.[20]

Мадуро израства като католик, но през 2012 г. излизат сведения, че е станал последовател на индийския гуру Сатия Сай Баба.[21] В расово отношение, Мадуро се определя като метис. В интервю от 2013 г. споделя, че прародителите му са били сефарадски евреи, които са приели католицизма във Венецуела.[22]

Мадуро е женен два пъти. От първия си брак с Адриана Геро Ангуло има един син – Николас Мадуро Гера,[23][24] известен също като „Николасито“, който заема няколко висши държавни постове.[25] През юли 2013 г. се жени за Силия Флорес,[26] адвокат и политик, която замества Мадуро като президент на Народното събрание през август 2006 г., когато той подава оставка от поста си, за да стане министър на външните работи. Флорес е първата жена, служила като президент на Народно събрание на Венецуела.[27] Двамата поддържат романтична връзка още от 1990-те години, когато Флорес е адвокат на Уго Чавес след опитите за преврат през 1992 г. срещу тогавашния президент Карлос Андрес Перес.[28] Макар да няма деца от Флорес, Мадуро има три доведени деца.[29]

Мадуро е почитател на музиката на Джон Ленън и кампаниите му за мир и любов, както и на Робърт Плант и Лед Цепелин.[30]

Ранна кариера[редактиране | редактиране на кода]

Образование и синдикална работа[редактиране | редактиране на кода]

Мадуро се изучава в публична гимназия в квартала си, като именно там започва да се интересува от политика.[14] Според записите на училището, Мадуро така и не го е завършил.[19]

През 1979 г. Мадуро е разследван от венецуелските власти за отвличането на американския бизнесмен Уилям Нихус.,[31] По-късно започва дългогодишна работа като шофьор на автобус към Каракаския метрополитен. Започва политическата си дейност през 1980-те години, ставайки профсъюзен деец, представящ автобусните шофьори на Каракаския метрополитен. Работи и като телохранител на социалиста Хосе Висенте Рангел по време на неуспешната му президентска кампания през 1983 г.[19][32]

На 24 години Мадуро се премества в Хавана с други леви бойци от Южна Америка, където се изучава в център на политическо образование под ръководството на Съюза на младите комунисти.[18] По това време той получава интензивно обучение от кубинския революционер Педро Мирет, който е високопоставен член в Политбюро на ЦК на Комунистическата партия на Куба и приближен на Фидел Кастро.[33]

Съществуват сведения, че Мадуро е получил задача от правителството на Кастро да служи като „къртица“ за кубинското разузнаване. В началото на 1990-те години се присъединява към военно-революционното движение Революционно боливарско движение – 200 и полага усилия за освобождаването на Уго Чавес, който е арестуван за участието във венецуелския опит за преврат през 1992 г.[19] В края на 1990-те години изиграва ключова роля в основаването на Движението за Пета република, което подкрепя Чавес за президент през 1998 г.[34]

Народно събрание[редактиране | редактиране на кода]

Мадуро е избран за член на Депутатската камара на Венецуела през 1998 г., а от 2000 г. заема място в Народното събрание. По всяко време представлява Столичния район. От 2005 до 2006 г. е говорител на събранието.

Външен министър[редактиране | редактиране на кода]

Николас Мадуро е назначен за министър на външните работи през 2006 г., служейки по време на управлението на Чавес. Остава на тази позиция до октомври 2012 г., когато е избран за вицепрезидент на страната. Като външен министър, той изиграва ключова роля в изтласкването на външната политика на държавата отвъд границите на Латинска Америка и търси връзка с повечето правителства, които си съперничат с американското.[35]

Позицията на външната политика Венецуела по време на управлението му включва: преустановяване на неофициалните взаимоотношения с Тайван в ползва на Китайската народна република,[36][37] подкрепа за управлението на Муамар Кадафи в Либия, прекъсване на дипломатическите отношения с Израел по време на войната в Газа (2008 – 2009),[38] признаване и установяване на дипломатически отношения с Палестина,[39] обрат на отношенията с Колумбия по време на дипломатическата криза с Еквадор през 2008 г. и отново по време на дипломатическата криза с Колумбия през 2010 г.,[40] признаване на Абхазия и Южна Осетия за независими държави[41] и подкрепа за Башар Асад в гражданската война в Сирия.[42]

