Патрешко

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Jump to navigation Jump to search
Патрешко
Общи данни
Население 95 (ГРАО, 2015-03-15)*
Землище 13,478 km²
Надм. височина 570 m
Пощ. код 5631
Тел. код 06952 от България, 003596952 от чужбина
МПС код ОВ
ЕКАТТЕ 55587
Администрация
Държава България
Област Ловеч
Община
   - кмет
Троян
Донка Михайлова
(БСП)

Патрешко е село в Северна България. То се намира в община Троян, област Ловеч.

География[редактиране | редактиране на кода]

Селото се намира на 570 до 714 метра надморска височина, на около 12-15 километра североизточно от град Троян.Най-високата точка на местността е връх Момина Могила. В непосредствена близост до селото се намира малък язовир.

В състава на селото влизат около 16 малки махали, сред които са:

  • Троанска махала
  • Скандалска махала
  • Йовчевска махала
  • Кючушка махала
  • Долна Спасовска
  • Горна Спасовска
  • Цоневска махала
  • Йовевска махала
  • Махала Минева Къща
  • Златешка махала

Землището на селото граничи със землищата на селата Орешак, Белиш и Гумущник, като е имало време, когато стигало на запад чак до Троян. Релефът му е полупланински – редуват се рътлини, валози, “бозалъци”, дълбоки долове и сухи дерета. Само тук-там има сравнително равни площи. Северните склонове са покрити с гъсти букови и дъбови /сега и борови/ гори, из които скита най различен дивеч, по южните, припечните места са обработваемите имоти. Навремето и тук са се простирали гори, но постепенно били изкоренени за ниви и ливади, както е станало например в местностите Иванцов рът, Крушков рът и Жилковото.

История[редактиране | редактиране на кода]

Няма достоверни данни кога и как е възникнало и защо е наречено така. Като се има предвид, че махалите му са пръснати по ридовете на един сравнително трудно достъпен и не особено благоприятен за живот терен, навярно първите му жители са били принудени да се заселят не случайно тъкмо тук. Старите хора говорят, че това са били бежанци, потърсили спасение в тези отдалечени места от безчинствата на башибозуците, особено зачестили в навечерието на Освобождението от османска власт.

Интересен е фактът, че учителят Недко Иванов е намерил недалеч от Недковската локва напълно запазена каменна брадва /която сега е в Природонаучния музей в София/, а и, че тук съществуват тракийски могили – повече от 22, което подсказва, че този иначе откъснат от света район е бил обитаван още от най-древни времена.

Същинската история на Патрешко като самостоятелно в административно отношение селище едва ли надхвърля 130-140 години. Няма автентични архивни документи, но косвено за това би могло да се съди по запазени крепостни актове от втората половина на XIX век за турски имоти, купени от българи, които очевидно вече са живели по тези места. Съхранен е споменът за действителен случай, когато при спор за земя в местността Алиевото, турчин обесил на едно дърво баззащитен патрешчанин, като впоследствие турския съд го признал за виновен и го осъдил на смърт. Баба Мария Драшковска разказва как нейния дядо бил изтезаван от турците, които го вързали с вериги за да изкаже семейното имане. Въпреки мъките не успели да изтръгнат това което искали. Разказват също, че някога в най-обширната Иванцовска усойна е съществувал запазен, издълбан върху стъблото на огромен бук надпис “Тодур 1875”, който също е показателен за началото на историята на Патрешко, т.е., че тя вероятно е свързана с битието на 5-6 поколения. Може би въпросният Тодур е бил един от първите заселници, които са подкарали из тези сокаци козите си на паша. Може би и един от първите, които са почнали да мерят с крачки и да маркират със синори границите на своите владения? Турските собственици не живеели по баирите, а в околните големи села, предимно Дебнево.

