Направо към съдържанието

Ориана Фалачи

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Ориана Фалачи
Oriana Fallaci
италианска журналистка и писателка
Фалачи през 1960 г.
Родена
Починала
ПогребанаГробище „Алори“ (Флоренция)
РелигияАтеизъм
Националност Италия
Учила въвФлорентински университет
Работилаписателка, журналистка
Литература
Период1958 – 2006
Жанровесъвременен роман, публицистика
Темаактуални социални и политически проблеми
ПовлиянаКурцио Малапарте
Семейство
БащаЕдоардо Фалачи
МайкаТоска Кантини
Братя/сестриНира, Паола, Елизабета
Съпругняма
ПартньорАлфредо Пиерони
Франсоа Пелу
Александрос Панагулис
Паоло Несполи
Децаняма
Уебсайт
Ориана Фалачи в Общомедия

Ориàна Фалàчи (на италиански: Oriana Fallaci) е италианска журналистка и писателка, авторка на произведения в жанровете съвременен роман ипублицистика. Като млада участва в Италианската съпротива, а по-късно става първата италианка, изпратена на фронта като специален кореспондент.

Фалачи е поддръжничка на гръцкия културен ренесанс и се среща с водещите му фигури, сред които Александрос Панагулис, с когото има интимна връзка. В последните години от живота си привлича внимание с острите си изказвания срещу исляма, особено след атентатите от 11 септември 2001 г. в Ню Йорк, където живее.

Нейните книги са преведени на 21 езика, включително английски, испански, френски, немски, португалски, гръцки, шведски, полски, унгарски, иврит, румънски, персийски, словенски и български, а общият им тираж достига около 20 милиона копия по света.[1]

Биография и творчество

[редактиране | редактиране на кода]

Семейство и ранни години

[редактиране | редактиране на кода]

Ориана Фалачи е родена на 29 юни 1929 г. във Флоренция, Италия, като най-голямата дъщеря на Едоардо Фалачи, занаятчия от тоскански и романски произход, и Тоска Кантини, домакиня от тоскански и с далечен каталонски произход.[2] Има три сестри: Нира и Паола, също журналистки и писателки, и осиновената Елизабета.

Баща ѝ, активен антифашист и член на Италианската социалистическа партия, я включва от ранна възраст в Съпротивата като куриер.[3] Така съвсем младата Ориана се присъединява към Бригадите на справедливостта и свободата[4] – партизански формации на Партията на действието, изживявайки от първа ръка драмите на войната: през 1944 г., по време на окупацията на Флоренция от нацистите, баща ѝ е заловен и измъчван във Вила Тристе от фашистите начело с Марио Карита,[5] но по-късно е освободен. Фалачи участва в транспортиране на боеприпаси през река Арно, пресичайки на сухо място, тъй като мостовете са разрушени.[6] За дейността си по време на войната тя получава почетна награда от Италианската армия.

Журналистически дебют

[редактиране | редактиране на кода]

След завършване на Класическата гимназия „Галилей“ Фалачи се записва в Медицинския факултет на Флорентинския университет, но скоро преминава към литературата, а впоследствие напуска университета, за да се посвети на журналистиката. Насърчена е от чичо си Бруно Фалачи, журналист, и се запознава с Курцио Малапарте, когото счита за свой учител.[7]

Още като ученичка дебютира във флорентинския католически вестник „Матино дел Италия чентрале“, където отразява криминални и съдебни теми. Прекратява сътрудничеството си, след като отказва да напише критична статия срещу Палмиро Толяти по нареждане на редактора на вестника.[8] По-късно се премества в Милано и започва работа в седмичника „Епока“ на издателство „Мондадори“, ръководен тогава от чичо ѝ Бруно Фалачи. За да избегне обвинения във фаворизиране, той първоначално ѝ възлага картотекиране и корекция на материали,[9] а впоследствие ѝ поверява отразяването на зараждащата се италианска висша мода. Като кореспондент присъства на първото историческо модно ревю през 1952 г. в Бялата зала на Палацо Пити във Флоренция.[10][11]

През 1951 г., на 22-годишна възраст, Ориана Фалачи публикува първата си статия в списание „Еуропео“. Три години по-късно, след уволнението на чичо ѝ от „Епока“, тя напуска седмичника (1954) и се присъединява към „Еуропео“, ръководено тогава от Микеле Сера.[12] Сътрудничеството ѝ със списанието продължава до 1977 г. За работата си се премества в Рим, център на обществените и светските новини през годините на „Долче вита“.[13] Първоначално интервюира местни знаменитости и пише криминални материали, като стилът ѝ бързо се отличава от този на колегите ѝ.

През юли 1956 г. посещава Ню Йорк за първи път, за да отразява живота на звездите и светските среди. От този опит се ражда първата ѝ книга – „Седемте гряха на Холивуд“ (1958), в която описва социалния фон на Холивуд; предговорът е написан от Орсън Уелс.

След завръщането си от Холивуд Ориана Фалачи се запознава с Алфредо Пиерони, лондонски кореспондент на киножурнала „Сетимана Инком илустрата“, с когото започва връзка. През пролетта на 1958 г. забременява, но Пиерони не желае детето. През май същата година Фалачи преживява спонтанен аборт в Париж, който застрашава живота ѝ. На 28 юни заминава за Лондон, за да се срещне с Пиерони за последен път. В тежка депресия прави опит за самоубийство, поглъщайки голямо количество сънотворни, след което е настанена в психиатрична клиника.[14]

В периода 1958 – 1977 г. е специална кореспондентка на сп. „Еуропео“ и обикаля много страни.

