Павел Христов (революционер)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Jump to navigation Jump to search
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Павел Христов.

Павел Христов
български революционер

Роден
1874 г.
Починал
6 юни 1922 г. (48 г.)
Подпис Pavel Hristov Signature (vectorized).svg
Павел Христов (революционер) в Общомедия

Павел Христов с псевдоними Савел[1], Семкин, П. Лукарчев и П. Езеров[2] е български учител и революционер и държавник, виден деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Ранни години[редактиране | редактиране на кода]

Павел Христов е роден в 1874 година в голямото битолско село Цапари. Завършва гимназия в Лом през 1894 година и се връща в Македония като учител. Учителства в Прилеп, Кичево, Костур[3] и Битоля. През 1895 година влиза в редовете на ВМОРО и бързо се издига в нейната йерархия. Става ръководител на Костурския революционен район (1898 – 1901), помагат му Кузо Стефов, Лазар Поптрайков и Михаил Николов. През 1901 година е заловен от османските власти и прекарва 3 години в Корчанския затвор.

Шифровано писмо на Павел Христов от 14 юни 1904 г.
Павел Христов, 1908 г., Битоля. Фото: Братя Манаки

След Илинденско-Преображенското въстание в 1903 година е избран за член на Битолския окръжен революционен комитет.

През август 1907 година Христов е председател Битолския конгрес. Конгресът коригира правилника от 1905 година, който е непригоден за работа в нелегални условия и изглажда противоречията между отделни дейци в окръга.[4] Решено е да се поднови активната революционна дейност в окръга след провала на реформената акция и да се създаде структурата „ревизионна чета“ за повишаване на финансовия контрол над околийските каси.[5]

На Рилския конгрес на ВМОРО в 1905 година е делегат от Битолския окръг, а на Кюстендилския конгрес в 1908 година е избран за член на Централния комитет. След Младотурската революция е училищен инспектор в Битоля[6]. Заедно с Петко Пенчев разговарят с управляващия солунското търговско агентство Янко Пеев за сътрудничеството на ВМОРО с Младотурския комитет. Пред него заявяват:

Ний сме били и продължаваме да бъдем българи националисти, защото считаме мнозинството на македонското население за чисто българско и не можем да направим разлика между съдбата на българите, живущи в Княжеството, и ония, живущи в Македония и Одринско.[7]

През декември 1909 година, след изпаряването на Хуриета, е арестуван заедно с Георги Попхристов, Георги Николов, Александър Евтимов, Аце Дорев и Милан Матов по аферата с убийството на ренегата Йово Йованович.[8] След два месеца затвор всички са оправдани от военен съд и освободени.[9]

В 1910 – 1911 година е задграничен представител на ВМОРО в София[10] и подпомага организационното възстановяване на Битолски революционен окръг.

Войни за национално обединение[редактиране | редактиране на кода]

През Балканските войни Павел Христов е доброволец в Македоно-одринското опълчение. Първоначално е в четата на Панайот Карамфилов, после оглавява чета №23, съставена от 13 човека[11], действаща в Битолско в помощ на сръбските войски.[12] Заедно с Кръсте Маликов с над 400 четници, прекъсват на няколко места железопътната линия между Лерин и Кременица и предизвикват паника в тила на турските войски при Битоля.[13]

През Междусъюзническата война е в Сборната партизанска рота.[18] През септември 1913 година Христов е един от основните организатори и ръководители на българо-албанското Охридско-Дебърско въстание. На 12 септември 1913 година неговата чета заедно с четата на Петър Чаулев влизат тържествено в освободения Охрид. Павел Христов влиза в ръководното тяло на временното българско управление. След погрома на въстанието Христов се оттегля в Албания, където се свързва с албанските революционери за ново сътрудничество.

През есента на 1913 година Христо е назначен за главен български учител в Албания и заедно с назначения за български архиерейски наместник Търпо Поповски пристигат в Драч на 26 ноември. Там обаче са арестувани от местния управител Есад паша Топтани, който обаче, подкупен от сръбски и гръцки агенти, ги интернира във Валона. Освободени са благодарение на намесата на ресенските търговци Михаил Татарчев и Коста Стрезов, както и на влиятелния българофил Хасан бей Прищина.[19] Българският генерален консул във Валона Тодор Павлов изпраща Поповски и Коста Мирчев в Шкодра, където да открият българско училище, а Христов и Григор Ошавков в Дебърско. В Поле и Голо бърдо те се опитват да съдействат за връщане на бежанците и да възстановят българското учебно дело като назначават нови учители.[20][21]

По време на Първата световна война Павел Христов заедно с Петър Чаулев е начело на голяма организационна чета, която действа в тила на сръбската армия и освобождава град Крушево три дни преди идването на българските войски.[22] Между 1915 – 1918, когато Вардарска Македония е в пределите на България, Павел Христов е окръжен финансов ръководител, а по-късно и окръжен управител на Битоля[23].