Почвата в този край общо взето е неплодородна – камениста, белопръстница и глинеста, подложена поради големите наклони на непрекъсната ерозия от пороите. Това в миналото налагало след всяко изораване на нивите да се прокарват по няколко отводнителни бразди. Изграждани са и укрепителни дувари, останки от които личат и днес. Пътищата от махалите до обработваемите имоти били трудно проходими – с много “прятури”, каменисти коловози и кал при лошо време. Поради това при известния склон Кишов трап от свръхнапрежение, теглейки тежко натоварена със снопи кола, умрял един от иначе яките биволи на Иван Христов. Доста от местностите запазили предосвобожденските си наименования: Читачев рът, Алиевото, Скендерското, Османбашиевото и т.н. Българските имена изглежда са от по-късно време: Иванчова рътлина, Калина ливада, Марин трап, Оградките, Василковото, Нешов рът и др.

Землището на Патрешко е доста безводно. Съществуват малко никога непресъхващи и с висок дебит извори – например Цоневския, Йоновският, Радованец, Османбашиевият. Всички махали са разположени, коя по-близо, коя по-долеч, до извори. Така че водоснабдяването някога на многолюдните домакинства по стръмни пътеки с кобилици на рамо, бъкели и стомни особено през зимата е било голям проблем.

Природните условия са определили открай време главния поминък на населението – земеделие и животновъдство, осъществявани в най-примитивните им форми почти до Втората световна война. Всичко се постигало с къртовски труд, с много усилия и грижи за всяка педя земя, придружавани с молитви към Бога “да не праща” порои, суши, градушки, макар че Той, обратното – все пращал. Не случайно поради глад, причинен при няколко последователни години от градушки, навремето цялата Недковска махала се изселила завинаги от Патрешко.

В миналото сеели най-вече ръж, овес, пшеница, царевица и гръсти за кълчищени дрехи. Вършеели в дворовете с дикани и коне. През 1914 година учителят Минко Нановски пръв в Патрешко си купил плуг, грапа и веялка, последван от други, а едва в началото на 40-те години е купена на кооперативни начала вършачка с трактор. Овършаното жито се мелело на разстояние 3-4 километра от селото – в орешашката Дрянска воденица или в Беровата край село Гумощник. В тази връзка е имало опит да се построи вятърна мелница на връх Турчинова могила.

Патрешчани отглеждали главно по един чифт добитък, по десетина овце, рядко коне и магарета, по 5-10 кокошки и свиня. Потомствен овчар и с голямо стадо бил само Христо Динин. Осигурявали за добитъка през зимата ливадено сено, а през есента кърнили шума и правели листници. Домакините садели латинки, богородички, босилек и чубрица. Чак около втората половина на 30-те години започва сеенето на нови видове фуражни треви – люцерна, детелина и фий. Доста време жителите на Патрешко не знаели да садят и облагородяват овошки – използвали плодове от саморасли джанки, сливи, круши и др. Едва в по-ново време започват да купуват от разсадници фиданки или да облагородяват диви дръвчета. Същото се отнася и за зеленчукопроизводството им, което отначало е твърде ограничено, но с течение на времето се обогатява с все по-плодоносни сортове.

Новостите в сравнение с другите селища наоколо бавно прониквали в Патрешко, защото липсвала информация – контактите с външния свят поради лошите комуникации били затруднени, епизодични. Обикновено те били внедрявани най-напред от учители, а след това се възприемали и от останалите, инак схватливи и практични, патрешчани, които с течение на времето все повече се отърсват от патриархалната си затвореност, започват да се оглеждат наоколо. Така в Патрешко наред с традиционните, постепенно се развиват и нетрадиционните дейности за осигуряване на макар и скромни допълнителни доходи. Най-вече грънчарство, кацарство, кираджийство, дърводелство, зидарство, коларо-железарство, търговия. Търгува се например с дърва за огрев, някои кираджии стигали чак до Троян, други пък до Свищов, от където доставяли риба, маслини, каменна сол и други стоки. Когато запасите от жито в хамбарите намалявали (времето, известно като “голям ден, малка пита”), кираджии тръгвали да обикалят полските села и да разменят грънци за жито. Предприемчивият Георги Христов започва да произвежда големи количества сливова ракия с наемни работници и да търгува на едро чак до София, доста се замогва и открива през 40-те години в дома си първият в Патрешко частен телефон. Стойчо Керванбашиев произвежда в горите си дървени въглища и търгувайки с тях в цялата страна също се замогва. Търговски нюх проявява и Илия Златешки. През 30-те години в местността Прясла път са изсечени дъбовите гори за траверси.