60-те години

[редактиране | редактиране на кода]

През 1961 г. Ориана Фалачи публикува репортаж за положението на жените в Ориента, който ѝ носи първия редакторски успех като писателка – книгата „Безполезният пол“ (на български: „Ако се родиш жена“). През 1962 г. издава първата си наративна творба – „Пенелопа отива на война“, разказваща историята на Джо, италианско момиче, което по служебни причини заминава за Ню Йорк и се среща с хора от миналото си. През 1963 г. публикува „Антипатичните“ – антология с язвителни портрети на известни личности от киното и културата, интервюирани за списание „Еуропео“. Всички книги постигат значителен успех в Италия и са преведени на основните западни езици.

В навечерието на кацането на Луната Ориана Фалачи заминава за Съединените щати, за да интервюира астронавти и техници от НАСА. През 1965 г. публикува книгата „Ако слънцето умре“ – дневник на преживяването, посветен на баща ѝ. В процеса на работа се среща с ръководителя на проекта – немския учен Вернер фон Браун[15], бивш конструктор на ракетите Фау-2 за Нацистка Германия, който по това време е директор на НАСА и отговаря за развитието на проекта „Сатурн“.

През 1967 г. Фалачи заминава като военна кореспондентка на сп. „Еуропео“ за Виетнам. В рамките на седем години посещава страната дванадесет пъти, отразявайки войната с критичен поглед както към Виетконг и комунистите, така и към американците и южновиетнамците. Документира лъжи, жестокости, но и прояви на героизъм и човечност, определяйки конфликта като „кървава лудост“. Преживяното е събрано в книгата „Нищо и така да бъде“, публикувана през 1969 г.

В средата на 1968 г. тя временно напуска фронта, за да се върне в САЩ след убийствата на Мартин Лутър Кинг и Робърт Кенеди, както и студентските бунтове. В книгата „Нищо и така да бъде“ осмива „вандализма на буржоазните ученици“, които се позовават на Че Гевара, но живеят в удобства и привилегии.

На 2 октомври 1968 г., в навечерието на Олимпийските игри, по време на протестна демонстрация на мексикански студенти срещу военната окупация на Националния автономен университет на Мексико, Фалачи е ранена от картечен изстрел на Площада на трите скулптури в Мексико. В резултат на клането, известно като Погрома в Тлателолко, загиват стотици младежи. Фалачи е смятана за мъртва и откарана в моргата, където свещеник открива, че е жива.[16] По-късно тя определя събитието като „клане, по-лошо от всяко друго, което съм виждала през войната“. Като военна кореспондентка тя отразява и конфликтите между Индия и Пакистан, в Южна Америка и Близкия изток.

Между 1958 и 1973 г. има връзка с женения френски журналист Франсоа Пелу, католик, с когото се запознава във Виетнам. След отказа му да се разведе Фалачи прекратява връзката и изпраща цялата им кореспонденция на съпругата му.[14]

През 1969 г. се завръща в САЩ, за да присъства на изстрелването на мисията „Аполо 11“. Преживяването е описано в книгата ѝ „Онзи ден на Луната“, публикувана през 1970 г. Интервюира и командира на „Аполо 12“ Чарлз Конрад, с когото се обзалага, че изказванията на астронавтите са предварително подготвени от НАСА. За да опровергае това, Конрад произнася на Луната фраза с хумористичен тон: „Здравейте! Човече, може да е била малка стъпка за Нийл, но е дълга за мен!“ – препратка към ниския му ръст. В отговор Фалачи му подарява абонамент за списание „Плейбой“. Конрад носи на Луната нейна детска снимка.

70-те години и връзка с Панагулис

[редактиране | редактиране на кода]
Александрос Панагулис (1939 – 1976)

На 22 август 1973 г. Фалачи се среща с Александрос Панагулис – лидер на гръцката опозиция срещу военната хунта, освободен от затвора същия ден. Двамата стават интимни партньори и са такива до смъртта му в автомобилна катастрофа на 1 май 1976 г. Според някои източници Фалачи забременява от него,[17] но след кавга преживява спонтанен аборт.[18] От този личен опит черпи вдъхновение за книгата „Писмо до едно неродено дете“ – първата ѝ творба, която не произлиза от журналистическо разследване.[19] Книгата предизвиква обществен дебат по темата за аборта и постига голям издателски успех с над 4,5 млн. продадени копия. Според племенника ѝ Едоардо Пераци ръкописът на книгата е написан още през 1967 г., което поставя под съмнение връзката с Панагулис[20] и предполага, че вдъхновението идва от по-ранен аборт, вероятно през 1965 г.[14] Фалачи винаги е твърдяла, че книгата е резултат от молбата на директора на списание „Еуропео“ Томазо Джильо да проведе разследване на абортите. Вместо репортаж след шест месеца тя представя книгата, което води до напрежение между двамата.

През 1975 г. Фалачи и Панагулис си сътрудничат в разследването на смъртта на Пиер Паоло Пазолини, техен приятел. Фалачи е първата, която публично заявява, че убийството му има политически мотив.

Историята на Панагулис е разказана от Фалачи в романа „Един мъж“, публикуван през 1979 г., както и в обширно интервю, включено по-късно в сборника „Интервю с историята“. Фалачи последователно поддържа тезата, че смъртта на Панагулис е политическо убийство, поръчано от фигури, изградили кариера по време на гръцката военна хунта. Загубата му оставя дълбока и трайна следа в живота ѝ.

Дейността на Фалачи като репортер е последвана от серия интервюта с водещи политически и културни личности и анализи на ключови събития и съвременни теми. Сред интервюираните от нея са кралят на Йордания Хусейн I, Во Нгуйен Зап, Пиетро Нени, Джулио Андреоти, Джорджо Амендола, архиепископ Макарий III, Александрос Панагулис, Нгуен Као Ки, Ясер Арафат, Мохамед Реза Пахлави, Хайле Селасие, Хенри Кисинджър, Уолтър Кронкайт, Федерико Фелини, Индира Ганди, Голда Меир, Нгуен Ван Тхеу, Зулфикар Али Бхуто, Дън Сяопин, Вили Бранд, Шон Конъри, Муамар Кадафи, Енрико Берлингуер, Тензин Гяцо, Пиер Паоло Пазолини и аятолах Хомейни. Част от тези интервюта са включени в сборника „Интервю с историята“ (1974).

