Иван Баграмян

от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Ованес Баграмян)
Вижте пояснителната страница за други личности с името Баграмян.

Иван Баграмян
арменски маршал
Маршал Иван Баграмян, 1938 г.
Маршал Иван Баграмян, 1938 г.

ЗваниеМаршал
Години на служба1915 – 1968
Служи на Руска империя
Република Армения
Съветски съюз
Род войски Съветска армия
Командвания11 защитна армия
1-ви балтийски фронт
Прибалтийски военен корпус
Резервните части
на Червената войска
Битки/войниПърва световна война
Турско-арменска война
Втора световна война
НаградиОрден „Ленин“ Орден „Октомврийска революция“ Орден „Червено знаме“ Орден „Суворов“ I степен
Орден „Кутузов“ I степен Орден „За служба на военните сили на СССР“ Орден „Калининград“ Орден „Победа над Германия във Великата отечествена война“ Герой на Съветския съюз
ОбразованиеВоенна академия на Генералния щаб на Русия
Военна академия „Фрунзе“

Дата и място на раждане
Дата и място на смърт
ПогребанНекропол на стената на Кремъл, Тверски район, Русия
Подпис
Иван Баграмян в Общомедия

Ованѐс (Иван) Хачату̀рович Баграмя̀н (на руски: Ованѐс Хачату̀рович Баграмя̀н, на арменски: Հովհաննես Խաչատուրի Բաղրամյան) (2 декември 1897 – † 21 септември 1982) е руски офицер и маршал на Съветския съюз от арменски произход.

През Втората световна война Баграмян е първият командващ фронт от неславянски произход. Той е сред няколкото арменци, заемащи висши офицерски длъжности в Червената армия по време на войната,[1] и един от петдесетте арменци, получили званието генерал.[2]

Опитът на Баграмян във военното планиране му позволява да се отличи като превъзходен командир в ранните етапи на съветската контраофанзива срещу Нацистка Германия. През 1942 г. за първи път оглавява военна част, а през 1943 г. е назначен за командващ офицер (КО) на Първи Балтийски фронт. Като такъв той участва в настъплението на съветската армия на запад и изтласкването на Вермахта от териториите на Прибалтийските републики.

Иван Баграмян не става член на Комунистическата партия веднага след Октомврийската революция, а през 1941 г. – нещо нетипично за съветските военни лица. След Втората световна война работи като член на Върховния съвет в латвийската и арменската съветски социалистически републики, и редовно присъства на партийните конгреси. През 1952 г. се кандидатира за член на ЦК на КПСС, а през 1961 г. става негов пълноправен член. Поради приноса си към победите на съветската армия по време на Втората световна война, Баграмян е считан за национален герой в СССР и продължава да бъде считан за такъв и от арменците.[3]

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Произход, образование и юношество[редактиране | редактиране на кода]

Иван Баграмян е роден в малкото селце Чардаклу, близо до Елизаветпол (днес Ганжа, Азербайджан), тогава част от Руската империя. Син е на Хачатур Баграмян, работник в арменските железници. Между 1907 и 1912 година учи в училището в Елизаветпол.[4] Между 1912 и 1915 година учи в транспортното училище в Тифлис (дн. Тбилиси, Грузия) и става влаков механик.[5]

Първа световна война (1914 – 1918)[редактиране | редактиране на кода]

Снимка на Иван Баграмян от 1916 г., когато служи в руската войска

През пролетта на 1915 г. турските власти започват да провеждат политика на геноцид по отношение на арменците. Баграмян се присъединява като доброволец към руската армия.[4] Служи във 2-ри кавказки пограничен полк, част от Кавказката армия. През почти цялата война участва в бойните действия на Кавказкия фронт срещу Османската империя. През юни 1917 г. Баграмян завършва военната академия в Тифлис с чин прапоршчик от императорската руска армия. Формацията, в която служи, е разпусната, когато Временното руско правителство е свалено след избухването на Октомврийската революция.

През 1918 г. след създаването на Демократична република Армения, Баграмян се записва в 3-ти арменски полк.[5] На 3 март 1918 г. РСФСР и Османската империя подписват Брест-Литовският мирен договор. На 1 април 1918 г. Баграмян става част от 1-ви арменски кавалерийски полк, който участва в отблъскването на офанзивите на 3-та турска армия в районите на Караоургани и Саръкамъш.[5] През май 1918 г. се отличава по време на битката за Сардарапад, където арменските войски нанасят решаваща загуба на турската войска. Служи в този полк до май 1920 г.