Макар да не говори никакви чужди езици, Мадуро се доказва като прагматичен и умел политик, който успешно се договаря с чуждите държавни глави.[43][44]

През септември 2006 г., докато се опитва да се завърне във Венецуела през Маями, Флорида, Николас Мадуро е задържан за кратко от Департамента за вътрешна сигурност на САЩ на нюйоркското летище Джон Ф. Кенеди, след като закупува три самолети билета с пари в брой. По това време Мадуро и Чавес са в Ню Йорк за 61-вата сесия на Общото събрание на ООН, на която Чавес нарича американския президент Джордж Буш „дявола“.[45] Двамата представят дипломатическите си документи и след час и половина са освободени.[46] Впоследствие Мадуро обвинява американското правителство в расизъм и нацизъм, определяйки задържането си от американските власти като незаконно и подава жалба към ООН. Самият Чавес заявява, че задържането на Мадуро е провокация от дявола.[46]

Вицепрезидент[редактиране | редактиране на кода]

Преди да бъде избран за вицепрезидент, Мадуро вече е бил избран от Чавес за негов наследник като президент през 2011 г. в случай, че се спомине от рак. Този избор е направен поради лоялността на Мадуро към Чавес и добрите му отношения с другите чависти като Елиас Хауа, Джесе Чакон и Хорхе Родригес. Някои експерти предсказват, че в случай че Чавес умре, Мадуро ще бъде изправен пред повече политически трудности и страната ще бъде обхваната от нестабилност.[47]

Чавес назначава Мадуро за вицепрезидент на Венецуела на 13 октомври 2012 г., малко след победата си на президентските избори по-рано в същия месец. На 8 декември 2012 г. Чавес обявява, че ракът му се е завърнал и че ще замине за Куба за спешна операция и по-нататъшно лечение. Чавес заявява, че ако състоянието му се влоши, венецуелците следва да гласуват за Мадуро на следващите президентски избори.[48][49]

Одобрението на Чавес за Мадуро на практика отстранява Диосадо Кабельо – бивш вицепрезидент и влиятелен социалистически държавник с връзки във въоръжените сили, който до този момент се счита за фаворит като наследник на Чавес. Когато Мадуро получава подкрепата на Чавес, Кабельо веднага се заклева във вярност и на двамата.[50]

Временен президент[редактиране | редактиране на кода]

След смъртта на Уго Чавес на 5 март 2013 г., Мадуро наследява властта и отговорностите му на президент. Той назначава Хорхе Ареаса за свой вицепрезидент. Тъй като Чавес умира в рамките на мандата си, конституцията на Венецуела гласи, че трябва да се проведат избори за президент до 30 дни след смъртта му.[51][52][53] Мадуро е единодушно избран за кандидат от социалистическата партия.[54] Докато изпълнява временно длъжността на президент, водачите на опозицията заявяват, че Мадуро е нарушил членовете 229, 231 и 233 от венецуелската конституция.[55][56] По време на кратката церемония, чрез която официално заема поста на президент, Мадуро обявява: „Сънародници, аз не съм тук заради лична амбиция, от суета или защото фамилното ми име Мадуро е част от гранясалата олигархия в тази страна. Не съм тук и да представлявам финансови групи, нито олигархията, нито американския империализъм... Не съм тук да защитавам мафията, нито пък групировки или фракции.“.[57][58]

Президент на Венецуела[редактиране | редактиране на кода]

Николас Мадуро полага клетва като президент на Венецуела, 19 април 2013 г.
Чуждестранните държавни глави поздравяват Мадуро за спечелването на втория му президентски мандат, 10 януари 2019 г.
Мадуро с поддръжници, януари 2019 г.

