Нотариус

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Крепостен акт

Нотариус (от латински Notarius ‘notārius‘), съгласно Закона за нотариусите и нотариалната дейност, е лице, на което държавата възлага извършване на предвидените в законите нотариални действия и е вписано в регистъра на Нотариалната камара.

Нотариусът лично извършва нотариални и други предвидени от закона действия. Районът му на действие съвпада с района на съответния районен съд.

Латински нотариус и публичен нотариус[редактиране | редактиране на кода]

Нотариусът на Европейския континент е специално лице, отговарящо на определени критерии и условия. На тези лица съответната държава е делегирала извършването на специфични дейности, функции и услуги, в областта на гражданския оборот и гражданскоправните обществени отношения, с цел постигане на висока правна сигурност в отношенията между частните субекти (физически и юридически лица).

Различия[редактиране | редактиране на кода]

Нотариусът в Европа Civil Law Notary се нарича още латински нотариус. Тези нотариуси се различават коренно от англосаксонските нотариуси The Notary Public, които действат на територията на САЩ и Обединеното кралство Вели

кобритания и Северна Ирландия и на прилежащите му територии{{Civil Law Notary}}.

В Канада действат и двете системи, според провинциите и историческата принадлежност на страната (Франция и Англия).

Латинските нотариуси, или наричани още гражданскоправни нотариуси, черпят своята власт от предоставените им от държавата функции. Подчиняват се единствено на закона, морала, независимостта и безпристрастността. Издадените и удостоверени от тях актове са със силата на държавен /публичен/ акт. {{Civil Law Notary}}

За разлика от обществените англосаксонски нотариуси латинските нотариуси са висококвалифицирани, практикуващи юристи, които отговарят на много изисквания, като стаж, ценз, чисто съдебно минало, спечелен състезателен конкурс, държавна изпитна комисия, възраст, и др. {{Civil Law Notary}}

Латинските нотариуси осигуряват пълна гама от юридически услуги, предвидени в законодателството на съответната държава. Те изпълняват публична длъжност, но все пак работят на частна практика.

Англосаксонският публичен нотариус не е юрист и не е висококвалифициран специалист. Най-често за дейността им се получава срочен лиценз, който би могъл да бъде подновен.

Различия между нотариус и адвокат[редактиране | редактиране на кода]

Нотариус, 1830

Ролята на нотариуса е да бъде независим, неутрален и безпристрастен защитник на всички страни по едно нотариално производство. Задължение му е да съблюдава интересите на всички участници и тези на държавата и общината.

Няма право да действа в полза и защита на едно лице, в ущърб на друго. Поради тази причина е невъзможно да защитава клиент в съда.

През призмата на съблюдаваните от него закон и добри нрави, нотариусът е “съдия на ситуацията”.

Нотариусите като гилдия действат в обща цел – стабилност в правния мир и гражданскоправния оборот. Конкуренцията между нотариусите не трябва и не може да е финансова, а единствено в качеството на услугите, които те предоставят.

Ролята на адвоката е да защитава правата и интересите на конкретно лице или на група лица, които лица се наричат доверители и подзащитни.

От гледна точка на материалното и на процесуалното право, клиентите на адвоката са наречени: ищец, ответник, пострадал, обвиняем, подсъдим или изтърпяващ наказание. 

Задължение на адвоката е да съблюдава интересите и правата на своя клиент, с цената на всички легални средства.  

В съдебната зала адвокатите на страните се изправят един срещу друг в хода на съдебния процес.

Адвокатите могат по-свободно да се състезават  и конкурират помежду си при условията на Закона за адвокатурата и Етичния кодекс на адвоката.

Поради пристрастната функция на адвокатската професия, интересите, професионалните навици и възгледи, в които професията възпитава, от гледна точка на традициите, практиката и трудовата психология, функциите на адвокатската професия не е прието да се съчетават с функциите и ролите на нотариусите, съдебните изпълнители (ЧСИ) и др.

Възнаграждение[редактиране | редактиране на кода]

На нотариуса се заплаща възнаграждение, което се нарича нотариална такса.

Таксата за нотариалната услугата се заплаща от клиента. Държавата не заплаща възнаграждение на нотариуса, освен в случаите, когато нотариусът се нарича съдия.

Съответната държава може да регулира или да не регулира тяхното възнаграждение с горна и/или долна граница, или изобщо да не регулира финансови параметри, при условията на свободно договаряне между клиент и нотариус.

