Никола Еничерев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Никола Еничерев
български просветен деец
Роден
Починал
неизв.
Еничеревъ, Никола Ганчевъ. Възпоменания и бѣлѣжки. София, Държавна Печатница, 1906.

Никола Ганчев Еничерев е български просветен деец, общественик и писател.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден е през месец май в 1844 година в Пловдив, тогава в Османската империя, в семейството на Нона Брадистилова и Ганчо Еничерев от Панагюрище, които се преселват в Пловдив след чумата от 1833 година. В 1850 година започва да учи при дякон Иларион Хилендарски, а от 1853 година е ученик в Централното българско училище, където му преподават Йоаким Груев, Христо Г. Данов и Константин Геров. В 1862 година Еничерев става помощник учител при Йоаким Груев, като заема длъжността до 1865 година.[1]

В периода от 1866 до 1877 година Никола Еничерев е главен учител в Прилеп, като става един от видните дейци на българската просвета в Македония. Реформира Прилепското училище, развивайки го от основно в класно и създава условия то да прерасне в специализирано за начални учители.[1]

Еничерев е сред водачите на борбата за църковна и духовна независимост на българите в Прилепско и в резултат на широка дейност на 25 февруари 1868 година Прилеп отхвърля Цариградската патриаршия, а гръцкото училище е изведено от общинската сграда. Тютюнджийският еснаф в Прилеп приема за свои патрони Св. св. Кирил и Методий по идея на Никола Еничерев и така 11 май става общоградски празник. По негова идея се създават и други еснафски дружества. Избран е за председател на новосъздаденото в пролетта на 1867 година читалище „Надежда“, което става културен център в района.[1][2] То организира неделно училище за възрастни и вечерни просветни беседи за гостите на големия Прилепски панаир, като така в 1871 година постепенно се ражда идеята за свикване на събор на българските учители от Прилеп, Битоля, Охрид, Крушево, Велес, Ваташа и Радовиш, който си поставя за цел училищната централизация поне в Солунския вилает.[1]

След създаването на Княжество България в 1878 година, Еничерев се мести в София, където работи като учител и чиновник.[1]

Оставя спомени, озаглавени „Възпоменания и бележки“, които са ценен източник за българската просвета в Прилепско[3] и заемат важно място в българската мемоаристика. Мемоарите му съдържат разкази за ранните му години в Пловдив, когато е свидетел на борбата за национална еманципация на града, както и истории около събитията, които преживява в Македония. В записките са съхранени конкретни наблюдения от ежедневието и бита на прилепчани, спомени за десетки дейци на българското възраждане в Прилеп и Битоля, етнографски и фолклорни материали. Спомените му дават историческата основа, върху която Димитър Талев изгражда романа си „Железният светилник“.[1]

Публикува статии във вестник „Македония“. Някои от статиите си подписва като Никола Ганчев.[4]

Литеартура[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в г д е Енциклопедия на българската върожденска литература. Абагар, 1996. с. 270.
  2. Църнушанов, Коста. Историческият образ на Старозагорския митрополит Методий (Тодор) Кусев. София, Македонски научен институт, 1992. с. 7 - 8.
  3. Литературна история, том 5, Издателство на Българската академия на науките, София, 1979, стр. 33.
  4. Радев, Иван. Българската литература на XIX век. Абагар, 2002. с. 106.
     Портал „Македония“         Портал „Македония