Наследяването на президентството от Мадуро през 2013 г. вероятно се дължи на множество механизми, установени от предшественика му, Уго Чавес. Първоначално, цените на петрола са достатъчно високи, за да може Мадуро да финансира поддръжката на режима, особено сред редиците на въоръжените сили. Чуждестранните отношение, установени от Чавес, се използват и от Мадуро, който използва уменията си, придобити по време на службата си като министър на външните работи. В крайна сметка, правителствените институции застават зад Мадуро и режимът започва да използват институциите за репресия и автокрация (също като при Уго Чавес), ставайки все по-репресивни срещу опизицията.[59]

През април 2013 г. е официално избран за президент, след като едва побеждава кандидата на опозицията, Енрике Каприлес, с 1,5% преднина в гласовете. Каприлес настоява гласовете да бъдат преброени отново, отказвайки да приеме резултатите за валидни.[60] Мадуро встъпва в длъжност като президент на 19 април, след като изборната комисия обещава пълна ревизия на изборните резултати.[61][62] През октомври 2013 г. Мадуро обявява създаването на нова служба – вицеминистерство на върховното щастие, което да координира социалните програми.[63]

Опозиционните лидери във Венецуела пускат петиция през май 2016 г. към Националния изборен съвет, искайки провеждането на референдум, на който народът да гласува дали Мадуро да остане на власт.[64] На 5 юли 2016 г. венецуелската разузнавателна служба задържа пет опозиционни активисти, призоваващи за референдум, а още двама от същата партия (Народна воля) са арестувани.[65] След забавяне с проверката на подписите, протестиращите обвиняват правителството, че целенасочено бави процеса. В отговор на това, правителството заявява, че протестиращите са част от заговор за сваляне на Мадуро от власт.[66] На 1 август 2016 г. националният изборен съвет обявява, че са потвърдени достатъчно подписи, за да продължи процеса. И докато опозиционните водачи настояват референдумът да бъде проведен през края на 2016 г., така че да може да бъде избран нов президент на предстоящите избори, правителството категорично обявява, че референдум преди 2017 г. няма да има.[67]

През май 2017 г. Мадуро предлага провеждането на избори за Конституционно събрание, които са проведени на 30 юли същата година, въпреки осъждането им от страна на международната общност.[68][69] След изборите, САЩ налагат санкции на Мадуро, определяйки го като „диктатор“ и забранявайки му да стъпва на американска земя.[70] Други държави, като например Китай, Русия и Куба, предлагат подкрепата си на Мадуро. Президентските избори, които първоначално са насрочени за декември 2018 г., са изтеглени за 20 май.[71][72][73] Много международни анализатори ги определят като показни избори,[74][75] като избирателната активност на тях се оказва най-ниската от демократичната история на страната.[76][77]

Шест месеца след като е избран за президент, Мадуро получава властта да управлява чрез укази, за да се справи с усложняващата се икономическа криза в страната. Венецуелската опозиция силно осъжда това, твърдейки, че властта на законодателната власт е била узурпирана.[78][79][80] Управлението му съвпада с упадък на венецуелския социо-икономически статут, повишена престъпност, инфлация, бедност и масов глад. Международните анализатори приписват този упадък на икономическите политики на Чавес и Мадуро,[81][82] докато самият Мадуро обвинява спекулациите и икономическите борби, водени от политическите му опоненти.[83][84][85]

Доклад от 2018 г. на „Амнести Интернешънъл“ обвинява режима на Николас Мадуро в извършването на едни от най-сериозните нарушения на човешки права в историята на Венецуела.[86] Според доклада, насилието е най-вече в по-бедните населени места из Венецуела и включва 8292 извънсъдебни екзекуции в периода от 2015 до 2017 г.[86] За една година, 22% от всички убийства са били извършени от силите за сигурност.[86]

