Павел Христов (революционер)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други личности с името Павел Христов.

Павел Христов
български революционер

Роден
1874 г.
Починал
6 юни 1922 г. (48 г.)
Подпис Pavel Hristov Signature (vectorized).svg
Павел Христов (революционер) в Общомедия

Павел Христов с псевдоними Савел[1], Семкин, П. Лукарчев и П. Езеров[2] е български учител и революционер и държавник, виден деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Ранни години[редактиране | редактиране на кода]

Павел Христов е роден в 1874 година в голямото битолско село Цапари. Завършва гимназия в Лом през 1894 година и се връща в Македония като учител. Учителства в Прилеп, Кичево, Костур[3] и Битоля. През 1895 година влиза в редовете на ВМОРО и бързо се издига в нейната йерархия. Става ръководител на Костурския революционен район (1898 – 1901), помагат му Кузо Стефов, Лазар Поптрайков и Михаил Николов. През 1901 година е заловен от османските власти и прекарва 3 години в Корчанския затвор.

Шифровано писмо на Павел Христов от 14 юни 1904 г.
Павел Христов, 1908 г., Битоля. Фото: Братя Манаки

След Илинденско-Преображенското въстание в 1903 година е избран за член на Битолския окръжен революционен комитет.

През август 1907 година Христов е председател Битолския конгрес. Конгресът коригира правилника от 1905 година, който е непригоден за работа в нелегални условия и изглажда противоречията между отделни дейци в окръга.[4] Решено е да се поднови активната революционна дейност в окръга след провала на реформената акция и да се създаде структурата „ревизионна чета“ за повишаване на финансовия контрол над околийските каси.[5]

На Рилския конгрес на ВМОРО в 1905 година е делегат от Битолския окръг, а на Кюстендилския конгрес в 1908 година е избран за член на Централния комитет. След Младотурската революция е училищен инспектор в Битоля[6]. Заедно с Петко Пенчев разговарят с управляващия солунското търговско агентство Янко Пеев за сътрудничеството на ВМОРО с Младотурския комитет. Пред него заявяват:

Ний сме били и продължаваме да бъдем българи националисти, защото считаме мнозинството на македонското население за чисто българско и не можем да направим разлика между съдбата на българите, живущи в Княжеството, и ония, живущи в Македония и Одринско.[7]

През декември 1909 година, след изпаряването на Хуриета, е арестуван заедно с Георги Попхристов, Георги Николов, Александър Евтимов, Аце Дорев и Милан Матов по аферата с убийството на ренегата Йово Йованович.[8] След два месеца затвор всички са оправдани от военен съд и освободени.[9]

В 1910 – 1911 година е задграничен представител на ВМОРО в София[10] и подпомага организационното възстановяване на Битолски революционен окръг.

Войни за национално обединение[редактиране | редактиране на кода]

През Балканските войни Павел Христов е доброволец в Македоно-одринското опълчение. Първоначално е в четата на Панайот Карамфилов, после оглавява чета №23, съставена от 13 човека[11], действаща в Битолско в помощ на сръбските войски.[12] Заедно с Кръсте Маликов с над 400 четници, прекъсват на няколко места железопътната линия между Лерин и Кременица и предизвикват паника в тила на турските войски при Битоля.[13]

През Междусъюзническата война е в Сборната партизанска рота.[18] През септември 1913 година Христов е един от основните организатори и ръководители на българо-албанското Охридско-Дебърско въстание. На 12 септември 1913 година неговата чета заедно с четата на Петър Чаулев влизат тържествено в освободения Охрид. Павел Христов влиза в ръководното тяло на временното българско управление. След погрома на въстанието Христов се оттегля в Албания, където се свързва с албанските революционери за ново сътрудничество.

През есента на 1913 година Христо е назначен за главен български учител в Албания и заедно с назначения за български архиерейски наместник Търпо Поповски пристигат в Драч на 26 ноември. Там обаче са арестувани от местния управител Есад паша Топтани, който обаче, подкупен от сръбски и гръцки агенти, ги интернира във Валона. Освободени са благодарение на намесата на ресенските търговци Михаил Татарчев и Коста Стрезов, както и на влиятелния българофил Хасан бей Прищина.[19] Българският генерален консул във Валона Тодор Павлов изпраща Поповски и Коста Мирчев в Шкодра, където да открият българско училище, а Христов и Григор Ошавков в Дебърско. В Поле и Голо бърдо те се опитват да съдействат за връщане на бежанците и да възстановят българското учебно дело като назначават нови учители.[20][21]

По време на Първата световна война Павел Христов заедно с Петър Чаулев е начело на голяма организационна чета, която действа в тила на сръбската армия и освобождава град Крушево три дни преди идването на българските войски.[22] Между 1915 – 1918, когато Вардарска Македония е в пределите на България, Павел Христов е окръжен финансов ръководител, а по-късно и окръжен управител на Битоля[23].