Най-известно е интервюто ѝ с аятолах Хомейни, по време на което Фалачи му задава директни въпроси, нарича го „тиранин“ и сваля чадора, който е принудена да носи,[21] след като той заявява, че ислямската дреха е за „уважавани жени“ и че не е длъжна да я носи, ако не желае. Хомейни прекъсва интервюто[22] и го продължава на следващия ден, а по-късно публично се позовава на Фалачи като на „онази жена“.[23] Поради недоразумение преди срещата журналистката е принудена да сключи временен шиитски брак с преводача си,[24] за да избегне обвинение в изневяра според тогавашните ирански закони.[25]

При следващо посещение в Иран по време на кризата с американските заложници, за да се опита да интервюира Аболхасан Банисадр, журналистката е възпрепятствана да напусне хотела от басиджите. Успява да се върне в Италия след намесата на Ингрид Бергман[26], която уведомява Президента на републиката Сандро Пертини.[26]

През 1976 г. тя подкрепя листите на Радикалната партия, включително заради техните феминистки кампании.[27] През 1981 г. интервюира Лех Валенса. През 1977 г. получава почетното звание „доктор хонорис кауза“ по литература от Колумбийския колеж в Чикаго, чийто президент Мирън „Майк“ Александроф я определя като един от най-четените и обичани автори в света.[28]

Фалачи през 1987 г.

Пише и сътрудничи на множество вестници и периодични издания, сред които „Ню Рипъблик“, „Ню Йорк Таймс“, „Лайф“, „Нувел Обсерватьор“, „Вашингтон Поуст“, „Лук“, „Щерн“ и „Кориере дела Сера“.

През 1980 г. интервюира Дън Сяопин.[29] Според Майкъл Ранк това интервю е „най-разкриващото, правено някога с китайски лидер от западен журналист“, тъй като Дън говори необичайно откровено за Мао Дзъдун – „изключително откровено за китайските стандарти“, докато повечето западни интервюта с китайски ръководители са „безвкусни и скучни“.[30]

„Иншаллах“ и преместване в Ню Йорк

[редактиране | редактиране на кода]

През 1990 г. Ориана Фалачи публикува романа „Иншаллах“, в който съчетава международната журналистика с художествения разказ. Действието се развива сред италианските войници, изпратени в Бейрут през 1983 г. като част от многонационалните сили в Ливан. По нейна молба тогавашният министър на отбраната Джовани Спадолини я акредитира към италианския контингент.[31] Книгата започва с описанието на първия двоен самоубийствен атентат от ислямски камикадзета срещу американски и френски казарми, при които загиват 299 войници.

По време на опита си в Ливан Фалачи се запознава с армейския сержант и бъдещ астронавт Паоло Несполи.[32] Срещата се оказва решаваща за решението му да продължи обучението си и да преследва мечтата си за космически полет.[33] Двамата имат петгодишна връзка.[14]

След излизането на романа „Иншаллах“ Ориана Фалачи се изолира и се установява в Ню Йорк, в двуетажна къща на 61-ва улица в Манхатън.[34] Там тя започва работа по роман, който пише през 90-те години, но прекъсва след събитията от събитията от 11 септември 2001 г. Книгата е публикувана посмъртно на 30 юли 2008 г. под заглавие „Шапка, пълна с череши“ – семейна сага, обхващаща италианската история от 1773 до 1889 г.

В началото на 90-те години Фалачи научава, че страда от рак на белите дробове, който нарича „Извънземното“. От същото заболяване умират родителите и една от сестрите ѝ. Въпреки че е заклета пушачка, тя приписва основната причина за заболяването на дима от петролните кладенци, подпалени от Саддам Хюсеин в Кувейт, където отразява войната в Персийския залив през 1991 г.[35]

За Ориана Фалачи Ню Йорк е временно убежище: „Но моят истински дом не е това. Считам за свой истински дом вилата, която имам в Греве ин Кианти…“.[36] Докато живее в САЩ, изнася лекции в Чикагския университет, Йейлския университет, Харвардския университет и Колумбийския университет.[37]

След 11 септември 2001 г.

[редактиране | редактиране на кода]

След атентатите от 11 септември 2001 г. книгите и статиите на Ориана Фалачи предизвикват както похвали, така и остри реакции в политическия и обществен дебат. В тях тя изразява тревога от упадъка на западната цивилизация, която според нея е неспособна да се защити срещу ислямския фундаментализъм. Фалачи предупреждава за нарастващия натиск от ислямската имиграция към Европа, особено към Италия, и за политически решения, които според нея засилват взаимната нетърпимост. Подкрепя тезата за планиран опит за ислямизация на Запада („Теория за Еврабия“), основана според нея на структурите на Корана и историческата враждебност между мюсюлмани и християни.

Терористичните атаки от 11 септември 2001 г. дават на Фалачи кауза за открита борба срещу ислямския фундаментализъм. В книгите „Гневът и гордостта“, „Силата на разума“ и „Интервю със себе си. Апокалипсис“ тя изразява твърда позиция спрямо политическата действителност и според нея неправилно разбран либерализъм. Фалачи предупреждава, че Европа е заплашена от ислямско завладяване и я описва като „обсадена Троя, която се превръща в Еврабия“.

След публикуването на книгата „Силата на разума“ срещу нея са заведени дела за расизъм и ксенофобия в няколко европейски страни, получава и многобройни смъртни заплахи, които обаче не я пречупват.

