Нишко споразумение (1886)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Нишко споразумение.

Нишкото споразумение от октомври 1886 година е политическа спогодба, която регулира отношенията между Кралство Сърбия и Княжество България след войната помежду им от предходната година.

Мотиви[редактиране | редактиране на кода]

Близо година след края на бойните действия отношенията между България и Сърбия остават напрегнати, тъй като Букурещкият мир оставя неразрешени редица въпроси от териториален, политически и стопански характер. Освен за обезопасяване на западната граница, след преврата и контрапреврата в България през август 1886 Регентството и правителството на Васил Радославов търсят помирение с Белград и заради ескалацията на конфликта си с Русия. Инициативата на външния министър Григор Начович от началото на септември 1886 получава активно съдействие от английската дипломация, която се стреми към широк антируски съюз на Балканите.[1] В Сърбия, където също както в България има силни русофилски настроения, детронирането на Александър Батенберг се тълкува като дело на Русия, което може да бъде повторено и в Белград. Това е основният мотив на крал Милан и австрофилското напредняшко правителство да откликнат на поканата за преговори.[2] Контактът се осъществява с активното посредничество на английските дипломатически агенти в двете държави. След посещение на сръбския емисар Пера Тодорович в София в края на септември, на 13 октомври българският пратеник Георги Странски и сръбският външен министър Драгутин Франасович подписват споразумение в Ниш.[1][3]

Съдържание[редактиране | редактиране на кода]

Нишкото споразумение задава условията за уреждане на част от най-важните въпроси в двустранните отношения: спорната територия при Брегово обявена за неутрална; създава се смесена комисия за преначертаване на границата край долното течение на Тимок; решено е сръбските политически емигранти в България (дейците от Радикалната партия, избягали от Сърбия след Тимошката буна) да бъдат държани далеч (на 60 km) от общата граница; аналогично предписание е наложено за българските емигранти в Сърбия; в изпълнение на Четворната конвенция от 1883 година, Княжеството и Кралството поемат ангажимент да привършат до края на 1887 железопътните отсечки по линията ВиенаЦариград, съответно, от София до Цариброд и от Пирот до българската граница; започва подготовка за сключване на търговски договор.[1][3]

Значение[редактиране | редактиране на кода]

Политическият резултат от Нишкото споразумение е възстановяването на дипломатическите отношения между Кралство Сърбия и Княжество България, формализирано до края на ноември 1886 с установяването на постоянни представители в столиците на двете държави.[1] Това засилва международните позиции на Регентството в разгара на конфликта му с Русия и намалява допълнително руското влияние на Балканите за сметка на британското и австро-унгарското.[2]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  • Александров, Емил и др. История на българите. Том IV. Българската дипломация от Древността до наши дни (колектив). София, ИК „Труд“, 2003. ISBN 954-621-213-X.
  • Радев, Симеон. Строителите на съвременна България. Том 2. София, Български писател, 1990.
  • Танкова, Василка и др. История на българската дипломация 1879-1913. София, Фондация „Отворено общество“, 1994. ISBN 954-520-038-3.
  • Jовановић, Владимир. Краљ Милан и бугарска криза 1886-1887 (Зборник Матице српске за историjу, бр. 57). Нови сад, Матица српска, 1998. с. 157-168. Посетен на 12.12.2012.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в г Александров 2003, стр. 262-263; Танкова 1994, стр. 110-112
  2. а б Jовановић 1998, стр. 159
  3. а б Радев 1990, стр. 482-483