Падежи в българския език

Падежите в българския език са граматична категория с много ограничено приложение – те са остатък от историческото развитие на аналитичния съвременен български език от синтетичния старобългарски език, който има развита система от падежи. В съвременния български система от три падежа – именителен, винителен и дателен – е запазена при местоименията, много съществителни освен общия падеж се изменят в особен звателен падеж, а известен брой думи представляват запазени до днес старобългарски падежни форми.

При имената

Общ падеж

Общият падеж при имената в съвременния български език като цяло се развива на основата на старобългарския именителен падеж. Само при някои групи думи в определени диалекти той произлиза от винителния падеж – например в много източни говори краесловното ударено „а“ на съществителните от женски род се произнасят с „ъ“ („горъ̀“, „росъ̀“), което е остатък от старобългарския винителен падеж.^[1]

Звателен падеж

При съществителните в съвременния книжовен български език е останал само един падеж извън общия – звателният падеж. Той се употребява в обръщенията.

Съществителните от мъжки род (ед.ч.) приемат окончания -о, -ю или -е, ако в основната си форма завършват на съгласна:

Иван – Иване;
Петър – Петре;
господин – господине;
син – сине (и синко);
брат – брате;
Бог – Боже;
отец – отче;
човек – човече;
българин – българино;
ученик – ученико;
цар – царю;
приятел – приятелю;
славей – славею.

Думата Господ е изключение: нейната звателна форма е Господи.^[2]

Непостоянното ъ изпада в звателната форма:

Димитър – Димитре;
Петър – Петре;
вятър – ветре.

Обаче: катър – катъре (този звук ъ е постоянен, под ударение).

Всички съществителни от женски род (ед.ч.) и онези съществителни от мъжки род (ед.ч.), които в основната си форма завършват на -а или -я, образуват звателната си форма с окончанията -о, -йо, -ьо, -е:

жена – жено;
гора – горо;
майка – майко;
мама – мамо;
сестра – сестро;
леля – лельо;
България – Българийо;
Мария – Марийо;
Марийка – Марийке;
Иванка – Иванке;
Стоянка – Стоянке;
учителка – учителко;
другарка – другарко;
приятелка – приятелко;
войвода – войводо;
владика – владико;
съдия – съдийо.

Думата дъщеря е изключение: нейната звателна форма е дъще.
Думата баща също е изключение: тя няма звателна форма.

Звателният падеж на всички имена от среден род (ед.ч.) и на онези имена от мъжки род (ед.ч.), които завършват на -о или -е, съвпада с именителния им падеж:

дете – дете;
куче – куче;
чичо – чичо;
калеко – калеко;
дядо – дядо;
татко – татко;
тате – тате.

Звателният падеж на имената в множествено число съвпада с именителния им падеж:

братя – братя;
сестри – сестри;
деца – деца;
родители – родители.

Ако обръщение в м.р. ед.ч. съдържа прилагателно или числително име, то минава в т.нар. разширена форма:

мил приятел – мили приятелю;
скъп брат – скъпи брате;
драг син – драги сине;
пръв приятел – първи приятелю.

При местоименията

^{Този раздел е празен или е мъниче. Можете да помогнете на Уикипедия, като го разширите.}

Кратки местоимения в дателен падеж: „ми“, „ти“, „му“, „ѝ“, „ни“, „ви“, „им“;
Дълги архаични местоимения в дателен падеж: „нему“, „ней“, „нам“, „вам“, „тям“;
Пълни форми за винителен падеж: мене, тебе, него, нея, него, нас, вас, тях (пряко допълнение).

Остатъчни падежни форми при имената

Макар в съвременния български език повечето старобългарски падежни форми да са изчезнали, някои от тях се запазват като вкаменели форми или като стилистично средство в художествената литература. Падежни форми се срещат често и във фолклора и спорадично в диалектите (извън преходните говори, в които системно се използват няколко падежа).

От родителен падеж

Наречия: снощи, отстрани, настрани, встрани, довечера, отръки, допъти
Устойчиви фрази: Преди Христа и след Христа, своего рода, Бога ми^[3], нямам мира^[3]
- Църковни изрази: от Лукаваго и Светаго Духа
Като архаизиращо стилистично средство: синът на Петка Страшника
Във фолклора: до Кулева града, от Дамяна по-юнака нема^[3]

Рано в развитието на българския език родителният и винителният падеж се сливат в родително-винителен (гломеративен) падеж, който в някои случаи възприема старобългарските падежни окончания за родителен падеж.^[4] По тази причина в диалектите и фолклора родителни окончания най-често се срещат в положение на винителен падеж, най-вече при одушевени предмети: за деда Петка, с тата, разигра сураго елена, Бога молеше, та е погнал Маркоте юнака, та оседла добра коня, сестра брата вика.^[5] Макар и по-рядко такива форми се срещат и при неодушевени предмети: у Прилепа града, имаше срама, на висока дела.^[6]

В много редки случаи е регистрирана и диалектна употреба на родителни окончания на имена в именителен падеж: деда му думаше, Цанка къга се жени, ти си мене млада побратима.^[3] Много редки са и диалектните употреби на родителни окончания в множествено число: пет годин, сто иляд.^[7]

От дателен падеж

Устойчиви фрази: тем подобни, на полза роду, слава Богу^[8]
Като архаизиращо стилистично средство: Майце си
Във фолклора: мама Стояну думаше, та си падна цару у дворове,^[8] турчин Тодоре думаше^[9]
Наречия, произхождащи от предлози и склонени в дателен падеж местоимения: помоему, потвоему, понеговому, понейному, понашему, повашему, потяхному.