Mежду двете световни войни[редактиране | редактиране на кода]

След свалянето на Временното правителство от болшевиките през октомври 1917 г., Червената армия нахлува в южните кавказки републики Азербайджан, Грузия и Армения. През май 1920 г. Баграмян оглавява местно въстание срещу правителство на „Арменската революционна федерация“ (Дашнак) и се присъединява към съветската 11 армия.[6] Назначен е командир на кавалерийски полк и участва в няколко битки по време на Гражданската война в Русия, както и в боевете срещу арменските и грузинските националистически армии. През 1923 г. е назначен за командир на александрополския кавалерийски полк и до 1931 г. служи там. През 1924 – 1925 година учи в Ленинградското кавалерийско училище, където завършва курс за усъвършенстване на командния състав заедно с Андрей Ерьоменко и Георгий Жуков, а между 1931 и 1934 г. се обучава във военната академия „М. В. Фрунзе“[4][5][7]

В своите мемоари Пьотр Григоренко – украински командир, също обучаващ се в академията „Фрунзе“, пише, че Баграмян е изгонен оттам и е издадена заповед за неговия арест, след като командирите му откриват, че тайно членува в арменската националистическа партия Дашнак повече от десет години.[8] Заповедта за арест е обжалвана и отменена с помощта на Анастас Микоян, арменски член на Политбюрото на ЦК на КПСС, а Баграмян е реабилитиран.[9] От 1934 до 1936 г. е началник-щаб на 5 кавалерийска дивизия, а от 1938 г. работи като старши инструктор във Военната академия на Съветския генерален щаб. През това време лидерът на Съветския съюз, Йосиф Сталин, извършва „чистка“ сред висшето командване на армията. Докато кариерите на бившите му състуденти Ерьоменко и Жуков се развиват, тази на Баграмян попада в застой.[10]

През 1940 г., когато генерал Жуков е назначен за командир на Киевския военен окръг в Украйна, Баграмян му пише писмо, в което го моли да бъде назначен под неговото командване. Помага на Жуков за написването на статия озаглавена „Извършване на модерна офанзивна операция“, която през декември е представена пред главнокомандващите на другите военни окръзи. Това спечелва на Баграмян бъдещата подкрепа на Жуков.[11] Същевременно е повишен в началник на отдел операции на 12-та армия, разположена в Украйна. След три месеца Баграмян, в този момент полковник, е назначен за заместник началник-щаб на Югозападния фронт, разположен в Киев.[5]

Втора световна война (1939 – 1945)[редактиране | редактиране на кода]

Украйна[редактиране | редактиране на кода]

През юни 1941 г. Нацистка Германия нарушава пакта за ненападение и навлиза в СССР. За разлика от много гранични офицери, напълно изненадани от немското нашествие, Баграмян и неговият командир, Михаил Кирпонос, смятат нападението от страна на Германия за неизбежно.[12] Кирпонос обаче игнорира мнението на Баграмян, че немските сили ще използват тактиката Светкавична война използвани по време на нападението на Полша през 1939 г. и Франция през 1940 г.[13] От зимата на 1939 – 1940 г. Баграмян е натоварен със съставянето на план, който да посрещне евентуални заплахи идващи от Западна Украйна. На 10 май 1940 г. планът му е одобрен след множество ревизии.[14]

Източният фронт по време на съветското контранастъпление в Украйна

Сутринта на 22 юни е натоварен с наблюдението на военен конвой изпратен към Тернопол. Докато преминават край съветските летища близо до град Броди, немски въздушни нападения унищожават самолет на земята. Няколко часа по-късно, двукратно атакувани от немски самолети, пристигат в Тернопол.[15] Три дни след началото на нападението, започва осъществяване на планове за контранастъпление, което завършва с неуспех.[16] Баграмян участва в големите танкови битки в Западна Украйна и при отбранителната операция около Киев, в която Михаил Кирпонос е убит, а фронтът под негово командване обграден и пленен. Баграмян е един от шепата старши служители, успели да се измъкнат от обкръжението.

След това той е назначен за началник на щаба на маршал Семьон Тимошенко и заедно с бъдещия съветски премиер Никита Хрушчов, тогава политически комисар, координират боевете край Ростов.

