Обичам Люси

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Обичам Люси
I Love Lucy
Лого на Обичам Люси
ЖанрСитком
Създател(и)Джес Опенхаймър
СценарийДжес Опенхаймър (Сезон 1 – 5)
Медъли Пъгх
Боб Керъл Джуниър
Боб Шилер (Сезон 5 – 6)
Боб Вайскопф (Сезон 5 – 6)
РежисураМарк Даниелс (33 епизоди, 1951 – 53)
Уилям Ашър (101 епизода, 1952 – 57)
Джеймс Керн(39 епизода, 1955 – 57)
КамераМулти-камера
АктьориЛюсил Бол
Деси Арнас
Вивиан Ванс
Уилям Фроули
Ричард Кийт
СтранаСАЩ
Езиканглийски
Сезони6
Епизоди181 (включително изгубените коледен и „пилотен“ епизод)
Продукция
Изпълнителен продуцентДеси Арнас
Продуцент(и)Джес Опенхаймър
Времетраене23 – 26.5
ДистрибуцияСи Би Ес филмс (1967 – 1968)
Телевизионна компания за дистрибуция Си Би Ес[1]
Разпространение
ТВ каналСи Би Ес[2]
КартинаЧерно-бяла
ЗвукMonaural
Излъчване15 октомври 1951 – 6 май 1957
Хронология
„Комедийният час на Люси и Деси“
Външни препратки
Страница в IMDb
Обичам Люси в Общомедия

„Обичам Люси“ (на английски: I Love Lucy) е американски телевизионен ситком излъчван по „Си Би Ес“ от 1951 г. до 1957 г. Шоуто е създадено от Джес Опенхаймър, с главни актьори Люсил Бол и Деси Арнас, и подържащи Вивиан Ванс и Уилям Фроули. Сюжетът на сериала е центриран около фигурата на Люси Рикардо (Бол) – домакиня от средната класа в Ню Йорк, която живее заедно със своя съпруг Рики Рикардо (Арнас), бендлидер в нощен клуб и водещ на собствено телевизионно шоу. Всеки епизод проследява нелепите и забавни опити на Люси да вземе участие в шоуто на Рики или да пробие в шоубизнеса. Тяхно приятелско семейство и съседи са Етъл (Ванс) и Фред Мерц (Фроули), чести участници в плановете и игрите на Люси. След края на сериала през 1957 г., преработена версия на шоуто продължава още три сезона, придружени с 13 специални епизоди по един час. Първоначално продължението е познато като „Шоуто на Люсил Боу и Деси Арнас“, а по-късно подновено под името „Комедийният час на Люси и Деси“.

„Обичам Люси“ е най-гледаемата телевизионна програма в Щатите за четири от своите шест сезона и първата, която свършва своето излъчване на върха на рейтинга „Нилсън“ (постижение по-късно достигнато само от сериалите „Шоуто на Анди Грифит“ през 1968 г. и „Зайнфелд“ през 1998 г.)[3] Към 2011 г. „Обичам Люси“ е излъчван в десетки други страни по света.[4][5] Сериалът остава популярен сред американската публика години, спечелил повече от 40 милиона зрители.[6] Оцветената версия на коледния епизод привлича повече от 8 милиона зрители, когато Си Би Ес го излъчва в праймтайма през 2013 г., 62 г. след премиерата на шоуто. Оттогава Си Би Ес пуска два или три епизода всяка година, един на Коледа и друг пролетта.[7]

Сериалът е първата телевизионна програма със сценарий, снимана на 35 мм лента пред публика в студио. Кинооператор е Карл Фройд. „Обичам Люси“ печели пет награди „Еми“ и редица други номинации и признания. Това е първото шоу, в което участва асамблея от актьорски състав.[8] Често сериалът е определян за един от най-добрите и най-влиятелни ситкоми в историята. През 2012 г. е включен в класацията „Най-добрите телевизионни шоута“ според проучване, проведено от „Ей Би Си Нюз“ и списание „Пийпъл“.[9]

Концепция[редактиране | редактиране на кода]

Първоначално действието на сериала се развива в жилищна сграда в Ню Йорк. „Обичам Люси“ се върти около заглавния персонаж Люси Рикардо (Люсил Бол), която е съпруга на певеца и лидер на оркестър Рики Рикардо (Деси Арнас). Тяхно приятелско семейство са наемателите Фред Мерц (Уилям Фроли) и Етел Мерц (Вивиан Ванс). По време на втория сезон Люси и Рики се сдобиват със син Рики Рикардо Джуниър, наричан още Малкия Рики, чийто раждане е нагласено с истинското рождение на сина на Бол – Деси Арнас Джуниър.[10]

