Ото Мартин Торел

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Jump to navigation Jump to search
Ото Мартин Торел
Otto Martin Torell
шведски изследовател
Otto Torell A.Quinet BNF Gallica.jpg
Роден
Починал
Националност Флаг на Швеция Швеция
Научна дейност
Област Геология, зоология
Образование Лундски университет
Ото Мартин Торел в Общомедия

Ото Мартин Торел (на шведски: Otto Martin Torell) е шведски геолог, зоолог, полярен изследовател.

Ранни години (1828 – 1860)[редактиране | редактиране на кода]

Роден е на 5 юни 1828 година във град Варбери, Южна Швеция. След завършване на средното си образование, през 1844 се записва медицина в Университета в Лунд. През 1853 получава докторска степен по философия.

През 1856 г. пътува до Швейцария, за да изучава ледниците, а през 1857 със същата цел посещава Исландия, като изследва южния край на масива Вахтнайокутъл, изкачва се на него и изучава движението на местните ледници и късите реки спускащи се от масива. През 1857, заедно с Адолф Ерик Норденшелд, предприема първата си експедиция в Шпицберген, а през 1859 провежда изследвания в Гренландия. Благодарение на тези пътешествия се заражда план за организиране на редица научни полярни експедиции.

През 1860 става доцент по зоология.

Експедиционна и научноизследователска дейност (1861 – 1866)[редактиране | редактиране на кода]

През 1861 Торел лично възглавява експедиция до Шпицберген заедно с Адолф Ерик Норденшелд, финландеца Карл Хидениус (1834 – 1864) и още няколко учени. От залива Белсун експедицията преминава на север покрай остров Западен Шпицберген до 80° с.ш., а след това на изток до 17° и.д., където среща тежки ледове. По време на принудителното стоене Хидениус първи изследва п-ов Ню Фрислан – крайната северна част на остров Западен Шпицберген. Отдалеч той вижда на юг, на 79° с.ш., високи планини, в т.ч. и връх, който на картите от XIX в. се е наричал Хидениус, а сега връх Нютон (1712 м, най-високата точка на целия архипелаг). След това изследва северозападното крайбрежие на остров Североизточна Земя до п-ов Лапония (на 20° и.д.).

През това време Торел и Норденшелд с лодки изследват протока Хинлопен и на 17º 50` и.д. откриват Ломе фиорд. На 80°45′ с. ш. 20°50′ и. д. / 80.75° с. ш. 20.833333° и. д. изследват островите Пари и Фипс от о-вите Седем Острова, п-ов Земя Принц Оскар (23º и.д., на северното крайбрежие на остров Североизточна Земя) и на изток от него откриват Дуве фиорд (80°20′ с. ш. 23°40′ и. д. / 80.333333° с. ш. 23.666667° и. д.). От бреговите планини шведите виждат на изток открито море, но не се решават да продължат нататък и се завръщат на кораба. По същото време Хидениус изследва части от протока Хинлопен и целия Ломе фиорд и открива по бреговете им няколко ледника.

Тази експедиция служи като база за следващите научни изследвания в полярните райони. Освен важните наблюдения в областта на географията, геологията, зоологията и ботаниката, по време на експедицията са проведени и наблюдения на температурата на водата и е доказано че Гълфстрийм достига до бреговете на Шпицберген. Не по-малко значение имат и взетите проби от дъното на дълбочина 2500 м, съдържащи голямо количество органична материя. Особено важен резултат от работата на експедицията е изработването на първото сравнително точно описание на големи участъци от най-малко известните брегове на Западен Шпицберген и първото научно изследване на Североизточна Земя.

Торел става първия шведски изследовател, който приема ледниковата теория, съгласно която Скандинавския п-ов по време на ледниковата епоха е покрит с континентален лед. Той отива още по-далеч, като утвърждава, че континенталния ледник от Скандинавия се разпространява на изток и юг от бъдещото Балтийско море.

През 1865 Кралското холандско дружество за технически и хуманитарни науки отпуска премия за решаване на въпроса за произхода на чуждите планински породи, които се срещат като отделни блокове в Северна Холандия. През 1866 Торел представя своя отговор базиран на теорията му за континенталния ледник и получава премията в размер на 150 гулдена и златен медал от дружеството.

Следващи години (1866 – 1900)[редактиране | редактиране на кода]

От 1866 г. е извънщатен професор по зоология в Лундския университет. През 1871 по време на преподавателската си дейност в университета основава ново геоложко учреждение – шведската геоложка служба, става неин пръв председател и спомага за превръщането ѝ в значителен научен институт.

През 1875 той представя своята теория за заледяването на Северна Европа и пред Немското геоложко дружество, но тя е посрещната хладно и без разбиране.

От 1870 Торел е член на Шведската академия на науките, от 1872 – на Академията за селско стопанство, а също член на множество други шведски и чуждестранни научни дружества.

Умира на 11 септември 1900 година в Стокхолм на 72-годишна възраст.

Памет[редактиране | редактиране на кода]

Неговото име носят:

Съчинения[редактиране | редактиране на кода]

  • „Om de geologiska forskningarne i Norge“ (1865);
  • „Bidrag till sparagmitetagens geognosi och paleontologi“ (1867);
  • „Petrijicata suecana formationis cambricce“ (1870);
  • „Sur les traces les plus anciennes de l’existence de l’homme enSuéde“ (1876);
  • „On the causes of the glacial phenomena in the north eastern portion of North America“ (1877);
  • „Om Sveriges vigtigaste kristalliniska bergslag och deras förhållanden till hvarandra“ (1882);
  • „Undersökningar öfver istiden“, III (1887);
  • „Aflagringarne å ömse sidor om riksgränsen uti Skandinaviens sydligare fjelltrakter“ (1888);
  • „Apatitförekomsterna i Norrbottens län“ (1890);
  • „Den ostbaltiska isalpen“ (1892).

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Торелль, Отто Мартин“ в Уикипедия на руски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода, и списъка на съавторите.