Обществена дейност[редактиране | редактиране на кода]

След войната Христов е в редиците на левицата и влиза във Временното представителството на обединената бивша ВМОРО. В 1921 година заминава за Албания като представител на Македонската федеративна организация, където заедно с Александър Протогеров сключва договор с албанските революционери, начело с Хасан бей Прищина, за съвместна борба срещу сръбската власт във Вардарска Македония и Косово, според който Албания трябва да получи Новопазарския санджак и Косово, Македония да стане независима държава, а Дебърският санджак се обявява за спорен.

Павел Христов умира на 6 юни 1922 година в София от туберкулоза.[24] За него Спиро Василев пише в списание Илюстрация Илинден:

Ако покойният Павел Христов не е между най-първите – между Даме, Гоце, Пере, Гьорче и Матов, – той е един измежду първите след петимата водачи на революционна Македония. Такъв е той за Костурско...[25]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Шифровано писмо на Павел Христов до Христо Узунов, НБКМ-БИА, Ф. 583, а. е. 64, л. 180, 185
  2. Николов, Борис. ВМОРО – псевдоними и шифри 1893 – 1934, Звезди, 1999, стр.75, 84, 86
  3. Каратанасов, Златко. Черковно-училищната борба (1868 – 1903), Материяли из миналото на Костурско, Костурско благотворително братство, София, 1935, стр. 30.
  4. Милкана Бошнакова. За революционера Милан Матов и неговите спомени. Предговор към: Матов, Милан. За премълчаното в историята на ВМРО. Спомени, второ издание, Национална библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“, София, 2011, стр. 9.
  5. Милкана Бошнакова. За революционера Милан Матов и неговите спомени. Предговор към: Матов, Милан. За премълчаното в историята на ВМРО. Спомени, второ издание, Национална библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“, София, 2011, стр. 10.
  6. Колектив, Значајни личности за Битола, НУУБ „Св. Климент Охридски“, Битоля, 2007, стр.246 – 147
  7. Билярски, Цочо. ЗА МЯСТОТО НА ЧЛЕНА НА ЦК НА ВМОРО ПАВЕЛ ХРИСТОВ В БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ, взето от http://www.sitebulgarizaedno.com на 21.07.2012 г.
  8. Дебърски глас, година 1, брой 37, 11 декември 1909, стр. 3.
  9. Илюстрация Илинден, октомври 1941, година 13, книга 8 (128), стр. 1 – 2.
  10. Гоцев, Димитър. Национално-освободителната борба в Македония 1912 – 1915, Издателство на БАН, София, 1981, стр. 15.
  11. Генов, Георги. Беломорска Македония 1908 – 1916, Торонто, 2006, стр.108
  12. Гоцев, Димитър. Национално-освободителната борба в Македония 1912 – 1915, Издателство на БАН, София, 1981, стр. 21.
  13. Гоцев, Димитър. Национално-освободителната борба в Македония 1912 – 1915, Издателство на БАН, София, 1981, стр. 23.
  14. Македоно-одринското опълчение 1912 – 1913 г. Личен състав, Главно управление на архивите, 2006, стр. 596 – 597.
  15. Македоно-одринското опълчение 1912 – 1913 г. Личен състав, Главно управление на архивите, 2006, стр. 415.
  16. Македоно-одринското опълчение 1912 – 1913 г. Личен състав, Главно управление на архивите, 2006, стр. 30.
  17. Македоно-одринското опълчение 1912 – 1913 г. Личен състав, Главно управление на архивите, 2006, стр. 92, 95.
  18. „Македоно-одринското опълчение 1912 – 1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр. 776, 893.
  19. Поповски, Търпо. Македонски дневник. Спомени на отец Търпо Поповски, Фама, София, 2006, стр. 148.
  20. s:Рапорт на Търпо Поповски и Павел Христов до Тодор Павлов от 28 януари 1914 г.
  21. Поповски, Търпо. Македонски дневник. Спомени на отец Търпо Поповски, Фама, София, 2006, стр. 149 – 150.
  22. Гоцев, Димитър. Национално-освободителната борба в Македония 1912 – 1915, Издателство на БАН, София, 1981, стр. 155.
  23. Николов, Борис Й. Вътрешна Македоно-одринска революционна организация. Войводи и ръководители (1893 – 1934). Биографично-библиографски справочник, София, 2001, стр. 180.
  24. Енциклопедия България, том 7, Академично издателство „Проф.Марин Дринов“, София, 1996.
  25. Илюстрация Илинден, бр.136, стр.5
     Портал „Македония“         Портал „Македония