Никола Ножаров
| Никола Ножаров | |
| български офицер | |
| Звание | Подполковник |
|---|---|
| Години на служба | 1881 – 1886 1898 – 1909 1912 – 1913 1915 – 1920 |
| Военно формирование | Соф. арт. отделение 1-ви арт. полк |
| Битки/войни | Балканска война Междусъюзническа война Първа световна война |
| Награди | За военна заслуга |
| Дата и място на раждане | 4 декември 1858 г. (стар стил)
|
| Дата и място на смърт | неизв.
|
Никола (Николай) Петров Ножаров е български офицер, подполковник, офицер от Сръбско-българската война (1885), участник в преврата през 1886 г., офицер от Тиловото управление на 2-ра армия през Балканската (1912 – 1913) и Междусъюзническата война (1913), завеждащ службата по охрана в управлението на железопътните съобщения през Първата световна война (1915 – 1918).
Биография[редактиране | редактиране на кода]
Никола Ножаров е роден на 4 декември 1858 година в Неврокоп, Османска империя. През 1879 година постъпва в Кавалерийското юнкерско училище в Елисаветград, Русия, като завършва през 1881 година и на 8 септември е произведен в чин подпоручик.[1] На 30 август 1884 година е произведен в чин поручик. Взема участие в Сръбско-българската война в 1885 година, след което участва в опита за детрониране на княж Александър I, по време на който е назначен за градоначалник на София. На 1 октомври 1886 година, след контрапреврата е уволнен от служба. На 7 декември 1898 година е върнат на служба и на 18 май 1901 година е произведен в чин капитан. На 3 август 1909 година отново е уволнен от служба.
Участва активно в дейността на Македонската организация. Ножаров замисля отвличането за откуп на кмета на София радослависта Христо Басмаджиев, но планът е отхвърлен от Борис Сарафов.[2] Ножаров вербува войници за четници в Македония и организира кражби на оръжие от войската за снабдяване на четите.[3] При разкола във Върховния комитет Ножаров подкрепя противната на Сарафов групировка.[4]
През 1912 година капитан Ножаров е мобилизиран и взема участие в Балканската (1912 – 1913) и Междусъюзническата война (1913), като служи в Тиловото управление на 2-ра армия. На 28 юли 1913 година е произведен в чин майор.
През Първата световна война (1915 – 1918) о. з. майор Ножаров е командирован в Управлението на началника на железопътните съобщения, където служи като завеждащ службата по охрана. На 30 май 1918 година е произведен в чин о. з. подполковник. „За отличия и заслуги през втория и третия период на войната“ съгласно заповед № 355 от 1921 година по Министерството на войната е награден с Народен орден „За военна заслуга“, V степен на военна лента с корона,[5] а съгласно заповед № 464 от 1921 година по Министерството на войната е награден с Народен орден „За военна заслуга“ IV степен на военна лента.[6] На 5 август 1920 година преминава в опълчението.
Сестрата на Никола Ножаров Нука (Теофани) е женена за Евтим Спространов.[7]
Военни звания[редактиране | редактиране на кода]
- Подпоручик (8 септември 1881)
- Поручик (30 август 1884)
- Капитан (18 май 1901)
- Майор (28 юли 1913)
- Подполковник (30 май 1918)
Образование[редактиране | редактиране на кода]
- Кавалерийско юнкерско училище в Елисаветград, Русия (1879 – 1881)
Награди[редактиране | редактиране на кода]
- Народен орден „За военна заслуга“, V степен на военна лента с корона (1921)
- Народен орден „За военна заслуга“ IV степен на военна лента (1921)
Бележки[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ Танчев, Иван. Българи в чуждестранни военноучебни заведения (1878 – 1912). София, ИК „Гутенберг“, 2008. ISBN 9789546170491. с. 162, 158. (Цит: ДВ, № 69, 23 септември 1881; Списък на офицерите от запаса (1911), с. 36; Българската земска войска, с. 550)
- ↑ Спространов, Евтим. Дневник. Т. I (1901 - 1907). София, Македонски научен институт, 1994. ISBN 954-8187-11-6. с. 226.
- ↑ Спространов, Евтим. Дневник. Т. I (1901 - 1907). София, Македонски научен институт, 1994. ISBN 954-8187-11-6. с. 272.
- ↑ Спространов, Евтим. Дневник. Т. I (1901 - 1907). София, Македонски научен институт, 1994. ISBN 954-8187-11-6. с. 71.
- ↑ ДВИА, ф. 1, оп. 4, а.е. 2, л. 86 – 87
- ↑ ДВИА, ф. 1, оп. 4, а.е. 2, л. 75 – 76
- ↑ Спространов, Евтим. Дневник. Т. I (1901 - 1907). София, Македонски научен институт, 1994. ISBN 954-8187-11-6. с. 377.
Източници[редактиране | редактиране на кода]
- Руменин, Румен. Офицерският корпус в България 1878 – 1944 г. Т. 3 и 4. София, Издателство на Министерството на отбраната „Св. Георги Победоносец“, 1996. с. 354.