Много младежи тръгват да учат занаяти в частните орешашки работилници, изминавайки сутрин рано и вечер късно по 6-7 км стръмен път. През 20-те и 30-те години някои тръгват пък да си търсят късмета като наемни физически работници в други държави – най-вече в Унгария, Англия и САЩ, за Австралия заминал Иван Мачковски брат на Фтяна Мачковска. Малцина обаче успяват после да се върнат здрави и читави и с пълни кесии. Сред тях е Марин Петков, който остава да живее в САЩ. Там живее и умира и Никола Цвятков. Има и притиснати от немотията, които решават да се покалугерят /напр. Коста Иванов/ в Троянския манастир, като един от тях /Станко Петков/ се установява после чак в Зографския манастир. Отделяйки от оскъдните си средства, някои родители подпомагат будните си, ученолюбиви синове да завършат педагогическите институти в Севлиево и Шумен. По-здравите моми, водени от драгомани, ходили лятно време срещу скромни възнаграждения да жънат в Дунавската равнина или на чокои във Влашко, а мъже – да косят по полските села.

Открай време селото се делило на “долно” и “горно”. Това го разединявало и пречело на развитето му. Долното Патрешко /съставено от махалите Топузка, Ралчовска, Нановска, Скандалска, Димовска, Креклешка, Гачевска, Миховска, Финдевска и къщите до Камения мост /било привилегировано, тъй като там се намирала общината, училището, читалището, покритият с валиран чакъл участък от все строения от началото на века и все недостроен “държавен” път до гробищата.

От време на време Патрешко е обединявано в административно отношение с Орешак, който винаги го експлоатирал, присвоявайки по един или друг начин средствата, които държавата отпускала за благоустрояването на двете селища.

В зависимост от резултатите на партийните съперничества кой да печели изборите за кметове са избрани както мъдри и дейни кандидати, така и полуграмотни, корумпирани и дори пияници /един умира, затрупан в пияно състояние от снежна виелица/. Сред тях са: Христо Мачев, Цвятко Николов, Стойчо Каракушев, Васил Мачковски, Петко Стойнов, Стефан Субашки, Петър Нановски, Лальо Панталеев, Пенко Кючуков, Минко Златешки, Пенчо Йовевски, Иван Ластарджиев, Петър Игнатов, Найден Спасовски, Христо Гъбенски и Михаил Динчев. Общината отначало се помещавала в старото училище, а след това – на различни места в Кючюшката махала. Дългогодишен разсилен бил Ангел Минков-Врачкин, който биел на определени места барабана и съобщавал с висок глас решенията на общината.

Обикновено все едва успяващият “да свърже двата края” патрешчанин гледал на държавата като на враждебна сила, която го потиска и ограбва чрез данъците без срещу това с нещо да облекчава хала му. Затова често имало случаи да не се декларират някои имоти, а, когато се разчувало, че идват беглекчии – да се крият овцете в близките гори.

В имотно отношение между жителите на Патрешко не е имало съществени разлики – преобладавали средноимотните собственици, а забогателите по един или друг начин се броели на пръсти: братя Цвяткови, Минко Нановски, Георги Христов, Стойчо Керванбашиев, Райко Христов. Дълго време за най-беден човек е сочен Цочо Балкански, в чието семейство поради немотията имало болни от туберкулоза. За такъв бил смятан и Стайко Геров.

В живота на селото давали тон главно Нановският, Йовчевският, Кючушкият и Спасовският род. Централна махала била и е Кючушката – “патрешката чаршия”, разположена на едно от най-хубавите места и добре подредена. Другите махали, с различен брой къщи са пръснати по баирите на разстояние една от друго по на 1-2 км: Топузка, Ралчовска, Нановска, Скандалска, Димовска, Креклешка, Миховска, Финдевска, Горно Спасовци, Драшковска, Цоневска, Мачковска, Маджгурска, Даневска /Минева къща/, Мъндулска, Пределска, Пръдлевска, Златешка, Спасовска, Далешка, Йовевска, Генешка. Връзките между тях се осъществявали по трудно проходими коларски пътища или по преки пътеки из шумаците.