В своите мемоари Хрушчов описва Баграмян като: „много прецизен човек, докладващ всичко както се е случило. С колко войници разполагаме, техните позиции и общата ситуация.“ Докладът е изнесен пред маршал Семьон Будьони, който обвинява Баграмян за ситуацията на фронта и казва, че трябва да бъде разстрелян, а впоследствие дори прави опит да получи съгласието му. От своя страна Баграмян протестира, че разстрелът му няма да промени нищо и ако е считан за неспособен щабен офицер, то трябва да получи командването на фронтова дивизия. Инцидентът остава без последствия.[17] Според Хрушчов подобна размяна на реплики е породена от недоверието, съществуващо дори към хората, носещи униформата на Червената армия.[18]

Баграмян е издигнат в звание генерал-лейтенант за участието си в планирането на две съветски контраофанзиви, включително голямото зимно настъпление през декември, част от битката за Москва.[5] Същият месец той е назначен за началник-щаб на група за военни операции, която отговаря за три групи армии: Южен, Югозападен и Брянски фронт.[19] През март 1942 г. заедно с Хрушчов и Тимошенко отиват в Москва, за да представят на Сталин план за ново контранастъпление в посока Харков. Операцията е одобрена, а на 8 април Сталин повишава Баграмян в началник-щаб на Югозападния фронт. На 12 май 1942 г. армиите на Югозападния фронт атакуват в посока Харков от Барвенковската издатина, в момент, в който немските войски са концентрирани там в подготовка за ликвидиране на същата тази издатина.[20]

Това контранастъпление завършва с победа за Германия на 28 май. Британският историк Джон Ериксон пише, че Сталин е търсил виновници за неуспеха на тази операция и затова е обвинил нечестно Баграмян.[21] От съд и военен трибунал го спасява Жуков, който заявява на Сталин, че вина за провала на Харковската операция имат отчасти Ставката и Генералния щаб. Жуков отбелязва също, че не достигат опитните военачалници, и лично гарантира за Баграмян. С писмо от 26 юни 1942 г. до командването на Югозападния фронт Сталин понижава Баграмян от началник-щаб на фронт до началник-щаб на 28 армия. При пристигането на Баграмян 28 армия е в плачевно състояние. Управлението на армията, действаща в началото на юли 1942 г. край гр. Росош, е разстроено. На 7 юли 1942 г. градът е превзет от немските войски практически без бой. Над Баграмян отново надвисва заплахата от военен трибунал. След нова намеса на Г. К. Жуков, той е откомандирован във войските на съветския Западен фронт, където става заместник командващ на 61-ва армия, но заема тази длъжност за кратко и още на 13 юли 1942 г. сменя назначения за командващ фронт К. К. Рокосовски на поста командващ 16 армия.

16-а армия[редактиране | редактиране на кода]

Въпреки факта, че никога не е водил битка, Баграмян получава първото си командване на армия от Западния фронт, като неговите началници, и особено Жуков, са силно впечатлени от уменията и способностите му като офицер.[22] Жуков, с одобрението на СВГК, назначава Баграмян за главнокомандващ на 16 армия (2-ра формация, юли 1942 – април 1943) заменяйки бившия си командир, Константин Рокосовски, който е изпратен да командва Брянския фронт. 16 армия прехвърля своите войници в 5 армия и персонала, заедно с командването са преместени във втория ешелон на Западния фронт, където приемат командването на 10-те войскови части и отбранителните позиции. На 11 август немските военни сили извършват изненадваща офанзива на южния фланг на Западния фронт, разделяйки 61-ва армия от 16 армия, която не участва в офанзивата.[23] На 9 септември, заплашван от немските сили, Баграмян бързо напуска фланга.

Сражавайки се на централното направление, 16 армия в есенните боеве и при зимното настъпление през 1942/43 г. нанася значителни загуби на противника. Под командването на Баграмян, през август 1942 г. тя отразява удара на групировката на противника.

По-голямата част от битките в Източния фронт са фокусирани почти изцяло край Сталинград и проходите за Кавказ, и затова 16 армия не получава заповед за включване в битка до февруари 1943 г. Тогава 16 армия се състои от четири дивизии и една пехотна бригада. За предстоящата офанзива, Баграмян получава допълнително две дивизии, пехотна бригада, четири танкови бригади и няколко артилерийски полка.[23] През февруари-март 1943 г. 16-а армия провежда настъпателна операция, пробивайки дълбоко ешелонираната немска отбрана северно от Жиздра.

На 16 април 1943 г. за успешни бойни действия, за мъжество и героизъм, за висока организираност и дисциплина на личния състав, 16 армия е удостоена със званието „гвардейска“ и преименувана в 11 гвардейска армия. А командващият армията генерал-лейтенант И. Х. Баграмян е награден на 9 април 1943 г. с орден Кутузов – I степен.