Люси е наивна, но амбизициозна домакиня, която има желание за слава и кариера в шоубизнеса. Нейните опити да пробие в развлекателната индустрия винаги докарват нея и съпруга ѝ в беди. Най-добрите приятели на семейство Рикардо – Етел и Фред Мерц, често участват в плановете за успех на Люси. Семейство Мерц са бивши артисти във водевил, което още повече подклажда мечтите на домакинята. Люси е представена като изпълнител, лишен от всякаквъм музикален усет и всяко нейно изпълнение завършва катастрофално. Единствената песен, която Люси може да изпълнява е нестандартна версия на популярната английска песен „Glow-Worm“, изсвирена на саксофон. Люси не е напълно бездарна, тя проявява качества на добър танцьор и приличен певец. Освен това два пъти ѝ е предлагано договор за учестие в телевизионно предаване и филм – първото предложение е в епизода „Прослушването“, когато заменя пострадалия клоун в изпълнението на Рики; другият случай е в Холивуд, когато Люси танцува в полза на благотворителност с изкуствен манекен на Рики.

Шоуто дава възможност на Бол да разкрие в най-широк спектър своите значителни умения за клоунада и физическа комедия. Развитието на персонажа не е от основен фокус в ранните американски ситкоми, така че малко се знае за заглавния персонаж в началото. Не много епизоди споменават, че Люси е родена в Джеймстаун, Ню Йорк (родното място на Люсил Бол). По-късно е корегирано на Западен Джеймстаун. Люси завършва гимназията „Джеймстаун“. Нейното моминско име е Макгилакуди (което посочва шотландска или ирландска етническа принадлежност, поне от страна на бащата, въпреки че веднъж тя самата споменава, че баба ѝ била шведка – в Джеймстаун има има значителна общност от шведи и ирландци). Люси се среща с Рики за първи път на круиз с лодка с неин приятел, организирана в агенцията, в която тогава тя е работила. Семейството ѝ отсъства от целия сериал, като изключим няколкото появи на майка ѝ (Катерин Кард), която е представена вятърничева и винаги произнася неправилно името на Рики. Люси показва много черти, които са характерни за жените комици по това време: крие истинската си възраст, както и цвета на косата, небрежна е с парите и проявява материализъм – настаява за нови дрехи, шапки и обувки и намира непрекъснато случаи на приятелите си да каже, че тя и Рики са богати. Положитлни качества на Люси са изведени като грижовна майка, умела готвачка и предана домакиня. Като част от ролята на г-жа Рикардо е да се грижи за съпруга си, да си седи вкъщи и да и да върши семейните си задължения, докато Рики ходи на работа.[11] По време на следвоенния период Люси си намира работа, но там тя се представя неспособна, извън домашните ѝ задължения.[12]

Люси и Рики на Алпите по време на тяхната европейска ваканция през 1956 г.

Съпругът на Люси Рики Рикардо е новоизгряващ певец и бендлидер от кубински произход. Неговото търпение често е подложено на изпитание заради опитите на жена му стане част от шоубизнеса и необмислените ѝ харчове по дрехи и домашно обзавеждане. Когато е раздразнен, Рики започва да говори на бърз испански. Подобно на Люси, миналото на г-н Рикардо не е разкрито много. Майката на Рики (играна от актрисата Мери Емери) се появява в два епизода. В друга серия Рикардо споменава, че има петима братя, също така казва, че „в интерес на истината е отгледа“ от неговия чичо Алберто (той е със семейството по време на визитата им в Куба) и е завършил Университета в Хавана.