По-късно, полицейските и военните сили предприемат операция „Освобождение на народа“, която е прицелена в уличните банди и неправителствените паравоенни формирования. Операцията довежда до хиляди арести и около 9000 смъртни случая, като венецуелската опозиция твърди, че операцията всъщност е държавен способ за репресия. Впоследствие, ООН издава доклад, в който осъжда насилствените методи, които се използват в страната. И макар венецуелският омбудсман Тарек Уилям Сааб да признава, че в институцията му са постъпили много доклади за полицейско насилие, той защитава нуждата от операцията и заявява, че ще работи заедно с полицията и военните, за да се спазват човешките права. Външното министерство на Венецуела критикува доклада на ООН, определяйки го като необективен и пристрастен и изброявайки 60 допуснати грешки в него.[9][87]

След влошаващите се международни санкции по време на венецуелската криза през 2019 г., правителството на Мадуро на практика изоставя социалистическите политики, установени от Чавес, като например контрол на цените и валутата, което успява да спре икономическия упадък на страната.[88] Съществуват сведения, че Венецуела се е снабдила с допълнително парични средства от продажбата на злато и наркотици.[88]

Оспорвано президентство[редактиране | редактиране на кода]

На фона на мащабно неодобрение,[89][90][91] Мадуро встъпва в длъжност като президент за втори мандат на 10 януари 2019 г. Броени минути след като полага клетва, Организацията на американските държави одобрява резолюция, обявяваща президентството му за нелегитимно, призовавайки за нови избори.[92] Народното събрание обявява извънредно положение,[93] след което някои държави закриват дипломатическите си мисии във Венецуела. Колумбия и САЩ заявяват, че Мадуро се опитва да превърна Венецуела в диктаторски режим. Президентът на Народно събрание, Хуан Гуайдо, се самопровъзгласява за временен президент на 23 януари 2019 г.,[94] като САЩ, Канада, Бразилия и няколко държави от Латинска Америка изказват подкрепата си за Гуайдо още на същия ден. От друга страна, Русия, Китай и Куба подкрепят режима на Мадуро.[95][96] Към март 2019 г. вече над 50 държави не признават Мадуро за законен президент на Венецуела.[97][98][99] От своят страна, Мадуро се противопоставят на Гуайдо и прекъсва дипломатическите отношения с няколко държави, които изказват подкрепа за Гуайдо.[100] Правителството на Мадуро заявява, че кризата на практика е опит за преврат, воден от САЩ и целящ превземането на държавните петролни резерви.[101][102][103]

