Никола Златарски

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Никола Златарски
Никола Попвасилев Златарски
български просветен деец

Роден
1823 г.
Починал
5 септември 1875 г. (52 г.)

Никола Попвасилев Златарски (Златарчето) е български учител и обществен деятел от периода на Възраждането, участник в борбата за независима българска църква.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Никола Златарски е роден през 1823 г. в Златарица, в семейството на поп Васил (ум. 1848). Учи в елино-българското училище на Иван Симеонов към църквата „Св. Богородица“ в Търново, а през 1843 г. учи взаимоучителната метода при Цвятко Недев в Габрово и става учител в първото българско взаимоучително училище в Търново, към църквата „Свети Никола“, заедно с Петър (Пеню) Давидов от Лясковец. След преобразуването на училището в класно през 1856 г. продължава да преподава в него докъм 1867 г. Ученици на Никола Златарски са били Пандели Кисимов, Киро Тулешков и други фигури от Възраждането. Бил е псалт в църквата „Свети Никола“ от края на 1830-те до 1873 г. и е съставил сборник от вечерни молитви, напечатани в Букурещ през 1862 г. През есента на 1849 г. е поканен за псалт в току-що създадената българска църква в Цариград, но отказва по семейни причини. От 1858 г. до началото на 70-те години на века е секретар на търновската градска община, а от 1859 г. – и на постоянния съвет при митрополията. Има голям личен принос за прогонването на гръцкия владика Неофит през 1858 г. и недопускането на неговия заместник Григорий след 1861 г. През периода 1867 – 1872, когато търновската митрополия е без титуляр, Златарски стои начело на гражданската епитропия, поела в ръцете си гражданските функции на митрополията. Успоредно с това, в годините 1859 – 1867 е и секретар на градската община в Търново. По време на Първия църковно-народен събор в 1871 година е част от дейците на консервативната Търновска група, които се опитват да наложат за екзарх на новоосноваващата се Българска екзархия Иларион Макариополски, дори и с цената на невключването на македонските и тракийските епархии.[1]

Води активна кореспонденция с български възрожденски деятели в Цариград и из цялата страна, особено ценни са писмата, разменени през 1857 – 8 г. с Петко Р. Славейков.[2] През 1862 г. Никола Златарски поръчва на живописеца Николай Павлович портрети на себе си и на съпругата си Анастасия – най-ранните познати светски портрети от Павлович.

Семейство и наследници[редактиране | редактиране на кода]

Никола Златарски се жени за Анастасия Ганчова и се сродява с влиятелни търновски търговци като Кръстю Момчоолу – дългогодишен епитроп на храма „Св. Никола“ – и бъдещия фабрикант Стефан Карагьозоглу. Негов кум е цариградският търговец и деен поборник за църковна независимост хаджи Николи хаджи Минчоолу. Двама от синовете на Златарски – Георги и Васил – след Освобождението стават професори в Софийския университет, негов син е и генералът от руската армия Стефан Златарски. Първата жена-архитект в България Виктория Ангелова - Винарова е правнучка на Златарски.

Памет[редактиране | редактиране на кода]

На Никола Златарски е кръстена Професионалната гимназия по механизация на селското стопанство „Никола Златарски“ в гр. Златарица.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  • Златарска-Тодорова, Креса. Баща ми Васил Златарски, София, 1975, стр. 10 – 15
  • Златарски, Александър Н. Пет български рода в летописите на историята, София, 2012, стр. 59 – 75
  • Радев, Иван. Храмът „Св. Николай“ Велико Търново, Велико Търново, 2003, стр. 133 – 142
  • Тулешков, Киро. Моето чиракуване в живота, Велико Търново, 1997, стр. 92 – 98

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Маркова, Зина. Българската екзархия 1870 – 1879, София, Издателство на БАН, 1989, стр. 37.
  2. Златарски, В.Н. Материали за историята на Българското Възраждане, Сборник за народни умотворения, наука и книжнина XV (1898), 32 стр. отделна пагинация