Орловска стратегическа операция[редактиране | редактиране на кода]

Още през пролетта на 1943 г. съветското командване пристъпва към разработването на настъпателни операции за разгром на групировките на противника при Орел и Курск. Планът за Орловската стратегическа операция, получил впоследствие кодовото название „Кутузов“, се обсъжда в Ставката на Върховното главно командване в края на април 1943 г. Освен командващите фронтове на заседанията са поканени и командващите на лявофланговата 61-ва армия[24] от Западния фронт ген. П. А. Белов и на дяснофланговата 11 гвардейска армия от Брянския фронт ген. И. Х. Баграмян. В хода на съвещанието Баграмян излиза със собствено предложение за провеждане на операцията. Той предлага в началото на операцията фланговите армии да нанесат удари по сходящи направления и така да обкръжат и унищожат Болховската групировка, което да постави под заплаха пътищата за изтегляне на цялата Орловска групировка на противника, след което армиите да се пренасочат в направления, съответстващи на общия замисъл. Командващите на фронтове възразяват срещу предложението на Баграмян, но Сталин го подкрепя.[25]

Войници от Червената армия по време на Битката при Курск

На 12 юли 1943 г., след като ударните групировки на вермахта, предприемащи в хода на операция „Цитадела“ настъпление от Орловския плацдарм са въвлечени в отбранително сражение, войските на Брянския фронт, включително 11 гвардейска армия, започват Орловската операция. Фланговият удар на армията на Баграмян се оказва неочакван за противника. За първите два дена на операцията войските ѝ се вклиняват в немската отбрана на над 25 км и се устремяват на юг. За да спре настъплението, немското командване пристъпва към прехвърляне на войски от отбранителните участъци източно и южно от Орел. В резултат на това, темпът на настъпление на Брянския фронт нараства, а войските на Централния фронт също така успешно започват да се придвижват към орловското направление. На 29 юли съветските войски превземат Болхов, а на 5 август противникът е окончателно изгонен от Орел.[26]

За провеждането на Орловската операция, на 27 август 1943 г. Баграмян е награден с орден „Суворов“ – 1-ва степен, и в същия ден му е присвоено звание генерал-полковник.

Беларус[редактиране | редактиране на кода]

С приключването на офанзивата в Курск, Съветското командване предприема редица настъпателни действия, с цел изтласкването на немските сили колкото се може по на запад от Съветската република. През октомври 1943 г. 11 армия, под командването на Баграмян, е прехвърлена във Втори Балтийски фронт, с цел овладяване на Беларус и Прибалтийските републики. През ноември, Йосиф Сталин предлага на Баграмян командването на Първи Балтийски фронт.[27]

На 15 ноември 1943 г. Баграмян е отзован от 11 гвардейска армия в Москва, на 17 ноември му е присвоено звание армейски генерал, а на 19 ноември е назначен за командващ войските на 1-ви Прибалтийски фронт.[27] Баграмян вече командва изцяло четири армии: единадесета, тридесет и девета, четиридесет и трета, и четвърта армия.[27]

План на Операция Багратион през юни 1944 г.

През зимата на 1943 г. силите на Баграмян напредват към беларуския град Витебск. От значение за успеха е, че значителна част от войските е съставена от сибирски ветерани, които имат опит от сраженията при Москва и на Дон.[28]

В малкото градче Городок има изключително важен немски комуникационен център. Унищожаването му е една от важните задачи при превземането на града. Въпреки сериозните защитни приготовления, Баграмян има възможност да използва тежката артилерия, както и помощта от въздушните сили на Червената армия през декември и започва атака по суша, която се разклонява на три посоки.[28] Немският гарнизон е преодолян и на 24 май се предават една танкова и две пехотни дивизии. В Москва новината за победата се възприема много ентусиазирано и 124 оръдия гърмят в чест на Баграмян и Първи Прибалтийски фронт.[28]

На 2 април 1944 г. Сталин дава исканото от Баграмян нареждане за забавяне темповете на настъпление. Немските сили се възползват от това и подновяват атаките си срещу съветските партизани в Беларус. Войниците на Баграмян отклоняват въздушните и други решаващи доставки и така помагат на партизаните да се измъкнат от немското обкръжение.[29] С напредъка на съветските сили в Прибалтика и Украйна, немската Група армии „Център“ става все повече изолирана и Ставката решава да я елиминира (виж Операция Багратион).

