Отношения между Русия и Украйна

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето

Отношенията между Русия и Украйна са особено любопитни. През XXI век сме свикнали взаимоотношенията между повечето страни и съюзи да се основават повече на икономическа изгода, отколкото на религия и култура. Икономиката оказва влияние и в този случай, но руската външнополитическа доктрина за Украйна включва и други идеи, които датират още от VIII–IX век.

Киевска Рус[редактиране | редактиране на кода]

Всичко започва от понятието Киевска Рус. То е въведено, за да се обозначи древноруската източнославянска държава Рус със столица Киев. Тази държава е една от най-големите европейски държави до падането на Киев под натиска на татарите. В нея има два главни центъра – Киев и Новгород. След разделянето им от татарите те започват да се развиват поотделно. Новгород е присъединен към Московското княжество. Споменът за изконните руски територии съществува и до днес. Руснаците смятат Киевска Рус за историческа сърцевина на руската държавност. Те често наричат Киев „майка на руските градове“ и го смятат за център на източнославянската православна цивилизация. За руската историография руснаците („великоруси“), украинците („малоруси“) и белорусите са трите народообразуващи етноса на средновековната руска държава. След края на монголо-татарското нашествие съдбите на руския и украинския народ се разделят. Киевска Рус се разпада и центърът на руската държавност се пренася на север, а югозападна Рус (днешна западна Украйна), е присъединена към Жечпосполита, което представлява федеративно полско-литовско кралство с общ владетел. Това обаче не е краят.

При вече формиралата се Руска империя през XVIII век земите на днешна Украйна отново са присъединени към Русия. През периода на Руската империя украинците са наричани малоруси (това название понастоящем се смята за обидно). През XIX век започва процес на етнокултурно и езиково самоопределяне на Украйна, който полага основите на съвременната украинска нация. Основен проблем при формирането на съвременната украинска държава е отсъствието в исторически план на ясно обособени етногеографски граници между териториите, населявани от руснаци и украинци. В много райони населението е било смесено, при незначителни културни различия.

Знаме на Русия

Първа и Втора световна война[редактиране | редактиране на кода]

По време на двете световни войни Украйна е разпокъсана между двете империи – Австро-Унгария и Русия. След Първата световна война дори са образувани няколко различни украински републики. Съветите печелят гражданската война, която се води и на територията на Украйна, и съгласно с Рижкия мирен договор между Полша и Русия от 1921 г. западната част на Украйна е присъединена към Полша, а централната и източната част – към образувания през 1922 г. Съветски съюз. Това териториално разделение просъществува до 1939 г., когато според секретните протоколи към Пакта за ненападение (пакта „Молотов—Рибентроп“) Полша е поделена между нацистка Германия и Съветския съюз. Западна Украйна преминава в състава на Съветския съюз. През съветския период Украйна е втората по промишлена и селскостопанска мощ република след Русия. Двете бивши съветски републики заедно с Беларус са в основата на Беловежките споразумения, белязали международноправното разпускане на СССР и създаването на негово място на ОНД като част от „мирния развод“ и началното запълване на геополитическия вакуум в следсъветското пространство.

Изводи[редактиране | редактиране на кода]

От много векове, чак до 1991 г., територията, която днес наричаме Украйна, е под политическата власт на Москва. Проблемът в Украйна обаче не произтича само от това, че има райони със смесено население. От много време страната е разделена на две – има две различни култури. Цивилизационната линия на разлома между Запада и православието минава през страната. Различията между източната и западната част на Украйна се проявяват в нагласите на хората, населяващи двете части на страната. В един или друг момент от миналото, западната част на Украйна е съответно част от Полша, Литва и Австро-Унгария. Голяма част от нейното население принадлежи към униатската църква, която практикува православни ритуали, но признава върховенството на папата. В исторически аспект западните украинци говорят украински език и са категорично националистки настроени. От друга страна, населението от източната част е предимно православно и в преобладаващата си част говори руски език. Там действа украинският клон на Руската православна църква. В началото на 90-те години на XX век руснаците съставляват 22% от населението на страната, а рускоезичните украинци – 31%. Обучението на по-голямата част от учениците в основните и в средните училища се води на руски, макар че според конституцията това трябва да се прави на украински. Целта на налагането на украинския език е така наречената украинизация вместо наложената по съветско време русификация. Към момента споровете за това, кой език трябва да е официален, продължават – част от украинците настояват да се говори само на украински, друга част искат руският език също да бъде официален на места. Друг фактор, който затруднява положението в страната, е Кримският полуостров. Той е с преобладаващо руско население и е бил част от Руската федерация до 1954 г. Тогава Хрушчов го придава към Украйна.