Обществена дейност[редактиране | редактиране на кода]

След войната Христов е в редиците на левицата и влиза във Временното представителството на обединената бивша ВМОРО. В 1921 година заминава за Албания като представител на Македонската федеративна организация, където заедно с Александър Протогеров сключва договор с албанските революционери, начело с Хасан бей Прищина, за съвместна борба срещу сръбската власт във Вардарска Македония и Косово, според който Албания трябва да получи Новопазарския санджак и Косово, Македония да стане независима държава, а Дебърският санджак се обявява за спорен.

Павел Христов умира на 6 юни 1922 година в София от туберкулоза.[24] За него Спиро Василев пише в списание Илюстрация Илинден:

Ако покойният Павел Христов не е между най-първите – между Даме, Гоце, Пере, Гьорче и Матов, – той е един измежду първите след петимата водачи на революционна Македония. Такъв е той за Костурско...[25]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Шифровано писмо на Павел Христов до Христо Узунов, НБКМ-БИА, Ф. 583, а. е. 64, л. 180, 185
  2. Николов, Борис. ВМОРО – псевдоними и шифри 1893 – 1934, Звезди, 1999, стр.75, 84, 86
  3. Каратанасов, Златко. Черковно-училищната борба (1868 – 1903), Материяли из миналото на Костурско, Костурско благотворително братство, София, 1935, стр. 30.
  4. Милкана Бошнакова. За революционера Милан Матов и неговите спомени. Предговор към: Матов, Милан. За премълчаното в историята на ВМРО. Спомени, второ издание, Национална библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“, София, 2011, стр. 9.
  5. Милкана Бошнакова. За революционера Милан Матов и неговите спомени. Предговор към: Матов, Милан. За премълчаното в историята на ВМРО. Спомени, второ издание, Национална библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“, София, 2011, стр. 10.
  6. Колектив, Значајни личности за Битола, НУУБ „Св. Климент Охридски“, Битоля, 2007, стр.246 – 147
  7. Билярски, Цочо. ЗА МЯСТОТО НА ЧЛЕНА НА ЦК НА ВМОРО ПАВЕЛ ХРИСТОВ В БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ, взето от http://www.sitebulgarizaedno.com на 21.07.2012 г.
  8. Дебърски глас, година 1, брой 37, 11 декември 1909, стр. 3.
  9. Илюстрация Илинден, октомври 1941, година 13, книга 8 (128), стр. 1 – 2.
  10. Гоцев, Димитър. Национално-освободителната борба в Македония 1912 – 1915, Издателство на БАН, София, 1981, стр. 15.
  11. Генов, Георги. Беломорска Македония 1908 – 1916, Торонто, 2006, стр.108
  12. Гоцев, Димитър. Национално-освободителната борба в Македония 1912 – 1915, Издателство на БАН, София, 1981, стр. 21.
  13. Гоцев, Димитър. Национално-освободителната борба в Македония 1912 – 1915, Издателство на БАН, София, 1981, стр. 23.
  14. Македоно-одринското опълчение 1912 – 1913 г. Личен състав, Главно управление на архивите, 2006, стр. 596 – 597.
  15. Македоно-одринското опълчение 1912 – 1913 г. Личен състав, Главно управление на архивите, 2006, стр. 415.
  16. Македоно-одринското опълчение 1912 – 1913 г. Личен състав, Главно управление на архивите, 2006, стр. 30.
  17. Македоно-одринското опълчение 1912 – 1913 г. Личен състав, Главно управление на архивите, 2006, стр. 92, 95.
  18. „Македоно-одринското опълчение 1912 – 1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр. 776, 893.
  19. Поповски, Търпо. Македонски дневник. Спомени на отец Търпо Поповски, Фама, София, 2006, стр. 148.
  20. s:Рапорт на Търпо Поповски и Павел Христов до Тодор Павлов от 28 януари 1914 г.
  21. Поповски, Търпо. Македонски дневник. Спомени на отец Търпо Поповски, Фама, София, 2006, стр. 149 – 150.
  22. Гоцев, Димитър. Национално-освободителната борба в Македония 1912 – 1915, Издателство на БАН, София, 1981, стр. 155.
  23. Николов, Борис Й. Вътрешна Македоно-одринска революционна организация. Войводи и ръководители (1893 – 1934). Биографично-библиографски справочник, София, 2001, стр. 180.
  24. Енциклопедия България, том 7, Академично издателство „Проф.Марин Дринов“, София, 1996.
  25. Илюстрация Илинден, бр.136, стр.5
     Портал „Македония“         Портал „Македония