В далечното минало преобладавали еднокатните къщи, покрити с плочи, някои с плетени стени, измазани с примесена със слама глина или хума, с остроумни клучалки на вратите. По-късно се строят с много вкус масивни двуетажни къщи с печени тухли, широки прозорци и покрити с цигли. От огнища с камини постепенно се преминава към зидани, а след това към ламаринени печки. До към 1948 г жилищата се осветляват с газени лампи. В оградените с дувари дворове се влиза през високи, потъмнели от времето порти, зад които обикновено има вързани със синджири кучета. На тези порти при смъртни случаи се поставят черни крепове с бели кръстове и се лепят, избледняващи от слънцето и дъждовете, некролози.

Някогашните многолюдни семейства приютявали под един покрив по 3-4 деца, които с течение на времето се намаляват на 1-2 деца. Момите и ергените се харесвали и залюбвали или при непосредствените всекидневни контакти, или по хората, които обикновено ставали на “Бъзик могила” или Генешката махала или на Радевото. Седенките, вечеринките и панаирите, като в предбрачните задирки момъкът можел да си позволи до ощипе “изгората” си или при сгоден случай най-много да бръкне в пазвата й. Полов акт през този период според традиционно-обичайното право бил недопустим, а при допусканите, ставали известни в селото, последиците за момите се оказвали съдбоносни, одумките оставали за цял живот. /”На баба си се е метнала, нали я помните, дето се подбъзикнувала по задушниците с поп Марин!”/

Всичко за всички в селото се знаело “до девето коляно”, разгласявало се и се контролирало от махаленското “обществено мнение” – одумките, клюките. След сватбите булките обикновено загубвали личните и фамилните си имена и придобивали по едно безлично Стояница, Иваница, Петровица и т.н. Имало и няколка мъже, които пък носели имената на жените си: Марин Великин, Марин Станкин и др. При сватосване решаваща била думата на родителите, като понякога то ставало без съгласието на младите и се превръщало в сделка. Всеки се простирал според чергата си – сватосвали се общо взето заможни със заможни, сиромаси със сиромаси. Известен е случаят, когато дъщеря на по-заможен патрешчанин се влюбва в беден младеж, но брат ѝ организирал побой над него, от който впоследствие младежът се разболял и починал, а момата омъжили за нелюбим жених. Още се помни и скандалната сватба през 30-те години в Спасовската махала, когато малко преди венчавката булката избягва при бившия си любим, а след това, прокълната от баща си, заболява и умира от туберкулоза. В селото са известни едно убийство поради ергенско съперничество, едно самоубийство поради неподелена любов и едно на майка, изоставена от двете си дъщери, живеещи извън селото. При несполучливи бракове не се стигало да развод, макар, че има случаи, когато невести тайно окайвали своята злочеста съдба чак до смъртта си. Това се дължало главно на икономическата зависимост тогава на патрешчанката от мъжа й, защото и по традиция, и по закон само той наследявай къща, ниви, добитък, пари, което имало решаващо значение за нормалното преживяване на семейството. Зестрата рядко имала такова значение. Известни са обаче и няколко, предимно малоимотни, “миразчии”. Безбрачни оставали единствено недъгавите и тежко болните.

Дълго време по отношение на облеклото населението на Патрешко имало унифицирано-ориенталски вид:мъжете носели учкурлии потури, антерии, пояси и калпаци, а жените – сукмани и черни чумбери /по правило несваляни и през горещите сезони само че тогава върху тях се слагало допълнително бяла кърпа или т.н. пешкир/. След 20-те години обаче постепенно настъпва промяна, “поевропейчване” – появяват се съмременен тип различни облекла: палта, панталони, каскети, рокли, блузи, поли, бели и шарени забрадки. Наред с дотогава свинските цървули, започват да се носят и кожени обувки, чепици, сандали, а по-късно – гумени цървули и галоши “Бакиш”.