На 3 май 2020 г. венецуелските сили за сигурност предотвратяват опит за преврат срещу Мадуро от въоръжените венецуелски дисиденти. Опитът е организиран от бившия американски служител на специалните сили Джордън Гудро, като хората му са били обучени в Колумбия. Гудро твърди, че операцията включва 60 души, включително двама американци от специалните сили.[104][105]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. ↑ books.google.co.ve // книга.
  2. ↑ biography/Nicolas-Maduro
  3. ↑ www.theguardian.com // Посетен на 18 март 2023 г.
  4. ↑ books.google.co.ve // книга. Посетен на 17 декември 2023 г.
  5. ↑ Hugo Chávez nombra vicepresidente del Gobierno al canciller Nicolás Maduro ((es))
  6. ↑ „Мадуро положи клетва като президент на Венецуела“, 9 март 2013 // DenNews.bg
  7. ↑ Nicolás Maduro. EnVivo | Juramento como Presidente Constitucional para el periodo 2019 – 2025, en compañía del pueblo venezolano y las delegaciones de Alto Nivel, de los pueblos y gobiernos del mundo. // @NicolasMaduro, 10 януари 2019. Посетен на 10 януари 2019. (на испански)
  8. ↑ Smith, Marie-Danielle. Canada introduces new sanctions on Venezuelan regime in wake of devastating report on crimes against humanity // National Post. 30 май 2018. Посетен на 31 май 2018.
  9. ↑ а б Venezuelan 'death squads' killed thousands and covered it up, UN says // 5 юли 2019.
  10. ↑ САЩ обвиниха Мадуро в наркотрафик и „наркотероризъм“ // Дневник, 26 март 2020. Посетен на 30 август 2020.
  11. ↑ Department of State Offers Rewards for Information to Bring Venezuelan Drug Traffickers to Justice // 26 март 2020. Архивиран от оригинала на 27 март 2020.
  12. ↑ Venezuelan President Is Charged in the U.S. With Drug Trafficking // The New York Times, 26 март 2020.
  13. ↑ U.S. Unseals Drug Trafficking Charges Against Venezuela's President Maduro
  14. ↑ а б Perfil | ¿Quién es Nicolás Maduro? // El Mundo. 27 декември 2012. Архивиран от оригинала на 2013-10-02. Посетен на 9 март 2013.
  15. ↑ Profile: Nicolas Maduro – Americas // Al Jazeera, март 2013. Посетен на 9 март 2013.
  16. ↑ Lamb, Peter. Historical Dictionary of Socialism. Rowman & Littlefield, 17 декември 2015. ISBN 978-1-442-25827-3. с. 289.
  17. ↑ Turner, Barry. The Statesman's Yearbook 2014: The Politics, Cultures and Economies of the World. Springer, 2013. ISBN 978-1-349-59643-0. с. 1486.
  18. ↑ а б в Oropeza, Valentina. Perfil de Nicolás Maduro: El 'delfín' que conducirá la revolución bolivariana // El Tiempo. 15 април 2013. (на испански)
  19. ↑ а б в г Who is Nicolás Maduro? Profile of Venezuela's new president // The Guardian. 15 април 2013. Посетен на 27 март 2015.
  20. ↑ MinCI – Maduro: perfecto heredero de Chávez // MinCI. Архивиран от оригинала на 2017-10-10. Посетен на 27 април 2016.
  21. ↑ Neuman, William. Waiting to See if a 'Yes Man' Picked to Succeed Chávez Might Say Something Else // The New York Times. 22 декември 2012. Посетен на 6 ноември 2013.
  22. ↑ Venezuela's 'anti-Semitic' leader admits Jewish ancestry
  23. ↑ Venezuela's Chavez Says Cancer Back, Plans Surgery // USA Today. 27 август 2014. Посетен на 14 януари 2015.
  24. ↑ La boleta de clase del hijo de Maduro // 12 януари 2015. Посетен на 23 февруари 2018.
  25. ↑ Venezuelan president's son, Nicolas Maduro Jr., showered in dollar bills as economy collapses // 19 март 2015. Архивиран от оригинала. Посетен на 20 март 2015.
  26. ↑ Venezuelan President Nicolas Maduro's family members indicted in U.S. court // CNN, 12 ноември 2015. Посетен на 14 ноември 2015.