Разширеният епизод с ретроспекция от 1957 г. „Люси си прави круиз до Хавана“, част от „Шоуто на Люсил Бол и Деси Арнас“, допълват много от подробностите за това как Люси и Рики са се запознали и как Рики е дошъл в Съединените щати. Историята, поне доколкото е представена от вестникарския колумнист Хеда Хупър, проследява как двойката се среща в Хавана през 1940 г. по време на ваканцията на Люси и семейство Мерц. Въпреки че е завършил университет и владее добре английски, Рики е представен като шофьор на конска кабина, който чака своята заплата на кея, където пристигат туристи с кораб. Мъжът е нает като един от гидовете, които да придружават Люси. Двамата мигновено се влюбват. Люси случайно се запознава с популярния певец Руди Вале на круизния кораб. Тя урежда прослушване на Рики и младежът е нает да бъде част от оркестъра на Вале. С това е позволено на певеца да имигрира в САЩ със същия кораб, с който Люси и семейство Мерц се връщат към родината си. По-късно Люси твърди, че Рики свирил с Вале само една нощ, след което се прехвърлил в оркестъра на Ксавиер Кугат.

Друг епизод, който хвърля светлина върху миналото на главните песонажи е епизод 18 от четвърти сезон, озаглавен „Дон Жуан и звездите“ (1955). Между предишната серия и тази съществуват известни различия. Във второто заглавие се Люси по погрешка решава, че Рики е прекарал цялата нощ в компанията на млади изгряващи звезди, участвали във филма му, след като неговият агент Рос Елиот го е пратил на премиерата на лентата. Когато Рикардо се завръща избухва спор между него и съпругата му, в който Люси споменава, че съжелява за тази грешка, направена преди 50 г., когато Марион Стронг я е поканила на сляпа среща с кубински барабанист и тя е отвърнала „да“.

Люси обикновено е придружавана в своите начинания от нейната най-добра приятелка и съмшленик Етел Мерц. Етел е бивш модел от Албъкърки, Ню Мексико. Тя се опитва да върне предишните си славни дни, когато е била водевил изпълнител. Рики е по-склонен да включва Етел в представленията в нощния му клуб, защото за разлика от Люси тя всъщност може да пее и да танцува доста добре.

Съпругът на Етел е Фред Мерц. Той е служил в Първата световна война и е преживял Голямата депресия. Като характер е стинснат на пари, раздразнителен и сдържан. Той обаче също така има и по-мека страна, особено когато става въпрос за Малкия Рики, на когото Фред е едновременно кръстник и почетен „чичо“. Фред също може да пее и танцува и често изпълнява дуети с Етел.

Първоначално двете двойки живеят в апартаент в Манхатан с измислен адрес 623 Ийст 68-ма улица, апартамент А4. След това семействата се преместват в по-голям апратемент в Уестпорт, Кънектикът, с номер 3B (в последстви преименуван на 3D, а този на Мерц става 3B), Горен Източен Манхатън. Всъщност номерата на адрести вървят само до 500 и улицата завършва с „Ийст Ривър“.

Актьорски състав[редактиране | редактиране на кода]

Актьорски състав (по часовниковата стрелка) Уилям Фоули, Деси Арнас, Люсил Бол, Вивиан Ванс
Майк (в ляво) и Джо Майер – и двамата играят Малкият Рики като невръстно дете.
  • Люсил Бол – Люсил Есмералда „Люси“ Макгилакуди Рикардо
  • Деси Арнас – Енрике Алберто Фернандо и де Ача „Рики“ Рикардо III
  • Вивиан Ванс – Етел Май Потър Мерц (други имета Етел Луис и Етел Роберта)
  • Уилям Фоули – Фредерик „Фред“ Хубърт Мерц
  • Ричард Кийт – Енрике Алберто Рикардо IV (Малкият Рики)
  • Близнаците Майк Майър и Джо Майър – Малкият Рики като дете.
  • Катрин Кард – Г-жа Макгилагуди, майката на Люси (също Мини Финч в по-ранния епизод „Интервю за списание на фенове“)
  • Мери Джейн Крофт – Катя Харкорт, приятелка на Люси от училище; Евелин Бигсби (Да се завърнеш у дома от Европа) и по-късно съседката от Кънектикът Бети Рамзи.
  • Франк Нелсън – различни персонажи, включително и Ралф Рамзи
  • Джери Хаузнър – Джери, агента на Рики (също и Джо в „Луси прави телевизионна реклама“)
  • Дорис Сингълтън – Каролин Епълбай (първоначално е с име Лилиан Епълбай, но след първата поява на Сингълтън в шоуто, продуцентите остават името Лилиан, защото звучи близко до Люси)
  • Шърли Мичъл – Марион Стронг, роля, която първоначално е приета от Мардж Лист.
  • Елизабет Патърсън – Г-жа Матилда Тръмбул (също и Г-жа Уилоубай в ранния епизод „Брачен договор“)
  • Чарли Лейн – различни персонажи.
  • Барбара Пепър – различни персонажи.
  • Ийв Маквий – Роберта, фризьорката на Люси.
  • Боб Джелисон – поколото Боби (Епизодите от Холивуд)
  • Мери Уикс – Мадам Ле Монд, учителя по балет на Люси.

