Норман Ейнджъл

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Норман Ейнджъл
Ralph Norman Angell
английски писател и дипломат
английски писател и дипломат
Роден26 декември 1872 година
Починал7 октомври 1967 година (94 г.)
Кройдън, Англия
Професияжурналист, писател
НационалностFlag of England.svg Англия
Политика
ПартияЛейбъристка партия
ОтличияNobel prize medal.svg Нобелова награда за мир (1933)
Норман Ейнджъл в Общомедия

Сър Ралф Норман Ейнджъл (на английски: Ralph Norman Angell) е английски писател, публицист, журналист и парламентарист лейбърист. Член на Изпълнителния комитет на Обществото на народите и на Националния мирен съвет. Носител на Нобелова награда за мир за 1933 г.[1]

Произход и образование (1872 – 1891)[редактиране | редактиране на кода]

Роден е на 26 декември 1872 година в Холбийч, Линкълншър, Англия, седмо дете в семейството на преуспяващия земевладелец Томас Ейнджъл-Лейн и Мери Ан Бритън. След като завършва подготвително училище Ейнджъл е изпратен в лицей „Св. Омер“ в Северна Франция. Там на 12-годишна възраст се запознава за първи път с „Есе за свободата“ на Джон Стюърт Мил, чието красноречие му прави силно впечатление.

Като прави избор в полза на радикалните идеи, на 15 години Ейнджъл заминава в Женева и живее в приют, предимно населен от революционери и политически емигранти.[1] Там той редактира англоезичен вестник, който излиза два пъти в месеца и посещава лекции в Женевския университет. През 1891 г. напуска Швейцария, без да е завършил образованието си. Като живее известно време в Англия, той получава от баща си 50 фунта стерлинги и заминава за САЩ.

Журналистическа и научна дейност (1891 – 1914)[редактиране | редактиране на кода]

В продължение на седем години Ейнджъл работи на различни места като каубой, златотърсач, пощальон. В Калифорния се опитва да получи участък земя, но неуспешно. След това се заема с журналистика, като работи по поръчка за всекидневниците „Сен Луи глоб демократ“, „Сан Франциско Кроникъл“ и други.

През 1898 г. Ейнджъл се връща в Англия, за да уреди семейните си дела. След това заминава за Париж, където си изкарва прехраната с репортажи за делото Драйфус. През следващата година става редактор на парижкия англоезичен вестник „Дейли месинджър“. Неговите бележки за Испано-американската война, за делото Драйфус и за Англо-бурската война го подтикват да напише първата си книга „Патриотизъм под три флага: в защита на рационализма в политиката“ (на английски: Patriotism Under Three Flags: A Plea for Rationalism in Politics, 1903 г.). Една година по-късно приема предложението на английския вестникарска магнат лорд Нортклиф (Алфред Хармсуърт) да редактира парижкото издание на „Дейли Мейл“. Тази длъжност разширява значително кръгозора на Ейнджъл в международните дела.

През 1909 г. Ейнджъл издава за своя сметка малката книга „Оптическата илюзия на Европа“ (на английски: Europe's Optical Illusion), в която изследва икономическите корени на войната. Книгата прави такова впечатление на лорд Ъшър (Реджинълд Брет), влиятелен държавен деец и историк, че той разпраща 200 екземпляра на свои познати в Европа. Следващото издание със заглавие „Великата илюзия“ (на английски: The Great Illusion) се разпродава в двумилионен тираж като книгата е преведена на 25 езика. Във „Великата илюзия“ той разкрива, че икономическият разцвет в резултат от войните не е нищо друго освен мираж. В епохата на икономическа взаимна зависимост не може да се очакват изгоди от войната: като обогатява агресора, тя заплашва и победители, и победени с разрушаване на международната търговия и кредит. Нещо повече, отбелязва Ейнджъл, репарационните плащания винаги сеят семената на бъдещи конфликти.

През 1912 г. Ейнджъл напуска „Дейли Мейл“, но и след това непрекъснато пише в него въпреки идеологическите си несходства с консерватора Нортклиф. През следващата година няколко приятели на Ейнджъл, за да пропагандират неговите възгледи, основават периодичното издание „Война и мир“.[1] Доста често той пише и за американски списания, особено за „Нова република“.

Политическа и обществена дейност (1914 – 1958)[редактиране | редактиране на кода]

Когато през август 1914 г. започва Първата световна война и Ейнджъл, заедно с Рамзи Макдоналд, Ч. Тревелян и други, организира Съюза за демократичен контрол, чиято задача е да осъществява обществено наблюдение върху външната политика на правителството.[1] По време на войната Ейнджъл изказва идеята за постоянна съобщност на нациите за защита на международния мир и на международната сигурност. Тази идея звучи не един път по време на негови лекции и оказва въздействие върху президента Удроу Уилсън във връзка с неговия проект за Обществото на народите.