Патрешчани се хранели най-вече с постни гозби: различни чорби от зеленчуци, коприва, лапад, гъби, боб, картофи, също – с мляко, сирене, яйца, от време на време пържена сланина, рядко клали кокошки и пилета /шегували се: “Видиш ли някоя къща, че е заклано пиле, там или има болен, или пилето е било болно!”/, а агнета клали на Гергьовден и свине на Коледа. Хлябове месили от царевично или пшенично брашно, като ги пекли в огнищата под сачове или в пещи /фурни/. Отначало се хранили в общи глинени съдове с дървени лъжици, насядали около паралии върху трикраки столове. Чак към 30-те години, а някои и по-късно почнали да се хранят в отделни съдове и със съвременни пробори, насядали край маси. Сушили гъби и овошки за зимата, правили туршии, варили маджун и сапун по свои рецепти. Отделяли специално внимание на сливовата ракия.

В далечното минало спели върху рогозки на подовете или върху нарове, застлани с козяци. По-късно започват да използват легла със сламенници или дюшеци с дреб. Завивали се с черги, а през зимата – китеници и халища. Изобщо бавно се променял битът им. Когато били на къра, измервали времето “на око”, с чупереци или копрали в зависимост от положението на слънцето спрямо Черни връх. Също така ако сянката на патрешчанина е на 2 стъпки и половина от него това означавало 12 часа.

Патрешчани живеели с гордо балканджийско самочувствие на трудови хора, които знаят цената си, но щом отидели по работа в Троян с цедилници под мишници, се превръщали сред изисканите госпожи и господа в притеснени “чичовци”, изминали пеша 10-11 км, за да продадат малко яйца, масло или сирене и да си купят “туй-онуй” от “Евтин 5-ко”, гумени цървули от Конишев или да си поръчат някоя шаечна дреха при шивача Андрея Петков, бивш патрешчанин, и т.н.

Патрешко е може би единственото село в троянския край без черква и параклис. Придвижването от домовете на покойниците до далечните гробища особено при дъжд или при зимни хали някога било подтискаща и мъчителна гладка. Смъртта на близките се преживявала дълбоко, но и същевременно с библейско примирение: “Бог дал, Бог взел!”.

Отношенията между самите патрешчани варират от най-сърдечни и взаимно подпомагане до най-конфликтни, придружени понякога с клетви и размахване на балтии. Най-чести и остри били споровете върху собственическо-имотна основа – за синори. При едно такова спречкване Минко Камберов убил едрия собственик Минко Нановски. Имало е случаи, когато при фамилни делби на наследствени имоти родни братя и сестри се намразявали до гроб.

В политическо отношение и особено по време на избори главна роля играла партията на земеделците и лявата партия /БСДП в различните ѝ разновидности/. В техните съперничества обаче не се стигало до крайности. По време на събитията през 1923-1925 г Цочо Ралчовски се включва в нелегалната Старопланинска чета, която прави опит да убие царя в Арабаконашкия проход. След разпускането ѝ емигрира в Съветския съюз, където по-късно се изявава като талантлив художник.

През 30-те години в Патрешко е открита всестранна кооперация с магазин в Кючушката махала по инициатива на Райко Иванов и рано починалия от туберкулоза Ангел Минков, а през 1910 г било основано училище. Учители изнасят сказки в приспособената за салон маза на старото училище, организират се вечеринки и се представят пиеси като “Халостник”, “Хан Татар”, “Един ден жена”, “Бунтарска кръв”,“Зла свекърва” и др. Любопитен факт е, че е представена пиеса “Бай Ганьо” с главен изпълнител Цочо Цоневски, който от тук получава прякора си – Балкански. Сред активните читалищни дейци са Минко Нановски, Маринка Ралчовска, Стефан Тотков и особено Панталея Станев, който наред с другото проявява и изключителна артистична дарба – на един театрален преглед от околийски мащаб получава първа награда и то за изпълнението на женска роля. В края на живота си този колоритен патрешчанин добива голяма популярност като билколечител и врач от рода на петричката Ванга, имал е и плетачна машина. Такива природни таланти е имало и преди Освобождението например т.н. баба Пена Горницата от махала Горни Спасовци за нея дядото на Найден Спасовски – Цветко Спасовски разказвал, че тя предсказвала за след 2000 г., волските коли да се дижат без волове по пътищата, на 10 къщи щяло да има едно рало движено също без волове. Както и за това че на света щяло да има само един цар и един бог след като “малачето” потънело в кръв. Оттогава останал и израза така е казала “Баба Горница”.Читалището организирало хора, които ставали в местността Радевото или при старото училище.