Гейл Гордън и Беа Бенадерет, от каста с второстепенни персонажи от радиошоуто, предвестник на „Обичам Люси“, „Любимият ми съпруг“, първоначално са били замислени за ролите на Фред и Етел, но нито един от двамата не можел да приеме поради ангажименти. Гордън се появи като гост звезда в три епизода в ролята на шефа на Рики, господин Литълфийлд, и в ролята на граждански съдия в други два епизода и по-късно в едночасов специален епизод. В класическите радио години на Америка Гордън усувършенства ролите на раздразнителни и гневливи персонажи в радио комедийни програми като „Фибър Макгий и Моли“ и „Нашата Мис Брукс“. Той участва редом до Боу във всички продукти, свързани с „Обичам Люси“, а именно „Шоуто на Люси“, „Ето я и Люси“ и „Животът с Люси“. Бенедерет е гост звезда в един епизод в ролята на Мис Луис, съседка на семейство Рикардо.

Барбара Пепър (по-късно е участвала като Дорис Зифел в сериала „Зелени мили“) също е била набелязана за ролята на Етел, но актрисата има проблеми с алкохола след съмртта на съпруга си Крейг У. Рейнолдс. Тя е дългогодишна приятелка с Люсил Бол. Приятелството им датира от снимките на филма „Римски скандали“ от 19331, където девет актриси участват като момичетата на Голдуин. Пепър се появява в най-малко девет епизода на „Обичам Люси“ в малки роли.[13]

Много от персонажите в шоуто носят имената на роднини или приятели на Люсил Бол. Пример за това е Марион Стронг – приятел на Бол и съквартирант от годините ѝ в Ню Йорк, която е отговорна и за първата среща на Люси с Деси. Лилиан Епълбай е учителка на Люси, когато тя е аматьорска продукция на сцената. Полин Лопес е приятел от детството на Бол, Фред е името на нейния брат, както и дядо ѝ. Люси и Деси имат мениджър на име г-н Андрю Хикокс и в първия епизод на четвъртия сезон със заглавие „Бизнес мениджърът“ Люси и Рики наемат човек с името г-н Хикокс.

Основен продукционен екип[редактиране | редактиране на кода]

  • Режисьори: Марк Даниелс (33 епизоди, 1951 – 53), Уилям Ашър (101 епизода, 1952 – 57), Джеймс В. Керн (39 епизода, 1955 – 57)
  • Продуценти: Джес Опенхаймър (153 епизода, 1951 – 56), Деси Арнас (изпълнителен продуцент – 124 епизода, 1953 – 56; продуцент – 26 епизода, 1956 – 57)
  • Сценаристи: Джес Опенхаймър (главен сценарист, епизоди 1951 – 56), Медълин Пъф Дейвис и Боб Керъл Джуниър (всички сезони, включително и „Комедийният час на Люси и Деси), Боб Шилер и Боб Вайскопф (сезон 5 – 6 и „Комедийният час на Люси и Деси“)
  • Музика: Уилбър Хатч (33 епизода, 1951 – 54); Елиът Даниел (135 епизода, 1952 – 57); Марко Рицо (1951 – 57)
  • Оператор: Карл Фройнд (149 епизода, 1951 – 56)
  • Костюми: Елоис Янсен (57 епизода, 1953 – 55)
  • Монтаж: Дан Кан, Бъд Молин

Продукция[редактиране | редактиране на кода]