Фалачи подкрепя военната интервенция в Афганистан, но изразява резерви към войната в Ирак през 2003 г. Не защото защитава Саддам Хюсеин – тя всъщност приема за достоверна, макар и впоследствие опровергана, тезата за пряко участие на иракския режим в „Ал-Каида“,[38] защото смята, че конфликтът ще създаде опасна и нестабилна ситуация.[39] По-късно остро критикува американските войници, отговорни за изтезанията в затвора „Абу Гариб“.[40]

Въпреки че продължава да изразява антиклерикални възгледи и в „Силата на разума“ се определя като „християнка атеистка“, тя публично заявява възхищението си към папа Бенедикт XVI. На 27 август 2005 г. е приета от него на частна аудиенция в Кастел Гандолфо. Освен критичната му позиция към исляма Фалачи оценява и готовността му да не се стреми да обръща към вярата атеисти като нея.[41]

През март 2005 г. вестник „Либеро“ организира подписка с искане президентът на Италианската република да присъди на Ориана Фалачи званието пожизнен сенатор. Събрани са над 75 000 подписа. През същата година тя е удостоена със златен медал от президента на Италианската република за приноса ѝ към културата.

Смърт

[редактиране | редактиране на кода]

Ориана Фалачи умира във Флоренция на 15 септември 2006 г. на 77-годишна възраст след влошаване на дългогодишното ѝ заболяване – рак на белия дроб. Няколко седмици преди смъртта си тя напуска дома си в Манхатън, за да прекара последните си дни в родния си град. Желанието ѝ е да умре в кулата Манели, свързана с партизанската дейност на баща ѝ, но поради неподходящите условия е хоспитализирана в клиниката „Санта Киара“, където и умира. За да се върне дискретно в Италия, Силвио Берлускони ѝ предоставя частен самолет.

Фалачи е погребана в гробището „Алори“ във флорентинския квартал „Галуцо“, в семейната гробница, до паметния камък на Александрос Панагулис. В ковчега са положени брой от „Кориере дела Сера“, три жълти рози и златен флорин – награда, която град Флоренция отказва да ѝ присъди и която ѝ е подарена от Франко Дзефирели.

По нейно изрично завещание значителна част от литературното ѝ наследство, заедно с лични вещи като раницата ѝ от Виетнам, е дарена на Папския латерански университет в Рим. Ректорът монсеньор Рино Физикела, неин близък приятел, определя дарението като последния ѝ подарък към папа Бенедикт XVI, към когото Фалачи изпитва „автентично преклонение“.

Противоречия

[редактиране | редактиране на кода]

В периода 2001 – 2006 г. твърдите позиции на Ориана Фалачи предизвикват широки полемики и реакции както в Италия, така и в чужбина.

Антиглобализъм. Левица

[редактиране | редактиране на кода]

През ноември 2002 г. Фалачи пристига във Флоренция, за да се противопостави на разрешаването на демонстрацията, организирана от антиглобалистите, страхувайки се от повторение на насилието от срещата на Г8 в Генуа през 2001 г. Тя се среща с министъра на вътрешните работи Джузепе Пизану, със секретаря на Демократическата партия Пиеро Фасино и с префекта на Флоренция Акиле Сера. В отворено писмо, публикувано в „Кориере дела Сера“, тя призовава флорентинците да поставят града в траур по време на шествието.[42] Демонстрацията не преминава през историческия център и протича без сериозни инциденти.[43] Според Фалачи това се дължи на службата за сигурност на синдиката CGIL, която успява да „обезвреди проблемните групи“ в движението. Тя припомня и миналото на Дарио Фо в Република Сало, което поражда допълнителни полемики.[44] По време на шествието се появяват плакати, обидни за Фалачи, а Франка Раме я нарича „терористка“. Сабина Гудзанти прави сатирична имитация на писателката, която предизвиква скандал, включително подигравки с болестта ѝ. Фалачи ѝ отговаря публично,[45] а в книгата „Силата на разума“ я нарича „имитаторка без интелект и без цивилизация“ и „жестока гъска, която се представя за мен с каска на главата и се подиграва на болестта ми“.

Фалачи отправя остри критики към съдебната система, обвинявайки магистратите в прекомерна власт и политическа пристрастност. В статия във в. „Фольо“ твърди, че магистратите „манипулират закона с партийни тълкувания“ и че левицата „се възползва безсрамно“ от влиянието им. Подобни опасения изразява и за Съединените щати.[46]

В „Ориана Фалачи интервюира себе си. Апокалипсис“ писателката критикува решение на Конституционния съд (присъда № 222/2004), отменящо част от Закона „Боси–Фини“, и поставя под съмнение политическата безпристрастност на съдиите.[47]

Комунизъм

[редактиране | редактиране на кода]

В „Гневът и гордостта“, следвайки позиции, вече изразени в предишните ѝ текстове, Фалачи критикува идеологията на комунизма, цитирайки и думите на баща си.[48][49] Според нея комунизмът подчинява човека на държавата, ограничава свободата му да се бунтува, да се изразява и да просперира, превръщайки обществото в маса от обезличени и обеднели хора. Според баща ѝ, когото тя цитира, комунизмът „осакатява“ личността и унищожава индивидуалната инициатива.

Тя също така нарича италианските профсъюзи „лично феодално владение на Карл Маркс“[50] – определение, което разширява и към магистратите, обвинявани от нея в партийни тълкувания на закона и злоупотреба с власт.[51] Последователно защитава значението на частната собственост и икономическата свобода.

В „Силата на разума“ Фалачи публикува остро отворено писмо до Надя Дездемона Лиоче, лидерка на Новите червени бригади.[52] Терминът „Нови червени бригади“ обозначава различни подривни групи от комунистически произход, възникнали след разцеплението и разпадането на Червените бригади в края на 80-те години на XX век. Най-значимата от тях е организацията „Червени бригади за изграждане на комунистическата бойна партия“, активна между 1999 и 2006 г. и ръководена от Лиоче и Марио Галези.