Разработвайки плана за лятната кампания през 1944 г., съветското главно командване се готви за провеждането на мощна Беларуска стратегическа настъпателна операция, получила кодовото име „Багратион“.[30] Първата част от тази операция е осъществена от войските на 1-ви Прибалтийски фронт, оглавяван от И. Х. Баграмян. Заедно с 3-ти Беларуски фронт те провеждат Витебско-Оршанската настъпателна операция. По настояване на Баграмян основният удар е нанесен не от изглеждащия стратегически изгоден плацдарм в центъра, а на десния фланг, през открита блатиста местност, затрудняваща скритото създаване на ударна групировка и настъпателните действия на войските. Противникът не е подготвен за настъпление на съветските войски от това направление. Действайки в условията на гористо-блатиста местност, форсирайки от ход река със заблатени бродове, войските на фронта пречупват силно укрепената и дълбоко ешелонирана отбрана на противника край Витебск. След това, без да му дадат време да се прегрупира, войските на Баграмян го отхвърлят и започват стремително придвижване на запад. Още на втория ден войските на двата фронта разширяват пробива в немската отбрана до 30 км в дълбочина и до 90 км по фронта и форсират река Западна Двина. Със съвместни усилия те обкръжават западно от Витебск силната групировка на противника и на 27 юни ликвидират пет немски дивизии. На 26 юни от нацистка окупация са освободени Витебск и Жлобин, а на следващия ден – Орша. На 28 юни войските на фронта овладяват град Лепел.

Едновременно със завършването на Витебско-Оршанската операция 1-ви Прибалтийски фронт под командването на И. Х. Баграмян подготвя и на 29 юни започва Полоцката операция. В резултат на тази операция е овладян укрепеният Полоцки отбранителен възел и комуникациите на противника. Войските получават възможност да настъпват по двата бряга на Западна Двина в направление към Двинск. В последвалата Шауляйска операция те завземат значителна част от териториите на Латвия и Литва, излизат на Рижкия залив, като изолират немската група армии „Север“ в Прибалтика.

На 29 юли 1944 г. за успешно организиране на действията на войските на 1-ви Прибалтийски фронт по време на Беларуската стратегическа операция И. Х. Баграмян е удостоен с ордена Герой на Съветския съюз.[5]

В края на август 1944 г. операция „Багратион“ приключва. Фронтът е изместен на запад на 600 км. Германците са прогонени от Беларус, част от Литва и Латвия. Развивайки настъплението през септември-октомври, войските на И. Х. Баграмян, в рамките на Прибалтийската стратегическа операция, съвместно с другите фронтове провеждат Рижката и Мемелската операции.

Прибалтика[редактиране | редактиране на кода]

След успеха над немските войски в Операция Багратион, Балтийският фронт е съставен от три армии: Тридесет и девета, Петдесет и първа и Втора дефанзивна армия.[31] Първи Балтийски фронт има за задача, поставена от Командването, да се придвижи на запад и да спре оттеглянето на Група армии „Север“ към Германия. Баграмян знае, че заповедите към Група армии „Север“ се дават от водача на немците, Адолф Хитлер, а не от генералния щаб, и затова предлага съветските армии да бъдат разположени в столицата на Латвия, Рига, а не както по план в Каунас, Литва. Александър Василевски също се съгласява с тази теория и променя плановете по предложението на Баграмян.

След преместването на Първи Балтийски фронт към Западна Литва, става ясно, че Група армии „Север“ смята да обходи силите на Баграмян близо до Даугавпилс, както е предсказал Баграмян. Василевски, спазвайки обещанието си, призовава Сталин да позволи на Баграмян да се премести към Даугавпилс, обаче съветският лидер отхвърля това предложение.[32] Като отговор, Василевски взима нещата в свои ръце и позволява на Баграмян да се премести в Западна Литва. Обаче армиите, които чака за подкрепа, не се появяват и Баграмян решава да влезе в битката с дивизиите, с които разполага.

На 9 юли неговите армии се справят със ситуацията добре, като успяват да блокират комуникациите между Даугавпилс и Каунас, което се оказва жизненоважно. Възползвайки се от това, Баграмян решава да атакува в тил, заедно с другите генерали от фронта, Група армии „Център“, но лошата координация между единиците води до намаляване на напредъка.[33] По това време Баграмян осъзнава, че немските сили ще се оттеглят много лесно от Прибалтика, затова продължаването на напредъка към Каунас е безсмислен. Той предлага на Главното командване да се започне цялостна офанзива, но плановете му са отхвърлени с аргумента, че изтласкването на Група армии „Център“ до Прусия може да стане и с наличните войски на Втори и Трети Балтийски фронт.[34] Баграмян се опитва да ги убеди, цитирайки числената недостатъчност на армиите на двата фронта, обаче това още веднъж не е прието от командването и Баграмян получава заповед да се придвижи към линията Шауляй – Рига.