Люсил Бол пристига в Холивуд след успешна кариера като модел в Ню Йорк. Тя е избрана от Самюел Голдуин да бъде една от 16-те Златни момичета, които да участват във филма „Римски скандали“ с тогавашната кинозвезда Еди Кентър.[14] Бол бързо трупа участия в продукции на студиото на Голдуин, Кълъмбия Пикчърс и Ер Кей Оу Рейдио пикчърс. В последната компания тя печели постоянна работа като актриса, първо епизодични роли, а после като част от поддържащия каст. Взима участия предимно във филми регистрирани като Би-муви, което и печели прозвището „Кралица на Би-филмите“.[15][16] По време на работата ѝ в Ер Кей Оу Бол натрупва репутация като актриса, която изпълнява физическа комедия и е каскади, действия избягвани от другите актьори в шоубизнеса. Това я прави търсено име в киносредите. През 1940 г. Бол се запознава с Деси Арнас, музикант от куба, който е ръководител на бенд. Той туко-що е предобил известен успех със шоуто на Бродуей „Твърде много момичета“ от 1939 до 1940 г. Ер Кей Оу купува правата за филмиране на шоуто и прави прослушване на Боу за ролята на любимата на персонажа на Арнас.[17] Двамата актьори започват бурен романс, което води до тяхното преместване в Кънектикът през ноември 1940 г. Въпреки сключения им брак, те през повечето време са разделени, защото Бол продължава своята заетост в Холивуд, докато Дези и оркестърът му са ангажиран с участия в разлчини нощни клубове и пътувания по път.

Кариерата на Бол не търпи развитие, въприки че остава сравнително популярна за публиката, но така и не стига до главна роля във филмите. Бол получава признание от критиката с участието си във филма от 1942 г. „Голямата улица“, по разказа на американския писател Даймън Рънйон. Тя привлечена от студио „Метро-Голдуин-Майер“ и те сключват договор с нея.[18] Ем Джи Ем включва Бол в няколко техни проекта. Комедията с Ред Скелтън от 1943 г. „Дубъри беше дама“ показва нейните качества във физическата комедия и ѝ печели прозвището „червената фурия“. По-късно Рики ще използа това прозвище за шоуто.[19] Външният вид на актрисата е в голям контраст с нейната държане на сцена. Ем Джи Ем пробва Бол в разлчини жанрове на киното, но актьорсските ѝ заложби не блесват в следващите проекти. Студиото има трудности в нейния избор и в крайна сметка решава да не поднови договора ѝ през 1946 г.[20]