Отношение към исляма и към италианската политика

[редактиране | редактиране на кода]

През 2002 г. Фалачи е съдена в Швейцария от Ислямския център и Сомалийската асоциация в Женева, от офиса на SOS Racisme в Лозана и от частен гражданин за съдържанието на книгата ѝ „Гневът и гордостта“, което според тях е расистко. През ноември същата година швейцарски съдия издава заповед за ареста ѝ за нарушение на членове 261 и 261 bis от швейцарския Наказателен кодекс и иска екстрадирането ѝ или, като алтернатива, съденето ѝ в Италия. Тогавашният министър на правосъдието Роберто Кастели отхвърля искането, позовавайки се на конституционната защита на свободата на изразяване. Случаят е споменат в книгата ѝ „Силата на разума“.[53][54][55]

В интервю, публикувано в „Ню Йоркър“ през май 2006 г., Фалачи заявява възмущението си от строителството на джамия в Коле ди Вал д'Елса. Тя твърди, че би се противопоставила на проекта дори с крайни средства, изразявайки недоволство от това, че според нея в мюсюлманските страни християнските символи са ограничавани.[56][57] Италианската анархистка федерация се разграничава от думите ѝ, подчертавайки, че тя не бива да се позовава на анархистите от Карара и определяйки изказванията ѝ като подстрекателски.[58]

В същото интервю Фалачи коментира и отношението си към мексиканците, припомняйки начина, по който е била третирана от мексиканската полиция през 1968 г., когато е ранена по време на протестите срещу Олимпиадата. Тя заявява, че трудно би избрала коя група счита за по-неблагоприятна – мюсюлманите или мексиканците, но все пак би поставила мюсюлманите на първо място, тъй като „са я ядосали повече“.[59][60]

Фалачи коментира и италианската политика. Тя твърди, че не е гласувала на общите избори през 2006 г., нито в Италия, нито по пощата от Ню Йорк. Критикува остро както Романо Проди, така и Силвио Берлускони, заявявайки, че отказва да гласува за когото и да било от тях, защото това би било унижение за нея.[61]

В „Силата на разума“ Фалачи включва отворено писмо до Джанфранко Фини, в което го критикува остро и го сравнява с Палмиро Толяти, когото определя като „най-омразния комунист“, когото е познавала. Тя предвижда, че позициите на Фини по теми като правото на глас за имигрантите ще го доближат до тезите на Левицата, и иронично го пита защо не се кандидатира като лидер на Уливо. В същото писмо определя отношението на левицата към Силвио Берлускони като „отровно“.[62]

В последната книга от „Трилогията на Ориана Фалачи“ – „Интервю със себе си. Апокалипсис“ писателката проследява собствената си политическа биография: от предложението на Пиетро Нени да се кандидатира като независима в листите на Италианската социалистическа партия, до критиката ѝ към лявоцентристката ориентация на Втората република.

Фалачи подчертава близостта си до движението „Справедливост и свобода“, до PSI и до Радикалната партия –[63] за изборите през 1976 г. тя публично заявява, че подкрепя радикалите заради борбата им за граждански права. Тя категорично отхвърля определянето ѝ като симпатизантка на десницата, заявявайки, че никога не би могла да „застане на страната на футболен отбор, наречен Десница“.[64][65]

В същата книга Фалачи коментира и Силвио Берлускони. Тя припомня, че в „Гневът и гордостта“ му е посветила „безпощадна“ глава. Макар да признава, че е „роден от заслугата“, го определя като „твърде самонадеян“. Въпреки това отказва да бъде свързвана с критиките на левоцентристките му опоненти, които според нея говорят за демокрация, но не се държат демократично.[66] Сред малкото ѝ политически приятели през 2000-те е бъдещият секретар на PSI Рикардо Ненчини.[67]

В писмо до Чико Теста от 2000 г., публикувано по-късно в пресата, Фалачи остро критикува убийството на Джовани Джентиле[68] от 15 април 1944 г., определяйки го като „несправедливо и страхливо“. Тя нарича извършителите „посерковци“ и твърди, че антифашистите са убили „беззащитен философ“, докато не са имали смелост да предотвратят разрушаването на мостовете във Флоренция.[69] Тези позиции предизвикват критики от страна на Лучано Канфора, Серджо Романо, Марчело Венециани и Мирела Сери.[70]

Фалачи критикува и Лега Норд, която определя като антипатриотично движение.[71]

Отношение към евтаназията, хомосексуализма, аборта и ЕС

[редактиране | редактиране на кода]

Ориана Фалачи последователно защитава правото на аборт, разглеждайки го като символ на цивилизацията и женската еманципация. В „Писмо до едно неродено дете“ и в телевизионно интервю тя подчертава, че решението за аборт принадлежи на жените, тъй като именно те понасят физическите и моралните последици от бременността и раждането.

В по-късните години Фалачи възприема позиции, свързани със социалния консерватизъм. В статията за джамията в Коле ди Вал д'Елса тя изразява несъгласие с еднополовите бракове и с осиновяването от еднополови двойки, заявявайки, че майчинството е присъщо на жените.[72][73] Тя критикува т. нар. „Гей лоби“,[74] което според нея оказва прекомерно влияние в обществения дебат,[72][73]) макар да подчертава, че самата хомосексуалност не я смущава.[75] Фалачи посочва, че е била близка приятелка с Пиер Паоло Пазолини[76] и Франко Дзефирели, и разказва за двама хомосексуални наематели, към които е изпитвала искрена симпатия.[77]

През 2004 г. тя се обявява срещу евтаназията в случая с Тери Скиаво, като излага позицията си във в. „Фольо“. Същата година се противопоставя и на референдума за отмяна на закона за медицински асистирана репродукция, аргументирайки се във в. „Кориере дела Сера“.