След превземането на Шауляй, само по себе си постижение на военното изкуство[35] Баграмян убеждава Василевски да позволи на силите му да се придвижат към Рига. Получава съответната директива от командването на 29 юли и на 30 юли неговите сили преминават крайбрежният град Тукумс, близо до залив край Рига.[36] По този начин всичките немски дивизии – 38 пехотни и бронирани – биват разбити в Латвия.[5] За заслугите си в тази битка Баграмян получава висшето почетно звание Герой на Съветския съюз. През април съветските сили спират настъплението си в района на Рига и се съсредоточават върху отразяването на немските контраатаки. На 14 септември 1944 г. Втори и Трети Балтийски фронт започват огромна настъпателна операция за пълното превземане на Прибалтика, но срещат яростна съпротива. На 24 септември, с армия само на 12 мили (19 километра) от Рига, Върховното главно командване принуждава Баграмян да прегрупира армията си и да нападне Клайпеда (виж Битка за Клайпеда). Победата на Съветските военни части в тази битка значително затруднява изтеглянето на Група армии „Север“ към Прусия.[37]

В началото на 1945 г. армиите на Баграмян, под общото командване на маршал Александър Василевски, участват в настъплението на Съветските армии към Източна Прусия. Превземат Кьонисберг през април (виж Битка за Кьонисберг). На 9 май 1945 г. войските на Баграмян обкръжават немските армии в Латвия, пленявайки общо 158 бомбардировача, 18 000 превозни средства, 500 танка и нападателни огнестрелни оръжия.

След военни години[редактиране | редактиране на кода]

След края на Втората световна война Баграмян остава в командването на Прибалтийския военен окръг и ръководи операциите срещу партизанските движения в Литва и Латвия. През 1954 г. е назначен за инспектор на Министерството на отбраната, а на 11 март 1955 г. е избран за Министър на отбраната на СССР, със звание маршал.[5] Назначен е и за ръководител на Военната академия и на резервните сили на Съветската армия – 8 юни 1956 г.

Прекарва значителна част от времето в писането на статии за съветските стратегически операции, публикувани във военни списания, както и в съавторство на шесттомника, посветен на ролята на СССР във Втората световна война – „Велика Отечествена война (1941 – 1945)“.[5] През август 1967 г., по време на Виетнамската война, Баграмян придружава генералния секретар на КПСС Леонид Брежнев и премиера Алексей Косигин на срещата им с водачите на Демократична република Виетнам, при която се договарят логистични доставки и оръжие от Съветския съюз за Виетнам.[38]

През 1971 г. Баграмян завършва първия том на своите мемоари – „Така започна войната“ (Так начиналась война), а през 1977 г. вторият том – „Така победихме“ (Так шли мы к победе) – е публикуван.

След смъртта на маршал Василий Чуйков на 18 март 1982 г. Баграмян остава единственият съветски маршал, участвал в главното командване на Съветските армии по време на Втората световна война, но само след седем месеца – на 21 септември 1982 – и той умира от болест. Погребан е в некропола в Кремъл.[39]

Семейство[редактиране | редактиране на кода]

Жени се за Тамара Амаяковна (1900 – 1973) по време на боевете на руския фронт, от която има едно дете – Маргарита Ивановна (1923 – 1996) – очен лекар. Има и доведен син – Мовсес Иванович, участник във Великата отечествена война и художник по професия.

Военни награди[редактиране | редактиране на кода]

  • Ностиелна на Орден „Герой на Съветския съюз“ (2 пъти)
  • Ностиелна на Орден „Ленин“ (7 пъти)
  • Ностиелна на Орден „Октомврийска революция
  • Ностиелна на Орден „Червено знаме“ (3 пъти)
  • Ностиелна на Орден „Суворов“ – I степен (2 пъти)
  • Ностиелна на Орден „Кутузов“ – I степен
  • Ностиелна на Орден „За служба на военните сили на СССР“
  • Ностиелна на Орден „Калининград“
  • Ностиелна на Орден „Победа над Германия във Великата отечествена война“
и много други чуждестранни...

Творчество[редактиране | редактиране на кода]

  • ((ru)) Част I: Баграмян, Иван K. „Այսպես է Սկսվել Պատերազմը“ (Так начиналась война – Така започна войната) (1975). Ереван, Арменска ССР
  • ((ru)) Част II: „Так шли мы к Победе“ (Така победихме) (1977). Москва: Воениздат.
  • ((ru)) „Мои воспоминания“. Ереван, 1980.
  • ((ru)) „Боевая слава“. М., 1981.
  • ((ru)) „Великого народа сыновья“. М., 1984 (сборник документальных очерков о Жукове, Василевском, Рокоссовском, Шапошникове, Тимошенко, Коневе и Карбышеве).