Русия смята Украйна за своя изконна територия въз основа на историческото право. След разпадането на СССР, Русия е поставена в нова и неизгодна ситуация. Със загубата на Украйна и Беларус, територията на Русия се ограничава най-вече в азиатското пространство, отколкото в европейското. Украйна е път към Европа, тя има излаз на Черно море. Така задържането на Киевска Рус става приоритет във външната политика на Русия.

Същевременно днешна Украйна не е единна по този въпрос. Западната част, която не е била под постоянно териториално и политическо владение на Русия, настоява за своята самостоятелност и единение със Запада. Хората и политиците там имат европейска ориентация. НАТО и ЕС са главните външнополитически приоритети на тази част от страната, което пък е и една от главните причини за влошаването на руско-украинските отношения.

Източната част на Украйна е на обратното мнение. През вековете тя е била част от Русия, населението там е смесено – руско-украинско, почти няма културни различия с Русия, 66% от населението там говори руски език. Хората и политиците са ориентирани към съвместна работа с Руската федерация, мнозинството са русофили.

Знаме на Украйна

Отношения след разпада на СССР[редактиране | редактиране на кода]

Руско-украинските отношения след разпадането на СССР са обтегнати и крайно непостоянни. Те се променят в зависимост от курса, който украинските държавни власти смятат за най-добър, както и от отношението на Запада и Руската федерация към украинската държава. Украйна участва както в евразийската, така и в евроатлантическата подсистема за международна сигурност, а това създава предпоставки за трансформация на държавата в пълноценен участник на сцената на международните отношения. Кризите в отношенията между Москва и Киев обаче са почти постоянни. Някои изследователи дори наричат този проблем Новата студена война. Проблемите са разнообразни – както териториални, така и свързани с етническите групи. Проблемен е статутът на руското малцинство, черноморския флот в Севастопол и полуостров Крим. Споровете за остров Коса Тузла са част от дългосрочните проблеми, като и двете страни доскоро го смятаха за своя територия.

В началото на 90-те години на XX век отношенията между двете страни претърпяват своята първа криза. В Киев идва прозападно правителство, което управлява от 1991 г. до 1994 г. Украйна води политика на сближаване със Запада и отдалечаване от Русия, а в Конституцията ѝ е записано, че външнополитическата дейност на държавата е насочена към обезпечаването на нейните национални интереси и сигурност чрез осъществяването на мирно и взаимноизгодно сътрудничество с членовете на международната общност съгласно с общоприетите принципи и норми на международното право. Основни цели според Конституцията са утвърждаването и развитието на украинската държава като независима, постигането на устойчивост на международната сцена, запазването териториалната цялост и неприкосновеност на границите. Оттук произлизат основните насоки на външнополитическата дейност на Украйна. През първите си четири години независимост страната започва силно разграничаване и отдалечаване от Москва; по-голямата част от украинците изпитват неприязън към Изтока. Въпреки това през 1992 г. са установени дипломатически отношения между двете Украйна и Русия. През 1993 г. Украйна приема няколко важни документа за външната политика – „Основни насоки на външната политика“ и „Военната доктрина“. Те потвърждават прозападния курс на страната и ясно подчертават, че Украйна не е част от Русия, както и че преговори с нея ще се водят само на принципа за равнопоставеност. Така се стига до сериозно напрежение в двустранните отношения между Русия и Украйна. Интересен момент тук е, че след разпада на СССР, при формирането на ОНД, са подписани договори, които формират териториалните граници между Русия и Украйна. Проблемът обаче е, че когато Украйна става независима, тези договори се оказват подписани от субекти, които според международното право вече не съществуват.

Границите[редактиране | редактиране на кода]

Чак през 2003 г. страните подписват договор, който формулира ясно техните сухопътни граници. Той обаче не включва морските граници и те остават основен нерешен проблем. Не е определен правният статут на Азовско море и Керченския пролив, както и на остров Коса Тузла (който до 1940 г. е просто плитчина). От 1996 г. се водят преговори за определянето на статута на тази проблемни зони. В споразумението от 2003 г. Азовско море е определено като вътрешно между двете държави, но не са фиксирани определени териториални води. Чак през 2012 г., по време на срещата в Сочи между Янукович и Путин, двете страни се договарят за делимитация на морските граници както в Азовско, така и в Черно море. Украйна получава остров Коса Тузла, а Русия запазва контрола върху преминаването на руски военни и граждански кораби през Керченския пролив, което е ясен геополитически успех за Кремъл.