Фалачи критикува остро и Европейския съюз, който според нея се е превърнал във финансово ориентиран елитарен клуб, упражняващ прекомерно влияние върху държавите членки.[78]

Отношение към религията

[редактиране | редактиране на кода]

Ориана Фалачи се обявява за атеистка.[79] Тя обяснява своя атеизъм с невъзможността да приеме идеята за Бог, който е създал свят, в който животът неизбежно унищожава друг живот. Според нея самият факт, че съществуването е основано на насилие и оцеляване, прави концепцията за божествен замисъл неприемлива.[80]

Тя се обявява и за почитателка на Просвещението:[81] В свои текстове тя подчертава, че идеите за свобода и равенство, които според нея стоят в основата на американската революция, предхождат популяризирането на просвещенските концепции в Европа и не са били достъпни за широката публика по онова време.

В последните години от живота си се доближава до Католическата църква чрез приятелството си с епископ Рино Физикела и с кардинал Йозеф Ратцингер, бъдещия папа Бенедикт XVI. Тя смекчава част от своите антиклерикални позиции, особено по етични въпроси като аборта и евтаназията, но продължава да се определя като „християнка‑атеистка“ и никога не приема католицизма.[82][83]

В своите писания Фалачи защитава евреите и правото на съществуване на държавата Израел, като остро осъжда антисемитизма.[84][85]

Критика на италианския феминизъм

[редактиране | редактиране на кода]

В „Гневът и гордостта“ Фалачи критикува италианското феминистко движение, обвинявайки го, че я е обиждало вместо да оцени приноса ѝ като жена, пробила в професии, традиционно доминирани от мъже. Тя подчертава, че е проправила пътя за доказването, че жените могат да изпълняват всякаква работа, и упреква феминистките, че не насочват протестите си към държави, в които правата на жените са системно нарушавани, като Афганистан или Саудитска Арабия.[86]

Фалачи се представя като силна и напълно еманципирана жена, способна да интервюира водещи фигури на XX век, без да бъде доминирана, и да демонстрира, че жените могат да постигат същите резултати като мъжете.

Произведения

[редактиране | редактиране на кода]

Публикувани приживе

[редактиране | редактиране на кода]
  • I sette peccati di Hollywood (1958)
  • Il sesso inutile, viaggio intorno alla donna (1961)
    Ако се родиш жена, изд. „Сиела“, София (2023), прев.
  • Penelope alla guerra (1962)
  • Gli antipatici (1963)
  • Se il sole muore (1966)
  • Niente e cosí sia (1969)
  • Quel giorno sulla Luna (1970)
  • Intervista con la storia (1974)
  • Lettera a un bambino mai nato (1975)
    Писмо до едно неродено дете, изд. „Хр. Г. Данов“, Пловдив (1977), прев. Божан Христов
  • Un uomo (1979)
    Един мъж, изд. „Сиела“, София (2011), прев. Росица Николова
  • Insciallah (1990)
    Иншаллах, изд. „Роял 77“, Варна (1994), прев. Елка Попова
  • La rabbia e l'orgoglio (2001)
    Гневът и гордостта, изд. „Култура“, София (2001), прев. Нева Мичева
  • La forza della ragione (2004)
    Силата на разума, ИК „МаК“, София (2008), прев. Огнян Дъскарев
  • Oriana Fallaci intervista Oriana Fallaci (2004)
  • Oriana Fallaci intervista sé stessa – L'Apocalisse (2004)
    Интервю със себе си. Апокалипсис, ИК „Ера“, София (2009), прев. Таня Кольовска

Публикувано посмъртно

[редактиране | редактиране на кода]
  • Oriana Fallaci. Intervista con la Storia. Immagini e parole di una vita (2007)
  • Un cappello pieno di ciliegie (2008)
    Шапка, пълна с череши, изд. „Литературен вестник“, София (2008), прев. Росица Николова
  • Intervista con il Potere (2009)
  • Saigon e così sia (2010)
  • Intervista con il mito (2010)
  • Il mio cuore è più stanco della mia voce (2013)
  • Viaggio in America (2014)
  • Oriana Fallaci. In parole e immagini (2014)
  • Le radici dell'odio. La mia verità sull'Islam (2015)
  • Pasolini. Un uomo scomodo (2015)
  • Solo io posso scrivere la mia storia. Autoritratto di una donna scomoda (2016)
  • L'Italia della Dolce Vita (2017)
  • 1968. Dal Vietnam al Messico. Diario di un anno cruciale (2017)
  • La vita è una guerra ripetuta ogni giorno (2018)
  • La luna di Oriana (2018)
  • La paura è un peccato (2018)
  • Se nascerai donna (2019)
  • Sveglia Occidente. Dispacci dal fronte delle guerre dimenticate (2021)
  • Gli adorabili. Miss Fallaci alla conquista dell'America (2023)
  • Processo alla minigonna. Da Coco Chanel a Mary Quant l'impero della moda tra genio e follia (2025)
  • Da grande farò la giornalista. 1947-1953: i primi passi al «Mattino dell'Italia centrale» (2026)
  • La mia Toscana ()

Писма

[редактиране | редактиране на кода]
  • La paura è un peccato. Lettere da una vita straordinaria (2016)
  • Si dà il caso invece che io sia davvero uno scrittore. Lettere a Sergio Pautasso (1976-77) (2018)

Източници

[редактиране | редактиране на кода]