Камари и организации[редактиране | редактиране на кода]

Европейските нотариуси членуват по право в национални камари, национални съвети или организации. Членството е задължително. От своя страна тези камари членуват в Съюза на Латинските нотариуси {{Civil Law Notary}}

Наследяване и предаване на нотариална практика[редактиране | редактиране на кода]

В Европа нотариалната практика се наследява при определени условия. Често се предава на следващото поколение квалифициран юрист или се прехвърля на дългогодишен служител. Съществуват родове, които са потомствени нотариуси от средновековието, насам. Те са доверени, ценени и уважаване членове на обществото, стоят най-близо до гражданите; пазят техните интереси и документи.

Предаването на професията чрез тези методи е гаранция в професията да не навлизат лица, които не притежават нравствените и морални изисквания за нея, както и социален и професионален опит.

Така се създава приемственост  на архиви, клиенти, традиции и умения.

Историческо развитие на нотариуса в България[редактиране | редактиране на кода]

След Освобождението на България (1878 г.), и по-конкретно след 1885 г., нотариалните действия се извършват от нотариуси и мирови съдии[1].

В различни периоди - 1878-1944 г., 1944-1948 г. и след 1990 г., до 1996 година, длъжностните лица, натоварени с тази дейност, са наричани мирови съдии, околийски съдии, народни съдии, районни съдии и нотариуси (вж. Закон за нотариусите от 1885 г. Шаблон:Извод от кн. "Българско нотариално право", д-р Панчо Бешков[2]).

По време на социализма поради ограниченията в правото на собственост върху недвижимите имоти, както и поради стеснения кръг от икономически отношения между физически (частни) лица, които са в съответствие с определенията на правото на собственост, дадени от социалистическата теория, нотариалните сделки са в ограничено количество[3].

През 1980-те години се наблюдава увеличаване на броя прехвърлителни сделки с МПС съгласно разпоредбите на Закона за движение по пътищата от 1973 г., също в по-ограничени количества, доколкото по онова време гражданите имат достъп до пазара на леки автомобили. Шаблон:Христо Омарбалиев "Ръководство по нотариални действия", 1973 г. „Пак там“

С увеличаване на гражданския оборот и на частноправните сделки през 1990-те години установената от социалистическата държава нотариална система, в частност нотариалните служби към районните съдилища, са прекомерно натоварени да обслужат населението на големите градове, и да задоволят по този начин нарасналите му потребности при условията на пазарна икономика. „Пак там“

Извършването на нотариалната реформа през 1996-1998 г. е задължително условие, изискване и част от предприсъединителните условия за членството на Република България в Европейския съюз. Мотивите са да се облекчи и създаде предпоставка за развитие на обществените икономически отношения и пазар, да се създаде нотариус, равностоен на европейския, който да не е зависим - т.е. да не е държавен служител, да е несменяем и гарантиран, да не се влияе от икономически фактори. Целта е нотариусът да е безпристрастен, да се подчинява единствено на закона, услугите на нотариуса да са по-достъпни. „Пак там“

Нотариусът в България днес[редактиране | редактиране на кода]

От 1 октомври 1998 г. в България функционира т. нар. "свободен нотариат". От тази дата 327 свободни нотариуси започват работа в своите частни кантори.

В края на 1999 година се състоява втори конкурс за нотариуси и още 120 души се вливат в редиците на свободните нотариуси в България.

През 2004 година се състоява третият конкурс за нотариуси, в резултат на който нотариусите в Република България достигат 530.

Към 2012 година нотариусите в Република България наброяват над 600[4].

Всички нотариуси са членове по право и задължение в Нотариалната камара на Република България. Тя е член на Международния съюз на латинските нотариуси.

С резолюция № 42 на Общото събрание на Нотариатите членове на Международния съюз на Латинския нотариат, на 19 октомври 2004 година, Нотариалната камара на Република България е приета за пълноправен член на съюза. „Пак там“

Печат на нотариуса[редактиране | редактиране на кода]

Нотариалният печат се издава със заповед на министъра на правосъдието, по образец. Съдържа надписа „Република България”, което го прави част от държавния печат на Републиката.

Българският нотариален печат е единственият нотариален печат в Европа без вложен в него национален символ или герб. Състои се единствено от буквени знаци и цифри. Има кръгла форма и определен диаметър. Без определен цвят. Може да бъде мокър, релефен или восъчен.

Мокрият отпечатък е задължителен по закон. Останалите са допълнителни и незадължителни[5].

Разни[редактиране | редактиране на кода]

Днес „частен” е отпаднало от разговорното словосъчетанието „частен нотариус”. Законодателството борави с „нотариус”.

Професионалният празник на българските нотариуси е 24 октомври.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]