Паметници и други[редактиране | редактиране на кода]

Паметник в Ереван, Армения.

Пощенски марки и паметни монети[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • ((en)) Newton, Steven H. (2002): „Kursk: The German View“. Cambridge: Da Capo Press, 2002 ISBN 0-306-81150-2

Открийте още информация за Иван Баграмян в нашите сродни проекти:

Уикицитат (цитати)
Общомедия (изображения и звук)
  • ((en)) Shukman, Harold. „Stalin's Generals“. Phoenix Press, 2002. ISBN 1842125133. с. 416.
  • ((en)) Parker, F. Charles. (1989): „Vietnam: Strategy for a Stalemate“. New York: Paragon House
  • ((en)) E. Salisbury, Harrison. „The 900 Days: The Siege of Leningrad“. Perseus Books Group, 2003. ISBN 0306812983. с. 672.
  • ((en)) Taubman, William. (2003): „Khrushchev: The Man and His Era“. New York: W. W. Norton & Company
  • ((en)) Tompson, William J. (1995): „Khrushchev: A Political Life“. New York: Palgrave MacMillan
  • ((en)) Walker, Christopher J. (1990): „Armenia: Survival of a Nation“. London: Routledge
  • ((en)) Wegner, Bernd. From Peace to War: Germany, Soviet Russia, and the World, 1939 – 1941. Berghahn Books, 1997. ISBN 1571818820. с. 632.
  • ((en)) Zaloga, Steven J. (1996), „Bagration 1944 – The Destruction of Army Group Center“. New York: Osprey Publishing
  • ((en)) Erickson, John. (1999): „The Road to Stalingrad: Stalin's War with Germany, Volume One“. New Haven, Connecticut: Yale University Press
  • ((en)) Erickson, John. (1999): „The Road to Berlin: Stalin's War with Germany, Volume Two“. New Haven, Connecticut: Yale University Press
  • ((en)) Grigorʹevich Grigorenko, Petr. Memoirs. W. W. Norton & Company, 1982. ISBN 039301570X. с. 462.
  • ((ru)) Е. Халеян (1976): „Բաղրամյան, Հովհաննես“ (Баграмян, Иван). Советская Арменская Енциклопедия. Част II. Ереван, Арменская ССР
  • ((en)) Khrushchev, Nikita. (2005): „Memoirs of Nikita Khrushchev: Volume 1, Commissar (1918 – 1945)“. Philadelphia: Pennsylvania State University Press

