Никола Русински

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Никола Русински
български революционер

Роден
Починал
14 юни 1942 г. (66 г.)
Подпис Nikola Rusinski Signature (vectorized).svg
Никола Русински в Общомедия

Никола Петров Русински е български революционер, деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Използва псевдоними като Апостол Скитов, Атила Елеонски, Благой Атанасов, Ианкол, Найден Стоянов, Никола Яначков[1] и Атила[2].

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Никола Русински е роден на 21 ноември 1875 година в село Русиново, Малешевско. Завършва гимназия в Кочани. Още в периода 1893 – 1895, когато е в Цариград, Никола Русински се образова политически и става близък на социалистическите идеи.

Първоначално се включва в редиците на Македонската организация и участва в Четническата акция през 1895 година. Между септември 1895 година и март 1897 година Никола Русински учи в подофицерската школа в София. Там се запознава с Гоце Делчев, който го привлича във ВМОРО като четник на Малешевската организационна чета на Васил Чочов, която отвлича Назлъм бей същата година.[3]

Никола Русински, Иван Биковски и Филип Григоров

През месец март 1898 година в София се запознава с Васил Главинов, представител на БРСДП (т. с.) в Битоля. Там се запознава и с Константа Бояджиева от Охрид, за която по-късно се жени. Поддържат постоянни контакти и учителските социалдемократически организации в България. Русински се присъединява и към създадената от Васил Главинов Македоно-одринска социалдемократическа група.

През 1900 година Никола Русински е изпратен от Гоце Делчев да организира Битолския революционен окръг. Развива бойната подготовка на четниците в Демирхисарско, Крушовско, Кичевско[4] между 1900 - август 1901 година, Прилепско от август до ноември 1901 година, Охридско и Стружко от ноември 1901 до декември 1902 година, Битолското поле и Мариово до 1903 година. В четата си Русински като подвойводи в собствени райони действат Йордан Пиперката, Велко Марков и Гюрчин Наумов-Пляка, Ванчо Сърбаков, Тасе Христов, Георги Сугарев и други. Сред другите негови четници са Илия Колев от Крушево, Христо от Железнец, Христо Сърбаков, Найдо от Ракитница, Мирчо от Сопотница, Георги от Беранци, Стефан Йошев от село Жван, Ванчо, Никола Атанасов[5].

През лятото на 1901 година в Поречието Никола Русински залавя чета от пет души, подготвена от сръбската пропаганда. Войводите Янаки Янев и Арсо Мицков приемат предложението му да се присъединят към ВМОРО.[6] В разговора си с тях Никола Русински заявява:

— Да, Македония е била много пъти плячка на други завоеватели, но най-малко на сърбите, а турците я владеят най-много. Ако се гледа справедливо, според историята, никой не е владял Македония пове­че от турците. Един справедлив съдия, ако опреде­ля чия е Македония, не би дал право на владение ни­кому, освен на турците, защото само те я владeят непрекъснато повече от 500 години. Но, въпреки всич­ко, според мене, Македония не е нито сръбска, нито гръцка, нито българска, нито турска. Тя е на населява­щите я народи, които са населили македонските мал­ки, но плодородни поля и красиви планински местности.[7]

Участва като делегат от Мариовския район на Смилевския конгрес, като е избран за член на щаба на Прилепското горско началсвто, заедно с Петър Ацев и Тасе Христов. По време на Илинденско-Преображенското въстание командва и леринските чети, които се изместват в района му вследствие на трудното положение в Леринско. Тогава негов помощник войвода е Тодор Златков.

Паметник на Русински в Берово

На 4 април 1904 година се жени за българската учителка и общественичка от Охрид Константина Бояджиева.[8]

Участва в Балканската война, след войната е кандидат за парламентарните избори в Пиринския район, но е мобилизиран и участва в Първата световна война. В София, между двете световни войни, Никола Русински изживява голяма лична драма - след дълго боледуване почиват съпругата му и двете им дъщери. След това отдаден изцяло на социалистическата кауза той подпомага и укрива нелегални комунистически дейци. Умира в София на 14 юни 1942 г. в крайна бедност. Публикува книгата „Принос към историята на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (градивния период) за времето 1900-1903“.[9]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Николов, Борис. ВМОРО - псевдоними и шифри 1893-1934, Звезди, 1999, стр.10, 12, 16, 43, 70, 72
  2. Спомени на Георги Попхристов [1]
  3. Гоцев, Славе. Национално-революционни борби в Малешево и Пиянец 1860–1912, Издателство на Отечествения фронт София, 1988, стр. 154
  4. в. „Нова Зора“, брой 30, 29.07.2008
  5. Спомени на Георги Попхристов [2]
  6. Силянов, Христо. „Освободителните борби на Македония“, том I, София, 1993, стр. 276-277.
  7. Илюстрация Илинден, 1929, бр.21, стр.8
  8. Veskovic-Vangeli, Vera. Bojadjieva Nasteva-Rusinska, Kostadina (1880 - 1932) in: De Haan Francisca, Krasimira Daskalova, Anna Loutfi, eds. Biographical Dictionary of Women's Movements and Feminisms in Central, Eastern, and South Eastern Europe: 19th and 20th Centuries. Budapest, New York, Central European University Press, 2006. ISBN 978-963-7326-39-4. с. 68.
  9. Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация. Войводи и ръководители (1893 – 1934). Биографично-библиографски справочник. София, 2001, стр. 146.
     Портал „Македония“         Портал „Македония