  27. ↑ Who is Nicolas Maduro, Possible Successor to Hugo Chávez? // The Christian Science Monitor, 9 декември 2012. Посетен на 10 декември 2012.
  28. ↑ US Court: Nephews of Venezuela First Lady Held Without Bail // 12 ноември 2015. Посетен на 14 ноември 2015.
  29. ↑ La generosa tía Cilia // El País, 22 ноември 2015. Посетен на 23 февруари 2018.
  30. ↑ Whole lotta love: Maduro 'the hippy' reared on Led Zeppelin and Lennon
  31. ↑ Peñaloza, Carlos. Chávez, el delfin de Fidel: la historia secreta del golpe del 4 de febrero. Miami, Alexandria Library, 2014. ISBN 978-1505750331. OCLC 904959157. с. 184.
  32. ↑ "Nicolás Maduro a la cabeza de la revolución" Архив на оригинала от 2014-11-29 в Wayback Machine.
  33. ↑ Peñaloza, Carlos. Chávez, el delfin de Fidel : la historia secreta del golpe del 4 de febrero. Miami, Alexandria Library, 2014. ISBN 978-1505750331. OCLC 904959157. с. 184.
  34. ↑ Lopez, Virginia. Nicolás Maduro: Hugo Chávez's incendiary heir // The Guardian. London, 13 декември 2012. Посетен на 9 март 2013.
  35. ↑ Nicolás Maduro, el presidente de una nación dividida // BBC Mundo, 15 април 2013. Посетен на 12 април 2019. (на испански)
  36. ↑ El Universal Taiwanese diplomats to leave Venezuela Архив на оригинала от 2016-03-26 в Wayback Machine.
  37. ↑ El Universal Venezolanos residentes en Taiwán temerosos ante rupturas de lazos Архив на оригинала от 2011-05-18 в Wayback Machine.
  38. ↑ Israel expels Venezuelan ambassador // CNN. 28 януари 2009.
  39. ↑ Rasgon, Adam. Palestinian official slams US over its support for Venezuelan opposition leader // The Times of Israel. 24 януари 2019. Посетен на 15 септември 2019.
  40. ↑ Shoichet, Catherine E. Venezuela: As Chavez Battles Cancer, Maduro Waits in the Wings // CNN, 9 декември 2012.
  41. ↑ Venezuela recognises rebel Georgian regions // Moscow, Australian Broadcasting Corporation ABC News, 10 септември 2009. Посетен на 5 юли 2010.
  42. ↑ Buitrago, Deisy and Andrew Cawthorne. Hugo Chavez sends solidarity to Gaddafi, Syria // Reuters, 1 октомври 2011. Посетен на 12 април 2019.
  43. ↑ Carroll, Rory. 5: Survival of the fittest // Comandante: Inside Hugo Chávez's Venezuela. Penguin Press, 2013. ISBN 978-1-59420-457-9. с. 120.
  44. ↑ Former chief of staff: Maduro is 'focused on consolidating his power' // Public Radio International. 4 март 2019. Посетен на 11 март 2019.
  45. ↑ Venezuelan official briefly detained at New York airport // CNN. 24 септември 2006.
  46. ↑ а б Chavez: U.S. detained Venezuelan official // NBC News. 24 септември 2006.
  47. ↑ Publicista brasileña revela que en 2011 ya se sabía que Maduro sería el sucesor de Chávez // Diario Las Americas. 15 май 2017. Посетен на 20 май 2017. (на испански)
  48. ↑ James, Ian. Venezuela's Chavez Says Cancer Back, Plans Surgery // USA Today. 8 декември 2012. Посетен на 8 декември 2012.
  49. ↑ Crooks, Nathan. Venezuela's Chavez Says New Cancer Cells Detected in Cuba Exams // Bloomberg, 8 декември 2012. Посетен на 8 декември 2012.
  50. ↑ "Profile: Nicolas Maduro". BBC News. 13 декември 2012.
  51. ↑ CBS/AP. Hugo Chavez's handpicked successor at helm in Venezuela, for time being // CBS News, 6 март 2013.
  52. ↑ Constitution of the Bolivarian Republic of Venezuela // Архивиран от оригинала на 2006-04-06. Посетен на 2020-08-30.
  53. ↑ Shoichet, Catherine E.; Ford, Dana (5 March 2013). "Venezuelan President Hugo Chávez dies". CNN.
  54. ↑ "Venezuela's foreign minister says VP Maduro is interim president". Fox News Channel. 5 март 2013.