Бележки

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ Corriere della Sera Oriana Fallaci: "Addio Saigon" (La Carriera di Oriana). Посетено на 20 август 2023 г.
  2. ↑ La storia di Oriana Fallaci, quella vera // Посетен на 2023-8-20.
  3. ↑ Intervista con il potere. Milano, Bur, 2009. ISBN 978-88-17-04435-6.
  4. ↑ Oriana Fallaci intervista sé stessa. L'apocalisse. Milano, Bur, 2014. ISBN 978-88-586-7338-6.
  5. ↑ Oriana Fallaci risponde // Архивиран от оригинала на 2023-6-29.
  6. ↑ Oriana Fallaci intervista sé stessa. L'apocalisse. Milano, BUR, 2014. ISBN 978-88-586-7338-6.
  7. ↑ Speciale su Oriana Fallaci // Архивиран от оригинала на 2015-5-22.
  8. ↑ вж. La rabbia e l'orgoglio.
  9. ↑ La Storia siamo noi. Oriana Fallaci: gli esordi Архив на оригинала от 2008-06-26 в Wayback Machine.
  10. ↑ Epoca n.95/1952 // Посетен на 2023-8-20.
  11. ↑ ORIANA FALLACI, GIORNALISTA, SCRITTRICE E ATTIVISTA (1930-2006 ) // Посетен на 2023-8-20.
  12. ↑ Quello zio burbero che fece grande l'Oriana // 2 novembre 2017.
  13. ↑ Barbara Cinelli et alii, Arte moltiplicata. L'immagine del '900 italiano nello specchio dei rotocalchi, Bruno Mondadori, 2014, с. 348.
  14. 1 2 3 4 Gli amori segreti e disperati di Oriana Fallaci // 26 окт. 2013. Посетен на 2023-8-20.
  15. ↑ Von Braun: disse «Andremo sulla Luna» // Посетен на 2023-8-20.
  16. ↑ Un decennio senza Oriana Fallaci, autrice di “Niente e così sia” e “Intervista con la Storia” // Архивиран от оригинала на 28 юни 2022. Посетен на 20 август 2023.
  17. ↑ La lite (ricucita) di Oriana e Alekos per una sola parola cambiata. Посетено на 20 август 2023
  18. ↑ Giornalista libera, amante soffocante Così era Oriana. Посетено на 20 август 2023
  19. ↑ La storia di Oriana Fallaci, quella vera. Посетено на 20 август 2023
  20. ↑ Edoardo Perazzi: "In quelle carte ho scoperto i segreti di mia zia, l'Oriana". Посетено на 20 август 2023 г.
  21. ↑ O. Fallaci, La rabbia e l'orgoglio, с.90
  22. ↑ L’urlo di Khomeini: «L’Islam è tutto, la democrazia no». Посетено на 20 август 2023 г.
  23. ↑ Intervista con la storia: Khomeini // Архивиран от оригинала на 2020-3-5.
  24. ↑ O. Fallaci, La forza della ragione
  25. ↑ Il volto inedito di Oriana Fallaci // Архивиран от оригинала на 2015-2-18.
  26. 1 2 Oriana Fallaci, Intervista con il mito. Посетено на 20 август 2023
  27. ↑ Registrazione audio del suo intervento alla manifestazione del Partito radicale del 18 giugno 1976 (Registrazione su YouTube)
  28. ↑ Корица на La rabbia e l'orgoglio
  29. ↑ Oriana Fallaci, "Deng: Cleaning up Mao's mistakes" Archived 29 August 2019 at the Wayback Machine, The Washington Post, 31 August 1980, online clipping at digitalcollections.library.cmu.edu.
  30. ↑ Michael Rank, "Oriana Fallaci", The Guardian, 19 September 2006. Посетено на 20 август 2023 г.
  31. ↑ La Storia siamo noi Oriana Fallaci inviata in Libano // Архивиран от оригинала на 2008-6-26.
  32. ↑ "Oggi Paolo Nespoli parte per lo Spazio", Il Post, 28 luglio 2017, посетено на 20 август 2023
  33. ↑ E Paolo mi confidò: “Se sono andato lassù, nello spazio, devo dire grazie a Oriana Fallaci”, testo di Salvatore Giannella. Посетено на 20 август 2023
  34. ↑ Manhattan, nello studio di Oriana Fallaci l'abitazione abbandonata se stessa // Архивиран от оригинала на 2009-2-27.
  35. ↑ Fallaci: Il mio cancro è tutta colpa del raìs. Посетено на 20 август 2023
  36. ↑ Così Oriana Fallaci mi raccontò Oriana, introduzione di Salvatore Giannella, testo di Oriana Fallaci (от L'Europeo n°4/2007). Посетено на 20 август 2023
  37. ↑ Chamy, Israel (2007). Fighting Suicide Bombing: A Worldwide Campaign for Life. Greenwood.
  38. ↑ O. Fallaci, La rabbia, l'orgoglio e il dubbio. Посетено на 20 август 2023
  39. ↑ La forza della ragione, с. 18-19
  40. ↑ Oriana Fallaci intervista Oriana Fallaci, с. 124 и сл.
  41. ↑ Oriana Fallaci: le galline della sinistra in ginocchio dagli islamici. Посетено на 20 август 2023
  42. ↑ Fiorentini, esprimiamo il nostro sdegno Corriere della Sera, 6 novembre 2002
  43. ↑ Social Forum. In Piazza Santa Croce è stata una festa Архив на оригинала от 2007-12-02 в Wayback Machine. RaiNews 24, 6 novembre 2002
  44. ↑ Panorama "La Fallaci risponde" Архив на оригинала от 2013-06-29 в Wayback Machine.
  45. ↑ "E Sabina Guzzanti si trasformò nella Fallaci" La Repubblica 8 novembre 2002
  46. ↑ estratto da Oriana Fallaci, «Barbablù e il mondo nuovo. La furia di Oriana Fallaci contro chi ha ucciso la bella addormentata», intervista a Christian Rocca, in «Il Foglio», 13.4.2005 Архив на оригинала от 2014-08-14 в Wayback Machine.
  47. ↑ estratto da Oriana Fallaci intervista sé stessa - L'Apocalisse с. 136
  48. ↑ La rabbia e l'orgoglio di Oriana Fallaci
  49. ↑ La rabbia e l'orgoglio // Архивиран от оригинала на 21 октомври 2012.
