Никола Златарски

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Никола Златарски
Никола Попвасилев Златарски
български просветен деец

Роден
Починал
Семейство
Деца Георги Златарски
Стефан Златарски
Васил Златарски

Никола Попвасилев Златарски (Златарчето) е български учител и обществен деятел от периода на Възраждането, участник в борбата за независима българска църква.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Никола Златарски е роден през 1823 г. в Златарица, в семейството на поп Васил (ум. 1848). Учи в елино-българското училище на Иван Симеонов към църквата „Св. Богородица“ в Търново, а през 1843 г. учи взаимоучителната метода при Цвятко Недев в Габрово и става учител в първото българско взаимоучително училище в Търново, към църквата „Свети Никола“, заедно с Петър (Пеню) Давидов от Лясковец. След преобразуването на училището в класно през 1856 г. продължава да преподава в него докъм 1867 г. Ученици на Никола Златарски са били Пандели Кисимов, Киро Тулешков и други фигури от Възраждането. Бил е псалт в църквата „Свети Никола“ от края на 1830-те до 1873 г. и е съставил сборник от вечерни молитви, напечатани в Букурещ през 1862 г. През есента на 1849 г. е поканен за псалт в току-що създадената българска църква в Цариград, но отказва по семейни причини. От 1858 г. до началото на 70-те години на века е секретар на търновската градска община, а от 1859 г. – и на постоянния съвет при митрополията. Има голям личен принос за прогонването на гръцкия владика Неофит през 1858 г. и недопускането на неговия заместник Григорий след 1861 г. През периода 1867 – 1872, когато търновската митрополия е без титуляр, Златарски стои начело на гражданската епитропия, поела в ръцете си гражданските функции на митрополията. Успоредно с това, в годините 1859 – 1867 е и секретар на градската община в Търново. По време на Първия църковно-народен събор в 1871 година е част от дейците на консервативната Търновска група, които се опитват да наложат за екзарх на новоосноваващата се Българска екзархия Иларион Макариополски, дори и с цената на невключването на македонските и тракийските епархии.[1]

Води активна кореспонденция с български възрожденски деятели в Цариград и из цялата страна, особено ценни са писмата, разменени през 1857 – 8 г. с Петко Р. Славейков.[2] През 1862 г. Никола Златарски поръчва на живописеца Николай Павлович портрети на себе си и на съпругата си Анастасия – най-ранните познати светски портрети от Павлович.

Семейство и наследници[редактиране | редактиране на кода]

Никола Златарски се жени за Анастасия Ганчова и се сродява с влиятелни търновски търговци като Кръстю Момчоолу – дългогодишен епитроп на храма „Св. Никола“ – и бъдещия фабрикант Стефан Карагьозоглу. Негов кум е цариградският търговец и деен поборник за църковна независимост хаджи Николи хаджи Минчоолу. Двама от синовете на Златарски – Георги и Васил – след Освобождението стават професори в Софийския университет, негов син е и генералът от руската армия Стефан Златарски. Първата жена-архитект в България Виктория Ангелова - Винарова е правнучка на Златарски.

Памет[редактиране | редактиране на кода]

На Никола Златарски е кръстена Професионалната гимназия по механизация на селското стопанство „Никола Златарски“ в гр. Златарица.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  • Златарска-Тодорова, Креса. Баща ми Васил Златарски, София, 1975, стр. 10 – 15
  • Златарски, Александър Н. Пет български рода в летописите на историята, София, 2012, стр. 59 – 75
  • Радев, Иван. Храмът „Св. Николай“ Велико Търново, Велико Търново, 2003, стр. 133 – 142
  • Тулешков, Киро. Моето чиракуване в живота, Велико Търново, 1997, стр. 92 – 98

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Маркова, Зина. Българската екзархия 1870 – 1879, София, Издателство на БАН, 1989, стр. 37.
  2. Златарски, В.Н. Материали за историята на Българското Възраждане, Сборник за народни умотворения, наука и книжнина XV (1898), 32 стр. отделна пагинация