  55. ↑ Venezuelan opposition challenges Nicolás Maduro's legitimacy // The Guardian. London, 9 март 2013.
  56. ↑ Constitución de la República de Venezuela // (на испански)
  57. ↑ Maduro convoca a elecciones inmediatas – Pim pom papas noticias // Noticias.pimpompapas.com, 8 март 2013. Архивиран от оригинала на 2013-04-11. Посетен на 10 март 2013.
  58. ↑ Presidente Maduro: Asumo está banda de Chávez para cumplir el juramento de continuar la Revolución (+Fotos+Video) – Venezolana de Televisión // VTV, 8 март 2013. Архивиран от оригинала на 2016-01-17. Посетен на 10 март 2013. (на испански)
  59. ↑ Corrales, Javier, Penfold, Michael. Dragon in the Tropics: The Legacy of Hugo Chávez. Brookings Institution Press, 2 април 2015. ISBN 978-0815725930. с. 13.
  60. ↑ Shoichet, Catherine. Chavez's Political Heir Declared Winner; Opponent Demands Recount // CNN, 15 април 2013. Посетен на 15 април 2013.
  61. ↑ "Nicolas Maduro sworn in as new Venezuelan president". BBC News. 19 April 2013.
  62. ↑ Kroth, Olivia (18 April 2013). "Delegations from 15 countries to assist Maduro's inauguration in Venezuela". Pravda.ru.
  63. ↑ Venezuela Fights Shortage Blues With New Happiness Agency // The Washington Post. Архивиран от оригинала.
  64. ↑ Venezuela starts validating recall referendum signatures // BBC, 21 юни 2016. Посетен на 8 август 2016.
  65. ↑ Kurmanaev, Anatoly. Venezuela Detains Activists Calling for Maduro's Ouster // The Wall Street Journal. 6 юли 2016. Посетен на 8 август 2016.
  66. ↑ Sibylla Brodzinsky. Venezuela government stalling recall vote to keep power, opposition claims // The Guardian. 27 юли 2016.
  67. ↑ Cawthorne, Andrew. Venezuela election board okays opposition recall push first phase // 1 август 2016. Посетен на 8 август 2016.
  68. ↑ La lista de los 40 países democráticos que hasta el momento desconocieron la Asamblea Constituyente de Venezuela // Infobae. 31 юли 2017. Посетен на 1 август 2017. (на испански)
  69. ↑ Fear spreads in Venezuela ahead of planned protest of controversial election // The Washington Post. 28 юли 2017. Посетен на 29 юли 2017.
  70. ↑ Treasury Sanctions the President of Venezuela // United States Department of the Treasury, 31 юли 2017. Посетен на 1 август 2017.
  71. ↑ Venezuela opposition weighs election run // BBC News. 8 февруари 2018. Посетен на 8 февруари 2018.
  72. ↑ CNE: El 22 de abril se realizarán las presidenciales // Globovision. 7 февруари 2018. Посетен на 7 февруари 2018.
  73. ↑ Postergan elecciones en Venezuela hasta mayo // 1 март 2018. Посетен на 1 март 2018. (на испански)
  74. ↑ Sen, Ashish Kumar. Venezuela's Sham Election // Atlantic Council. 18 май 2018. Посетен на 20 май 2018.
  75. ↑ Venezuela's sham presidential election // 16 май 2018. Посетен на 20 май 2018.
  76. ↑ The Latest: Venezuela Opposition Calls Election a 'Farce' // 21 май 2018. Архивиран от оригинала. Посетен на 21 май 2018.
  77. ↑ Maduro gana con la abstención histórica más alta en comicios presidenciales // Efecto Cocuyo. 20 май 2018. Архивиран от оригинала. Посетен на 23 май 2018.
  78. ↑ Human rights activists say many Venezuelan protesters face abusive government treatment // Los Angeles Times. 17 май 2017. Посетен на 22 май 2017.
  79. ↑ Gobierno extiende por décima vez el decreto de emergencia económica // La Patilla. 18 юли 2017. Посетен на 19 юли 2017. (на испански)
  80. ↑ Venezuela top court grants Maduro economic emergency powers,... // Reuters. 12 февруари 2016. Посетен на 15 януари 2019.