Казусът Крим[редактиране | редактиране на кода]

През 1954 г. Хрушчов превръща Кримския полуостров в част от Украинската съветска социалистическа република. По онова време подобно действие се допуска от съветското законодателство. След разпада на СССР, Русия се съгласява Кримиският полуостров да остане украинско владение, а Украйна прави отстъпка, като дава на полуострова статут на автономен регион.

Обяснението на проблема с Кримския полуостров се дава от историята. За този полуостров Русия води няколко войни с Турция. Той векове наред е част от Руската империя. Самото население в Крим в момента определя Русия като своя родина и говори предимно руски език. От страна на Украйна обаче това се смята за форма на сепаратизъм. През 1992 г. там се провежда референдум, а гражданите с пълно мнозинство гласуват за отделянето на Крим от Украйна. Под натиска на Украйна обаче това решение е отменено. Следва нов обрат: руският парламент гласува за отмяна на акта от 1954 г. , с който Крим е предаден на Украйна. През 1994 г. в Крим е избран президент, чийто лозунг е „Единство с Русия“. Появяват се много страхове, че конфликтът може да се превърне в регионален, като тези в Кавказ. Последвалите избори в Украйна успокояват положението: избран е проруски настроеният президент Кучма.

В казуса се намесва и трета страна – Турция. От няколко години тя подпомага финансово тюркоезичния етнос, населяващ тези територии.

При неблагоприятно развитие на политическите отношения между Русия и Украйна, Крим най-вероятно ще е първият район, който ще търпи последствията.

Базата в Севастопол[редактиране | редактиране на кода]

Този проблем е доста по-сериозен от случая с Кримския полуостров. Ако там е налице официално съгласие от двете страни относно статута му, то в този случай такова беше прието съвсем скоро. Преди разпада на Съветския съюз, Севастопол е бил в пряко административно подчинение на Москва. След продължителни напрегнати преговори страните намират компромис за подялба на черноморския флот, а Руската федерация получава правото да ползва Севастополската база до 2017 г. През 2010 г., въпреки яростната съпротива на опозицията в украинския парламент, мнозинството ратифицира Харковските споразумения, подписани от президентите Медведев и Янукович. Те осигуряват възможността Русия да запази правото да държи черноморския си флот в Севастопол до 2042 г., което е очевиден геополитически успех за Кремъл.

Икономическа зависимост. Ресурси[редактиране | редактиране на кода]

Газовият въпрос продължава да е един от основните проблеми в руско-украинските отношения. Към момента Украйна е абсолютно зависима от руските газови доставки. От една страна, през годините руската компания „Газпром“ няколко пъти е спирала доставките за Украйна поради неизплатени дългове. Също така има и няколко „дисциплинарни спирания“, направени с идеята евентуално да се възобновят регулярните плащания от Украйна. Това обаче води до нерегламентирано отклоняване на газ от страна на украинците. Така се стига до газовите кризи от 2006 г., 2008 г. и 2009 г., когато е газовият конфликт е най-изострен. През 2006 г. Украйна отказва да плаща газ на европейски цени и на 1 януари Газпром прекъсва доставките на газ за страната, а така – и за цяла Европа. След това през 2009 г. Украйна, която осигурява значителна част от транзита на руския природен газ за европейските пазари, просто спира да го прави. Това е опит страната да разшири мащаба на проблемите си с руските доставки, като го направи общоевропейски. Следствието: голяма част от Европа остава без газ, тоест без отопление и гориво. Конфликтът е решен с подписването на тристранен договор между Русия, Европейския съюз и Украйна, с който се цели предотвратяването на бъдещи спирания на доставките.

Между тези два газови конфликта има и още една случка, която съвсем изостря отношенията между страните. През 2008 г. се провежда Руско-грузинската война, а Украйна взема страната на Грузия.

Тези случаи показват, че в двустранните отношения между Русия и Украйна пазарните принципи и икономическата изгода играят слаба роля. Челно място заемат политическите решения, макар че външният министър на Русия – Сергей Лавров, отрича това.

По време на газовите проблеми Украйна е управлявана от министър-председателя Юлия Тимошенко и президента Виктор Юшченко. Тяхното прозападно правителство подписва договори с Европейския съюз, които целят съгласуването на украинската газова система с европейската, а макрорамката на преговорите е поемането на западен курс за развитие на Украйна. В подписаните договори обаче е изключен доставчикът на ¼ от украинския газ – руския „Газпром“. Това води до сериозно обтягане на двустранните м отношения, макар на политическо ниво да се говори, че газовите проблеми не влияят върху политическите отношения. Русия реагира на подписаните договори с настъпателна политика: вдига цените и намалява доставките за Украйна. Така правителството на Тимошенко пада. Диалог по проблема обаче не се води и той все още не е решен. Украйна продължава да прави неуспешни опити да предоговори газовите доставки и зависимостта си от Русия. Двете страни не успяват да се разберат: Русия иска контрол над украинската газопреносна система в замяна на по-либерални договори и по-ниски цени, но Украйна не е съгласна. Вследствие на това цените растат. Русия настоява, че Украйна води „антируска“ политика и докато това е така, двете страни трудно ще се договорят.