От винителен падеж

Наречия: зимъс, днес, нощес, есенес, пролетес, лятос, вред

От творителен падеж

Наречия: тялом, духом, ходом, чудом,^[10] посредством, пешком, пълзешком, силом,^[10] бегом, родом, скришом, вървешком, вкупом, нощем,^[10] денем,^[10] сбогом, кръгом, гърбом, редом,^[10] мигом, ребром, пътьом, съвсем, цифром, словом, мимоходом

„Ужким“ и „наужким“ подвеждащо приличат на падежни остатъци, но всъщност представляват разговорни варианти на частицата „уж“ < старобълг. юже, вероятно под влияние на възприетите и последващо изменени турски „санким“ – тур. sanki, „чунким/чюнким“ – тур. çünkü и „белким“ – тур. belki < перс. balke.

От местен падеж

Наречия: горе, отгоре, долу, отдолу, зиме,^[10] лете,^[10] утре, вкратце, есени,^[10] пролети,^[10] снощи,^[10] вкъщи,^[10] върху, срещу, между, наяве,^[10] приживе.^[10]

Историческо развитие

Среднобългарският период е времето, в което се зараждат и развиват много от признаците на съвременния българския език, които определят неговия сегашен облик и го отличават от останалите славянски езици.

Постепенното навлизане на аналитизма в българския език се осъществява през късната старобългарска епоха. Днешното състояние на падежните остатъци, неравномерното им разпределяне в диалектите ясно свидетелства, че процесът не е протичал равномерно във всички български говори през среднобългарския период. Една от най-ярките промени в българското склонение, отнасящи се към среднобългарската епоха, е ограничаването на меките варианти на имената от основите о и а, в резултат от прогресивното затвърдяване на българските съгласни. Например формите жени и души в съвременния български език стоят срещу разграничението, което е съществувало в старобългарския език: жєны – доушѧ.

Процесът на опростяване на склонението се отразява и в обобщаването на определени окончания за имената от различни категории. Най-широко обобщени падежни окончания в среднобългарския са ей за родителен падеж мн.ч., м за творителен падеж мн.ч., охъ за местен падеж мн.ч. Особено място сред тези явления заема обобщаването на окончанието ѣхъ на мест. пад. мн.ч. като окончание за род. пад. мн.ч. В среднобългарските паметници се срещат редица доказателства за разколебаване на падежните окончания – липсата на падежна съгласуваност между определенията и определяемите. През среднобългарската епоха се наблюдава и разрастване на предложно-падежните конструкции – тежестта на синтактичните функции постепенно се прехвърля върху предлозите.

Преминаване към аналитизъм се наблюдава и във формите на прилагателните имена. Аналитични степени за сравнение в някои писмени паметници от XIV в., XV в. и XVI век.

Падежната система се разлага постепенно в периода XII – XIV век. Падежните форми се заместват от аналитични предложни конструкции, а предлозите се натоварват с множество значения и широка употреба, тъй като поемат семантичната стойност и синтактичната служба на старите падежи.

При аналитичните езици синтактичните отношения на имената и местоименията се изразяват посредством различни предлози в съчетание с т.нар. обща падежна форма (Casus generalis).

Бележки

↑ Тодоров, Цветан. Северозападните български говори. София, Майнд Принт, 2018, [1936]. ISBN 978-619-7282-10-8. с. 274-275.
↑ Тодоров 2018, с. 282.
↑ ^а ^б ^в ^г Тодоров 2018, с. 277.
↑ Тодоров 2018, с. 275.
↑ Тодоров 2018, с. 275 – 276.
↑ Тодоров 2018, с. 276 – 277.
↑ Тодоров 2018, с. 293.
↑ ^а ^б Тодоров 2018, с. 278.
↑ Тодоров 2018, с. 279.
↑ ^а ^б ^в ^г ^д ^е ^ж ^з ^и ^к ^л ^м ^н Тодоров 2018, с. 284.

Цитирани източници

Тодоров, Цветан. Северозападните български говори. София, Майнд Принт, 2018, [1936]. ISBN 978-619-7282-10-8.

Литература

Л. Андрейчин, П. Асенова и др. Граматика на съвременния български книжовен език. Том II. Морфология, София, 1983, Издателство на БАН.

[тодоров-1] Тодоров, Цветан. Северозападните български говори. София, Майнд Принт, 2018, [1936]. ISBN 978-619-7282-10-8. с. 274-275.

[Тодоров2018282-2] Тодоров 2018, с. 282.

[Тодоров2018277-3] а ^б ^в ^г Тодоров 2018, с. 277.

[Тодоров2018275-4] Тодоров 2018, с. 275.

[Тодоров2018275&#32;–&#32;276-5] Тодоров 2018, с. 275 – 276.

[Тодоров2018276&#32;–&#32;277-6] Тодоров 2018, с. 276 – 277.

[Тодоров2018293-7] Тодоров 2018, с. 293.

[Тодоров2018278-8] а ^б Тодоров 2018, с. 278.

[Тодоров2018279-9] Тодоров 2018, с. 279.

[Тодоров2018284-10] а ^б ^в ^г ^д ^е ^ж ^з ^и ^к ^л ^м ^н Тодоров 2018, с. 284.

[1]

[2]

[3]

[4]

[5]

[6]

[7]

[8]

[9]

[10]