Бол започва да работи като актриса на свободна практика, като опитва и други поприща в шоубизнеса.[20] Преди и по време на Втората световна война тя прави няколко успешни участия в редица радио програми, включително в шоуто на Джак Хейли и програмата на бендлидера Кей Кейсър.[21][22] С тези участия Бол привлича вниманието на продуцентите от Си Би Ес. Те я включват в актьорския състав на две нови половинчасови ситуационни комедии „Нашата г-жа Брукс“ и „Моят любим съпруг“. Бол избира второто заглавие, където се превъпръщава в ролята на Лиз Кугат (по-късно англицирано на Купър) – разочарована от живота съпруга на банкер от Минеаполис, която вечно плете интриги. В ролята на банкерът е Лий Баумън в пилотния епизод и в другите серии е заместен от Ричард Денинг. Шоуто е екранизация по романа „Г-н и г-жа Кугат“ от Изабел Скот Рорик. „Моята любима съпруга“ е продуциран от Джес Опънхаймър, който също пише и сценария в екип с Медълин Пъф и Боб Керъл Джуниър. Премиерата на сериала е на 23 юли 1948 г. със спонсори „Дженъръл Фудс“ и става хит по радиото.[23] По време на излъчването на шоуто Бол взима участие в два пълнометражни филма с Боб Хоуп „Тъжният Джоунс“ от 1949 г. и „Готини панталони“ от 1950 г. Двата филма са печеливши и приветствани от критиката,[24] което запазва мястото на Бол като един от най-класовите комедианти. Те също така вдигат популярността на актрисата и осигуряват по-нататъшната ѝ работа с Си Би Ес.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. ↑ „I Love Lucy“ // Си Би Ес. Посетен на 21 май 2020. (на английски)
  2. ↑ de Moraes, Lisa. „CBS Dusts Off And Colorizes ‘I Love Lucy’ Episodes For May Sweep Tryout“ // Deadline, 16 април 2016. Посетен на 21 май 2020. (на английски)
  3. ↑ DOSTIS, MELANIE. „Looking back at 'I Love Lucy' 64 years later“ // nydailynews.com. Посетен на 21 май 2020.
  4. ↑ „I love Lucy – 100 Years and Going Strong“ // Videomaker. Посетен на 21 май 2020. (на английски)
  5. ↑ Elber, Lynn. „Legacy of ‘I Love Lucy’ a force in comedy“ // The Durango Herald, 5 август 2010. Архивиран от оригинала на 2018-07-26. Посетен на 21 май 2020. (на английски)
  6. ↑ Battaglio, Stephen. „I Love Lucy Goes Live!“ // TVGuide, 14 септември 2011. Посетен на 21 май 2020. (на английски)
  7. ↑ Kozinn, Allan. „Viewers Found Much to Love in ‘Lucy’ Christmas Show“ // Ню Йорк Таймс, 23 декември 2013. Посетен на 21 май 2020. (на английски)
  8. ↑ „I Love Lucy“ // oldetimecooking.com. Посетен на 21 май 2020. (на английски)
  9. ↑ GREEN-GOMSTYN, JOHN, ALICE. „'I Love Lucy' Voted the Best TV Show of All Time“ // ABC News, 18 септември 2012. Посетен на 21 май 2020. (на английски)
  10. ↑ „Birth of a Memo“ // „Тайм“, 26 януари 1953. Архивиран от оригинала на 2013-05-30. Посетен на 2 октомври 2020. (на английски)
  11. ↑ Carini, Susan. „Love's Labors Almost Lost: Managing Crisis during the Reign of 'I Love Lucy'“ // Cinema Journal 43 (1). 2003. DOI:10.1353/cj.2003.0022. p. 44 – 62. (на английски)
  12. ↑ Landay, Lori. „Millions 'Love Lucy': Commodification and the Lucy Phenomenon“ // NWSA 11 (2). 1999. p. 25 – 47. (на английски)
  13. ↑ „Barbara Pepper“ // Internet Movie Database. Посетен на 22 ноември 2020. (на английски)
  14. ↑ Lester, Peter. „Ask Her Anything About Desi Sr., Divorce, Drugs, Gay Rights—Lucy Ball Hasn't Become Bashful at 68“ // Пийпъл, 11 февруари 1980. Посетен на 8 август 2021. (на английски)
  15. ↑ Lumenick, Lou. „DVD Extra: Loving Lucy, Part 2: Columbia Pictures“ // Ню Йорк Поуст, 18 октомври 2011. Посетен на 8 август 2021. (на английски)
  16. ↑ Shreve Jr., Ivan G. „Happy Birthday, Lucille Ball!“ // Radio Classics, 6 ангуст 2018. Посетен на 8 август 2021. (на английски)
  17. ↑ Martin, Pete. „Lucille Ball: The Making of a Comic“ // The Saturday Evening Post, 12 февруари 2018. Посетен на 8 август 2021. (на английски)
  18. ↑ Silverman, Stephen M. „Lucille Ball Lovingly Remembered on Her 100th Birthday“ // Пийпъл, 6 август 2011. Посетен на 18 септември 2022. (на английски)
  19. ↑ Brooks, Marla. „The American Family on Television: A Chronology of 121 Shows, 1948-2004“. McFarland, 2005. ISBN 978-0786420742. p. 25. (на английски)
  20. ↑ а б Kanfer, Stefan. „Ball of Fire: The Tumultuous Life and Comic Art of Lucille Ball“. Knopf Doubleday Publishing Group, 2003. ISBN 978-1422350614. p. 384. (на английски)
  21. ↑ Sheridan, James et al. „Lucille Ball FAQ: Everything Left to Know About America's Favorite Redhead“. Applause Theatre & Cinema Books, 2011. ISBN 978-1617740824. p. 500. „През зимата на 1938 г. Бол се присъединява към актьорския състав на „Чудното шоу“, което е с водещ Джак Хейли.“ (на английски)
  22. ↑ „A Forgotten Star“ // Our State, декември 2012. Посетен на 18 септември 2022. „В онези дни бендът на Кей Кейзър бележи 10 хита в топ 35 и обикаля сцените на Холивуд и Ню Йорк, придружени от знаменитости като Бет Дейвис и Люсил Бол.“ (на английски)
  23. ↑ Atkin, David J. et al. „The Televiewing Audience: The Art and Science of Watching TV“. Hampton Press, 2011. ISBN 9781433110542. p. 95. „Си Би Ес отправя предложение към актрисата Люсил Бол да вземе участие в шоуто, което по-късно жъне успех.“ (на английски)
  24. ↑ „Top Grossers of 1949“ // Variety 177 (4). Ню Йорк, 4 януари (сряда) 1950. p. 59. Посетен на 18 септември 2022. (на английски)
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Обичам_Люси&oldid=11979654“.