Оранжевата революция[редактиране | редактиране на кода]

Под това име са познати редица от политически събития и протести, проведени в Украйна през 2004 г. и 2005 г. Те започват след президентските избори, в които се борят претенденти Виктор Янукович и Виктор Юшченко. Първият – проруски настроен; вторият – прозападно. Балотажът е спечелен от Янукович. Това обаче е последвано от редица протести и обвинения, граждански стачки и неподчинение. Твърди се, че резултатите от изборите са недействителни и фалшифицирани, че са белязани от огромна корупция и заплахи към избирателите. Протестите са подтикнати от доклади на няколко вътрешни и чуждестранни изборни наблюдатели, както и от широко разпространената публична представа, че резултатите са манипулирани с помощта на Русия, че резултатите от балотажа на 21 ноември 2004 г. са нагласени от властите в полза на Виктор Янукович. Протести се провеждат из цялата страна. Те са успешни, тъй като резултатите от втория тур са анулирани и Върховният съд в Украйна постановява прегласуване. След внимателна и напрегната проверка на бюлетините от вътрешни и международни наблюдатели вторият балотаж е обявен за „честен и свободен“. Крайният резултат показва чиста победа на Юшченко, който получава 52% от гласовете, а опонентът му Янукович получава 44%. Юшченко е обявен за победител. Оранжевата революция приключва с встъпването му в длъжност президент на 23 януари 2005 г.

Тези събития показват сериозното вътрешно напрежение в Украйна. Страната не може да се обедини, нито да следва единна и постоянна външна политика към Русия. На всеки четири-пет години курсът се променя – ту на Запад, ту на Изток. Това не е добре нито за вътрешнополитическата обстановка, нито за външнополитическото положение на страната. Русия вижда какво се случва и проявява своето недоволство.

Случаят с бившия премиер Юлия Тимошенко[редактиране | редактиране на кода]

Прозападно настроената Юлия Тимошенко е осъдена на 7 години затвор за превишаване на пълномощията си по сключване на неизгоден за страната газов договор с Русия. В тази присъда Русия вижда огромна антируска кампания в Украйна. Според Москва въпросните договори са взаимоизгодни. Казусът е любопитен, защото, ако целта му е една, то постигнатото е съвсем различно. Твърди се, че делото срещу Тимошенко е използвано от Янукович като средство, с което да опровергае обвиненията, че бил троянски кон на руснаците. Напротив, той следва Конституцията на страната и иска да я направи независима. Работи за правдата и е политически обективен, тоест не клони нито на Запад, нито на Изток, работи само за Украйна. Отношението към Тимошенко обаче, както и спорният изход от делото, не довеждат до желаните цели. От Брюксел се чуват обвинения към Янукович и опита му да „разчисти политическите си сметки“, а Русия проявява поредното си недоволство към наслагването на антируските идеи в Украйна. В крайна сметка повечето негативи са чути от Брюксел. Като последствие руската позиция в Украйна укрепва.

Юлия Тимошенко

Съюзи и договори[редактиране | редактиране на кода]

От установяването на дипломатическите отношения между двете страни до сега, са подписани редица договори, които регулират различни сфери от техните отношения. Важни противоречия, както и евентуално сфери на обща политика, съюзничество и партньорско, не са регулирани.

Митническите договори[редактиране | редактиране на кода]

Това е митнически съюз между Русия, Беларус и Казахстан, който предстои да бъде трансформиран в Евразийски интеграционен съюз. Русия няколкократно призовава Украйна да се включи в този договор. Обещава ѝ, че ще плаща за газ цени, каквито плащат и руските потребители. Украйна обаче все още отказва.