  81. ↑ Osmary Hernandez, Mariano Castillo and Deborah Bloom. Venezuelan food crisis reflected in skipped meals and weight loss // 21 февруари 2017. Посетен на 28 май 2017.
  82. ↑ Volver a ser pobre en Venezuela // 1 февруари 2015. Посетен на 3 февруари 2015.
  83. ↑ Mr. Maduro in His Labyrinth // The New York Times, 26 януари 2015. Посетен на 26 януари 2015.
  84. ↑ Maduro anuncia que el martes arranca nueva „ofensiva económica“ // La Patilla, 22 април 2014. Посетен на 23 април 2014.
  85. ↑ Yapur, Nicolle. Primera ofensiva económica trajo más inflación y escasez // El Nacional, 24 април 2014. Архивиран от оригинала. Посетен на 25 април 2014.
  86. ↑ а б в Amnesty Accuses Maduro Government of Executing Thousands // VOA news. 20 септември 2018. Посетен на 4 март 2018.
  87. ↑ Pachico, Elyssa. Controversy Continues over Venezuela's New Security Operation // 27 март 2017. Посетен на 26 август 2019.
  88. ↑ а б More dollars and fewer protests in Venezuela // The Economist. 18 декември 2019. Посетен на 27 декември 2019.
  89. ↑ Venezuela Swears in an illegitimate President // Посетен на 11 януари 2019.
  90. ↑ Herrero, Ana Vanessa. Venezuela Is in Crisis. So How Did Maduro Secure a Second Term? // The New York Times, 10 януари 2019. Архивиран от оригинала. Посетен на 11 януари 2019.
  91. ↑ Redacción. Christian Zerpa, el juez afín a Maduro que huyó a Estados Unidos y denuncia falta de independencia del poder judicial de Venezuela // BBC News Mundo. 7 януари 2019. Архивиран от оригинала. Посетен на 11 януари 2019.
  92. ↑ La OEA aprobó la resolución que declara ilegítimo al nuevo gobierno de Nicolás Maduro // Infobae. 10 януари 2019.
  93. ↑ National Assembly declares State of Emergency with the usurpation of Maduro as President // Посетен на 10 януари 2019.
  94. ↑ Luhnow, David. 'What the Hell Is Going On?' How a Small Group Seized Control of Venezuela's Opposition // Wall Street Journal. 7 February 2019. Посетен на 2 юни 2019.
  95. ↑ Guaido vs Maduro: Who backs Venezuela's two presidents? // CNBC. Reuters, 24 януари 2019. Архивиран от оригинала на 2019-01-27. Посетен на 27 януари 2019.
  96. ↑ Maduro faces off with U.S. over Venezuela rival's power claim // PBS. 24 януари 2019. Посетен на 28 януари 2019.
  97. ↑ Zambrano, Diego A. Guaidó, Not Maduro, Is the De Jure President of Venezuela // Посетен на 19 февруари 2019.
  98. ↑ Tiempo, Casa Editorial El. Grupo de Lima insta a Maduro a no posesionarse el 10 de enero // 4 януари 2019. Посетен на 19 февруари 2019. (на испански)
  99. ↑ Es oficial: Maduro dictador // Посетен на 19 февруари 2019.
  100. ↑ US says it now backs Venezuela opposition // BBC News. 24 януари 2019. Посетен на 24 януари 2019.
  101. ↑ Canciller Arreaza advierte que objetivo de plan golpista es el petróleo venezolano // presidencia.gob.ve. Архивиран от оригинала. Посетен на 30 януари 2019. (на испански)
  102. ↑ 'Oil' the 'sole and real' purpose behind US 'coup' attempt, says Venezuela's foreign minister // RT. Посетен на 30 януари 2019.
  103. ↑ Maduro afirma que el petróleo es el principal motivo de la presión de EEUU contra Venezuela // Europa Press. Посетен на 30 януари 2019. (на испански)
  104. ↑ Former Green Beret claims to have led failed plot to overthrow Venezuelan president Maduro // The Independent, 4 май 2020. Посетен на 5 май 2020.
  105. ↑ Venezuela: anti-Maduro battle isn't over as ex-US soldier says he launched raid // The Guardian, 4 май 2020. Посетен на 5 май 2020.


Нормативен контролРедактиране в Уикиданни
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Николас_Мадуро&oldid=11979208“.