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Jukes, Geoffrey. „Ivan Khristoferovich Bagramyan“ in „Stalin's Generals“. Ed. Harold Shukman. Phoenix, Arizona: Phoenix Press, 2001 г., с. 25 ISBN 1-84212-513-3 („Иван Христоферович Баграмян“ в Сталинските генерали)
  2. Walker, Christopher J. „Armenia: Survival of a Nation“. London: Routledge, 1990 г., с. 356 ISBN 0-415-04684-X (Армения: Оцеляването на нацията)
  3. Time Magazine. Milestones Архив на оригинала от 2013-08-25 в Wayback Machine.. „Тайм Мегазин“. 4 октомври 1982 г. Посетен на 2 май 2007 г.
  4. а б в „Баграмян Иван Христофорович“ // www.hrono.info. Посетен на 17 юли 2008 г.
  5. а б в г д е ж з и к Халеян, Е Բաղրամյան, Հովհաննես (Баграмян, Ованес). „Съветска арменска енциклопедия“. Част II. Ереван, Арменска ССР: Арменска академия на науките, 1976 г., с. 258.
  6. E. Salisbury, Harrison. „The 900 Days: The Siege of Leningrad“. Perseus Books Group, 2003 г. ISBN 0306812983. с. 112. („900 дена:Битката за Ленинград“)
  7. „Полководцы Победы – Маршал Баграмян“ // www.pobeda.ru. Архивиран от оригинала на 2010-03-26. Посетен на 18 юли 2008 г.
  8. Grigorʹevich Grigorenko, Petr. „Memoirs“. W. W. Norton & Company, 1982 г. ISBN 039301570X. с. 90.
  9. Wegner, Bernd. „From Peace to War: Germany, Soviet Russia, and the World, 1939 – 1941“. Berghahn Books, 1997 г. ISBN 1571818820. с. 402. („От мира до войната: Германия, Съветска Русия и света през периода 1939 – 1941“)
  10. Shukman, Harold. „Stalin's Generals“. Phoenix Press, 2002 г. ISBN 1842125133. с. 25. („Генералите на Сталин“)
  11. Tucker, Spencer и др. „Encyclopedia of World War II: A Political, Social, and Military History“. ABC-CLIO, 2004 г. ISBN 1576079996. с. 173 – 174.(Енциклопедия за Втората Световна Война: политическа, социална и военна история)
  12. Erickson, John. „The Road to Stalingrad: Stalin's War with Germany, Volume One“. New Haven, Connecticut: Yale University Press, 1999 г. ISBN 0-300-07812-9 (Ериксон, Джон. „Пътят до Сталинград: Сталинската Война с Германия, Том I“. New Haven, Connecticut: Yale University Press, 1999 г., с. 359)
  13. Shukman, Harold. „Stalin's Generals“. Phoenix Press, 2002 г. ISBN 1842125133. с. 26.
  14. Salisbury. „The 900 Days“, (Салисбъри, Харисън. 900 дни: Ленинград, с. 71)
  15. Salisbury. „The 900 Days“, (Салисбъри. „900 дни“, с. 73)
  16. Баграмян, Иван Так Шли Мы К Победе (Така Победихме). Москва: Воениздат, 1977 г., с. 129 – 130
  17. Khrushchev, Nikita. „Memoirs of Nikita Khrushchev: Volume 1, Commissar (1918 – 1945)“. Philadelphia: Pennsylvania State University Press, 2005 с. 321 – 322 ISBN 0-271-02332-5 (Хрушчов, Никита. Мемоари на Никита Хрушчов: Том I, Комисар (1918 – 1945))
  18. Khrushchev. „Memoirs“, с. 317
  19. Jukes. „Stalin's Generals“, с. 26
  20. Jukes. Stalin's Generals, с. 26 – 27
  21. Erickson. „The Road to Stalingrad“, (Ериксон. Пътят до Сталинград, с. 359)
  22. Zaloga, Steven J. „Bagration 1944 – The Destruction of Army Group Center“. New York: Osprey Publishing, 1996 г., с. 19 ISBN 1-85532-478-4 (Унищожаването на Група Армии „Център“)
  23. а б Shukman, Harold. Stalin's Generals. Phoenix Press, 2002 г. ISBN 1842125133. с. 27 – 28.
  24. 61-ва армия Архив на оригинала от 2010-05-07 в Wayback Machine. на сайта victory.mil.ru
  25. На сайта Войници на ХХ век ((ru))
  26. На сайта „Великата война“ ((ru)) // Архивиран от оригинала на 2003-09-14. Посетен на 2003-09-14.
  27. а б в Newton (2002), с. 28
  28. а б в TIME Magazine World Battlefronts: Battle of Russia. „Bagramian's Progress“ // Тайм Мегазин, 3 януари 2007 г. с. 25 – 26. Архивиран от оригинала на 2008-05-07. Посетен на 7 януари 2007.
  29. Shukman, Harold. „Stalin's Generals“. Phoenix Press, 2002 г. ISBN 1842125133. с. 29.
  30. Операция „Багратион“ в мемоарите на Баграмян
  31. Shukman, Harold. „Stalin's Generals“. Phoenix Press, 2002 г. ISBN 1842125133. с. 30.
  32. Shukman, Harold. „Stalin's Generals“. Phoenix Press, 2002 г. ISBN 1842125133. с. 31.
  33. Erickson. „The Road to Berlin“, (Ериксон. Пътят до Берлин, с. 312)
  34. Erickson. „The Road to Berlin“, (Ериксон. Пътят до Берлин, с. 315)
  35. Статия за Баграмян в сайта на съюза на съветските офицери ((ru))
  36. Erickson. The Road to Berlin, 228 (Ериксон. Пътят до Берлин, с. 228)
  37. Shukman, Harold. Stalin's Generals. Phoenix Press, 2002 г. ISBN 1842125133. с. 31.
  38. Parker, F. Charles. „Vietnam: Strategy for a Stalemate“. New York: Paragon House, 1989 г., с. 183 ISBN 0-88702-041-0 (Паркър, Чарли. Виетнам)
  39. Wire report by Associated Press. Ivan K. Bagramyan, „A Soviet War Hero, Dies After an Illness“. (Репортаж на Асошиейтед Прес Иван Баграмян, който е съветски герой умира след боледуване) „Ню Йорк Таймс“. 24 септември 1982 г. Посетен на 24 февруари 2007 г.
Тази статия е включена в списъка на избраните на 4 август 2008. Тя е оценена от участниците в проекта като една от най-добрите статии на български език в Уикипедия.