Никола Еничерев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Никола Еничерев
български просветен деец
Роден
Починал
неизв.
Еничеревъ, Никола Ганчевъ. Възпоменания и бѣлѣжки. София, Държавна Печатница, 1906.

Никола Ганчев Еничерев е български просветен деец, общественик и писател.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден е през месец май в 1844 година в Пловдив, тогава в Османската империя, в семейството на Нона Брадистилова и Ганчо Еничерев от Панагюрище, които се преселват в Пловдив след чумата от 1833 година. В 1850 година започва да учи при дякон Иларион Хилендарски, а от 1853 година е ученик в Централното българско училище, където му преподават Йоаким Груев, Христо Г. Данов и Константин Геров. В 1862 година Еничерев става помощник учител при Йоаким Груев, като заема длъжността до 1865 година.[1]

В периода от 1866 до 1877 година Никола Еничерев е главен учител в Прилеп, като става един от видните дейци на българската просвета в Македония. Реформира Прилепското училище, развивайки го от основно в класно и за осем години създава условия то да прерасне в специализирано за начални учители.[1]

Еничерев оглавява борбата за църковна и духовна независимост на българите в Прилепско и в резултат на широката му дейност на 25 февруари 1868 година Прилеп отхвърля Цариградската патриаршия, а гръцкото училище е изведено от общинската сграда. Тютюнджийският еснаф в Прилеп приема за свои патрони Св. св. Кирил и Методий по идея на Никола Еничерев и така 11 май става общоградски празник. По негова идея се създават и други еснафски дружества. По време на председателството на Еничерев през пролетта на 1867 година в Прилеп се създава читалище „Надежда“, което става културен център в района. То организира неделно училище за възрастни и вечерни просветни беседи за гостите на големия Прилепски панаир, като така в 1871 година постепенно се ражда идеята за свикване на събор на българските учители от Прилеп, Битоля, Охрид, Крушево, Велес, Ваташа и Радовиш, който си поставя за цел училищната централизация поне в Солунския вилает.[1]

След създаването на Княжество България в 1878 година, Еничерев се мести в София, където работи като учител и чиновник.[1]

Оставя спомени, озаглавени „Възпоменания и бележки“, които са ценен източник за българската просвета в Прилепско[2] и заемат важно място в българската мемоаристика. Мемоарите му съдържат разкази за ранните му години в Пловдив, когато е свидетел на борбата за национална еманципация на града, както и истории около събитията, които преживява в Македония. В записките са съхранени конкретни наблюдения от ежедневието и бита на прилепчани, спомени за десетки дейци на българското възраждане в Прилеп и Битоля, етнографски и фолклорни материали. Спомените му дават историческата основа, върху която Димитър Талев изгражда романа си „Железният светилник“.[1]

Публикува статии във вестник „Македония“. Някои от статиите си подписва като Никола Ганчев.[3]

Литеартура[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в г д Енциклопедия на българската върожденска литература. Абагар, 1996. с. 270.
  2. Литературна история, том 5, Издателство на Българската академия на науките, София, 1979, стр. 33.
  3. Радев, Иван. Българската литература на XIX век. Абагар, 2002. с. 106.
     Портал „Македония“         Портал „Македония