Ейнджъл присъства на Парижката мирна конференция през 1919 г. и е силно разочарован от условията на Версайския договор, които се разминават с надеждите, изказани във „Великата илюзия“. Той става заместник-председател на комитет, който иска от съюзните държави по-справедливи мирни условия. Ейнджъл основава също така движението „Срещу глада“, което се занимава с доставка на продукти, медикаменти и дрехи за децата от Централна Европа, изпитващи чудовищни лишения в следвоенните години. В своите статии и книги той продължава анализа на съвременното положение в света. В „Плодовете на победата“ (на английски: The Fruits of Victory, 1921 г.) Ейнджъл отбелязва, че опасенията във „Великата илюзия“ са се оказали основателни. В „Невидимите убийци“ (на английски: The Unseen Assassins, 1933 г.) разкрива пагубния ефект на империализма, национализма и патриотизма. Изобретява игра за маса, която показва нагледно принципите на икономиката и кредита.

През 1920 г. Ейнджъл издига за първи път своята кандидатура за парламента от името на Лейбъристката партия в Нотингамшър. Едва четвъртият опит през 1929 г. му донася място в Камарата на общините от окръг Северен Брадфорд, но през 1931 г. Ейнджъл напуска парламента, убеден, че може да допринесе повече полза като писател и оратор. По това време е посветен в рицарство, което е знак на признание за обществената му дейност.

Въпреки че е противник на войната Ейнджъл не се смята за пацифист. Въоръжените сили остават реалност, казва той, и „реалната задача се състои в това да бъдат организирани и ангажирани“. Той вярва, че системата за колективна сигурност, отворена за всички страни, сред които и фашистка Германия, ще помогне да се прекрати войната. Ейнджъл оспорва гледната точка на британските социалисти, че с войната може да се приключи едва след унищожаването на частната собственост.

Когато през 1935 г. Италия нахлува в Етиопия, Ейнджъл критикува остро неутралната позиция на британското правителство. По-късно започва безкомпромисна война с политиката на умиротворяване на Хитлер, която провежда министър-председателят Невил Чембърлейн. Според Ейнджъл тази политика все едно казва на агресора: „Убивай често, но бързо – ще излезеш сух от водата“. Като предвижда, че „Европа ще премине напълно под контрола на Хитлер“, той иска от правителството да отвори врати за бежанците евреи и сам приютява едно семейство в своя дом.

Когато Великобритания обявява война на Германия през септември 1939 г., Ейнджъл предлага своите услуги на Министерството на информацията, което го изпраща в САЩ, за да търси подкрепа за британските военни усилия. Той остава в Ню Йорк до 1951 г., чете лекции, преговаря с американски политически дейци, пише много.

След войната Ейнджъл пропагандира постепенно движение към световно правителство чрез Организацията на обединените нации, макар че я смята за по-малко ефективна от Обществото на народите. Силно го разочароват Корейската война и нездравата обстановка в САЩ по време на антикомунистическия кръстоносен поход на сенатора Джоузеф Маккарти.

Като се връща в Англия, Ейнджъл се установява във Фернхил, графство Съри. Там той продължава да работи над книги и статии, в които прозира загриженост относно антиколониализма и растящото влияние на народите от „третия свят“, чиито сепаратизъм и склонност към насилие заплашват международното сътрудничество, толкова много означаващо за него. Критикува все по-често Израел за терористични актове като убийството на граф Бернадот – посредник на ООН в палестинския конфликт. Като се опитва да помогне на палестинските бежанци, Ейнджъл се обръща към арабските групи в САЩ, но безуспешно.

Последни години (1958 – 1967)[редактиране | редактиране на кода]

Здравето му все повече се влошава и Ейнджъл започва да изнася все по-малко лекции. През 1958 г. пада и си уврежда крака, а две години по-късно влиза в болница със счупено бедро, но намира в себе си сили да участва в Конференцията по намаляване на международното напрежение в Чикагския университет. През 1961 г. е постигната договореност за предаване на архива на Ейнджъл в педагогическия колеж „Бол стейт“ (днес университет) в Манси, щат Индиана. За последен път Ейнджъл отива в САЩ през 1966 г., когато предава архива официално и приема почетна юридическа степен.

Умира на 7 октомври 1967 година в частна лечебница в Кройдън, графство Съри, на 94-годишна възраст.[1]

Семейство[редактиране | редактиране на кода]

През 1898 г. Ейнджъл се жени за Беатрис Кювелие от Ню Орлиънс. Личният му живот е забулен в тайна, но има основание да се смята, че съпругата му е била доста лекомислена жена. Ейнджъл се разделя с нея през 1914 г., но продължава да я подпомага до смъртта ѝ през 1955. Двамата нямат деца.

Творчество[редактиране | редактиране на кода]

През 1909 г. е публикувана книгата му „Оптическата илюзия на Европа“, чието допълнено издание от следващата година е „Великата илюзия“. Основна теза на Ейнджъл е, че интеграцията на икономиките на европейските държави се е развила до степен, при която войната между тях би била напълно безполезна. Според него икономическата свързаност означава, че войната ще бъде унищожителна за всеки, който се включи в нея. Войната, пише Ейнджъл, „принадлежи на един отминал стадий на развитие“. Според Уолтър Ръсел Мийд „Великата илюзия“ вероятно е най-големият бестселър в областта на международните отношения. Продажбите ѝ намаляват след началото на Първата световна война, но през 30-те години на ХХ век излизат нови издания.[2]

Съчинения[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в г д Лауреаты Нобелевской премии: Энциклопедия: Пер. с англ.– М.: Прогресс, 1992.
  2. Мийд, Уолтър Ръсел. Бог и златото. Великобритания, Америка и формирането на модерния свят, София 2010, с. 14 – 15.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]