Споразумението за зона на свободна търговия[редактиране | редактиране на кода]

Русия настоява Украйна да го ратифицира. Това споразумение всъщност регулира търговията в страните от ОНД. Руските мотиви са, че украинското участие би улеснило комуникацията и търговията между отделните стопански субекти. Доста дълго време отне на Украйна да се съгласи и да се присъедини към тази зона, като главните мотиви, които използваха правителствата бяха обвързани с цените на газа и руското газово влияние. В крайна сметка обаче, през юли 2012 г. президентът Янукович се съгласи да включи страната в споразумението. На лице са обаче и преговори между него и Европейския съюз, с цел сключване на подобни договори. Интересното в случая е, че про-руски настроеният Янукович не изоставя политиката на развитие на Украйна и към Брюксел. Вследствие на това Кремъл предприе сериозна дипломатическа и икономическа офанзива срещу подписването на подобен договор. Той съвсем би отдалечил Украйна от Митническия съюз. Икономическите аспекти се изразиха в нови мита на множество украински стоки, което ще доведе до свиване на украинския износ към Русия. Дипломатическите средства са по линия на руските контакти с европейските страни-членки на ЕС, а целта – засилване на евроскептицизма към контактите с Украйна.

Инвестиции, производство, общо производство[редактиране | редактиране на кода]

Двустранното търговско-икономическо сътрудничеството е съсредоточено в сферите на енергетиката, машиностроенето, нефтената и газовата индустрия, черната металургия, самолетостроенето. Неговата юридическа база са Договорът за икономическо сътрудничество и Програмата за икономическо сътрудничество. Руският капитал е солидно позициониран в Украйна, където преките руски инвестиции са 3.7 млрд щ.д. Това прави 7% от общия обем преки чуждестранни инвестиции в украинската икономика. Преките украински капиталовложения в руската икономика са много по-скромни и възлизат на 164.5 млн. щ.д. Руската федерация е най-големият търговски партньор на Украйна с 30% дял от външната търговия на Украйна. От 2010 г. двете страни предприемат реални стъпки за коопериране в сферата на някои високотехнологични производства. Двете страни договарят възможностите за изграждане на съвместни предприятия в сферата на атомната енергетика, по специално за ремонт на действащи и разработка на нови типове реактори за АЕЦ и производство на ядрено гориво за тяхната експлоатация. Русия и Украйна си партнират и в космическия отрасъл.

Перспективи[редактиране | редактиране на кода]

Докато Украйна почти постоянно сменя курса на външната си политика спрямо Русия, то руската политика спрямо Украйна е устойчива, като на моменти става по-твърда. Елцин, Медведев и Путин държат еднакъв и последователен курс спрямо Украйна, поддържат почти еднакви искания към нея. Проектът на Кремъл за Евразийския съюз включва и Украйна, затова най-вероятно руските управници ще отделят голямо внимание на страната и ще вложат старание в привличането ѝ. Това обаче означава работа на две нива – един път в украинските власти, един път със страните от ЕС. Едно нещо обаче личи в отношението на Русия към Украйна и това е, че тя едва ли е готова да се държи с нея като с равноправен съюзник. Тя по-скоро представлява част от геополитическата стратегия на Русия за регионално влияние, както и за по-сериозни връзки със Европейския съюз.

До евентуален конфликт между двете страни едва ли би се стигнало. Той не е логичен от нито една гледна точка. Би провалил плановете на Русия и би изострил още повече разцеплението в Украйна. Ако се приеме, че цивилизацията има първостепенно значение, прояви на насилие между украинци и руснаци са малко вероятни. Това са два славянски, предимно православни народа, които в течение на векове са имали тесни връзки помежду си и между които смесените бракове са нещо обичайно. Има обаче изострени спорни проблеми и натиск на крайните националисти от двете страни. В този дух един руски генерал заявил: „Украйна, или по-скоро Източна Украйна, ще се завърне при нас след пет, десет или петнадесет години. Западна Украйна да върви по дя*****е!“. Има не малко спекулации относно шансът Украйна да се раздели – Източната част сигурно би се зарадвала на едно евентуално завръщане към родината, както там е възприемана Русия. Така обаче западната част ще се нуждае от огромна европейска помощ. Все пак, такова развитие е слабо вероятно, лидерите на двете страни работят, макар и с трудности. Например – по време на газовата криза от 2009 година тогавашният председател на украинския парламент казва, че отношенията между двете страни са в критична точка. „Срещи, здрависвания, протокол, а практически действия няма. Не са нужни клетви за вечна дружба, а да се гледат взаимните двустранни интереси“, каза Литвин тогава. Засега двете успяват да поддържат дипломатични отношения. При стъпването си на власт, сегашният президент Янукович обеща да работи по договарянето на повечето конфликтни точки с Русия и обвини предшественикът си Юшченко в това, че не е работил по тези теми, напротив – дори е разгневил Русия и е влошил отношенията чрез опита си да вкара Украйна в НАТО. От руска страна желанието също е на лице. И Медведев, и Путин, заявяват, че са готови да дискутират всякакъв вид въпроси, касаещи двустранните отношения.

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]