  50. ↑ Oriana Fallaci, Oriana Fallaci intervista sé stessa. L'apocalisse, с. 74
  51. ↑ Oriana Fallaci, luci ed ombre // Архивиран от оригинала на 29 януари 2022. Посетен на 20 август 2023.
  52. ↑ O. Fallaci, La forza della ragione, с. 184-188
  53. ↑ Dipartimento di Stato USA, Country Reports on Human Rights Practices - 2002
  54. ↑ The Milli Gazette
  55. ↑ estratto da La forza e la ragione Архив на оригинала от 2013-10-23 в Wayback Machine.
  56. ↑ The Agitator, The New Yorker, 5 giugno 2006 (англ.)
  57. ↑ Farò saltare la moschea di Colle di Val d'Elsa, Corriere della Sera, 30 maggio 2006
  58. ↑ Comunicato sulle dichiarazioni di Oriana Fallaci Архив на оригинала от 2008-07-03 в Wayback Machine., Federazione Anarchica Italiana, 30 maggio 2006
  59. ↑ The Agitator, The New Yorker, 5 giugno 2006. Посетено на 20 август 2023 г.
  60. ↑ Fallaci, l'ultima provocazione "Faccio saltare la moschea in Toscana", la Repubblica, 30 maggio 2006. Посетено на 20 август 2023 г.
  61. ↑ (англ.) The Agitator The New Yorker, 29 maggio 2006
  62. ↑ pubblicato da 'Il Giornale
  63. ↑ Oriana Fallaci il 18 giugno 1976 dichiara di votare i radicali | RadioRadicale.it // Архивиран от оригинала на 2017-8-7.
  64. ↑ Oriana Fallaci intervista Oriana Fallaci
  65. ↑ В статия в „Ню Йоркър“ тя допълва, че противопоставянето ѝ на ислямизма произтича от ценностите на свободата, които защитава още от участието си в Съпротивата.
  66. ↑ Dal libro Oriana Fallaci intervista a sé stessa - l'Apocalisse pag 65 a 75 edizione RCS
  67. ↑ Fallaci. Nencini: "Oriana. Una donna vera, libera, laica, eretica, colta" Архив на оригинала от 2014-07-14 в Wayback Machine.
  68. ↑ Джовани Джентиле е убит във Флоренция на 15 април 1944 г. от Бруно Фанчулачи, комунистически партизанин от Групите за патриотично действие (GAP). Това е епизод, който разделя самия антифашистки фронт, като е неодобрен от тосканския Комитет за национално освобождение (CLN) с изключение единствено на Италианската комунистическа партия. Това е действието на GAP, което предизвиква най-много дискусии заедно с атентата на улица „Разела“. Противоречията около събитието никога не са стихвали, разпалени отново през 2000-те г.
  69. ↑ La partigiana Fallaci fa a pezzi l'antifascismo // 10 maggio 2010.
  70. ↑ L'inedito di Oriana Fallaci sull'assassinio di Gentile. I commenti di Sergio Romano e Luciano Canfora // 9 maggio 2010.
  71. ↑ www.lettera43.it[неработеща препратка]
  72. 1 2 The Agitator, The New Yorker, 5 giugno 2006 (англ.)
  73. 1 2 Fallaci, l'ultima provocazione "Faccio saltare la moschea in Toscana", La Repubblica, 30 maggio 2006
  74. ↑ Гей лобито (известно още като ЛГБТ лоби и на английски също дефинирано като „Гей мафия", е конспиративна теория, според която съществуват групи за натиск (лобисти), чиято цел е да унищожат семейство, заличаване на различията между мъжете и жените, създаване на плавна сексуалност, образование на деца в свят, изкривен в своите естествени и морални закони и подчинен на капризите на едно малцинство. Обикновено се свързва с групи с влияние, поставени на видни позиции в секторите на модата и света на развлеченията, и в политиката и институциите. Тези лобита, за които се твърди, че действат в името на т. нар. „джендър идеология“, се цитират в крайнодесни и ултраконсервативни кръгове, когато напр. в институционална среда се полагат усилия в полза на на признаването на правата на LGBTQ. Няма конкретни доказателства за съществуването на тези организации и за измисления от тях заговор, поради което самото определение няма фактическа стойност, а се използва само на ниво пропаганда от радикално десните и ултракатолическите среди.
  75. ↑ Oriana Fallaci sull'omosessualità
  76. ↑ Oriana Fallaci, Lettera a Pier Paolo Архив на оригинала от 2013-10-24 в Wayback Machine.
  77. ↑ Oriana Fallaci e l'omosessualità Архив на оригинала от 2016-04-25 в Wayback Machine.
  78. ↑ L’Unione Europea è solo il club finanziario che dico io – Thank You Oriana
  79. ↑ La Rabbia e l'Orgoglio: „Аз съм атеистка, слава Богу... Ако един папа и една атеистка казват едно и също нещо, в това нещо трябва да има нещо ужасно истинско“
  80. ↑ „Силата на разума“, с. 23
  81. ↑ Oriana Fallaci, La rabbia e l'orgoglio.
  82. ↑ Oriana Fallaci e la religione // Архивиран от оригинала на 30 октомври 2012.
  83. ↑ O. Fallaci, La forza della ragione, с. 189
  84. ↑ Oriana Fallaci: vergognosi gli attacchi a Israele
  85. ↑ Oriana Fallaci, Sull'antisemitismo // Архивиран от оригинала на 16 май 2021. Посетен на 20 август 2023.
  86. ↑ La rabbia e l'orgoglio, с. 84–85, edizione Rizzoli

Външни препратки

[редактиране | редактиране на кода]
  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Oriana Fallaci в Уикипедия на италиански. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Ориана_Фалачи&oldid=12881874“.