В селото е имало две кръчми – едната в Нановската, а другата в Кючушката махала, които обаче не просъществували дълго. Зевзеците ги наричали “питие-продай-нивици”.

Доста време след основаването на Патрешко не е имало задължително образование. Само малко любознателни деца били пращани на училище и та чак при Троянския манастир. След построяването на начално училище /предполага се през 1892 г./ имало слети отделения отначало под ръководството на калугера от Троянския манастир – Сарпион, а след него – на Минко Нановски, Маринка Ралчовска и др. Прогимназиалното си образование учениците завършванли в Белиш или Орешак, а след това малко на брой от тях – гимназиално в Троян или Ловеч. Едни от първите, които учат в Търговската гимназия в Свищов, са Васил Мачковски и Кольо Стайков.

За лекарска помощ и зъболечение патрешчани ходили пеша, а при по-тежки случаи с коне чак в Троян – в пек, студ, денем, нощем, по преки пътеки. През останалото време се лекували както и с каквото могли сами – пробвали с билки, опитвали се да омилостивят съдбата с най-различния баяния, леене на куршум и др.

Някои жители на Патрешко не се примирили с оскъдицата и битовите несгоди, с липсата на надежда за по-добро бъдеще и мигрирали в други селища на страната – особено в Търговище, Разград и Добрич. Първото изселване станало още през 1909-1910 г от Нановската махала в с. Чирикче /Добруджа/. Този процес продължава до наши дни.

Общо взето животът в Патрешко и в делник, и в празник текъл на фона на ускоряващия се ритъм на живота в страната без особени сътресения, еднообразно – неизменно следвал завещания от деди и прадеди традиционно-патриархален начин на живот: улегнал, балансиран до най-малките подробности, подчинен на всесилния обичай и верския канон. Най-запомнящи се в селищен план били природните бедствия /Помниш ли, когато би голямата градушка?” – Абе, помня, как да не помня, нали тогаз ми падна коминът! И т.н./, войните /Балканската и Първата световна/, някои скандални сватби, тежки случаи на заболявания и умирания. Религиозните празници, сватбите и именните дни се чествали съответно благочестиво или с много веселие, ядене и пиене на греяна сливова ракия. Пръв в селото купил велосипед “Бианка” Марин Тотков, а радиоапарат с батерии – Христо Райков. Преди това имало няколко грамофона, от които звучали маршове, хора, народни песни и шлагери от рода на “Аз си имам две съседки…” и “Под липите съм самичък…”

С особено силни преживявания било придружено ходенето на панаира при Троянския манастир. Имало срещи с далечни роднини, правели се общи и единични “аламинутни” снимки, имало гълтачи на ножове, глобуси на смъртта, телета с две глави, гледали дървената каца с моторите на “Братя Соколови”, младите се люлеели на люлки, купували си лалии, огледалца, грабенчета, а по-възрастните слушали от певците с физхармоники “какво е чудо станало” в еди-кое си село, купували кой песнопойки, кои пиринчени звънчета за любимите рогушки, пищялки и чекийки с кокалени чирени т.н. “соя” на внучетата и за бабите които ги държали вързани на връвчица за престилките.

Житейската философия на някогашния патрешчанин била проста, първично-витална: светът е лъжовен – вечно “всеки притегля въглените към своята питка”, всичко се ражда и умира, всичко е предопределено и подвластно на една “свиша” сила, така че труди се честно, гледай си живота, семейството и имота, “па каквото доди-доди”/ според популярния израз на една от най-интересните фигури в Патрешко – Цочо Петков. Той е колкото “широко скроен”, толкова и притворен, “не се разголва за щяло и нещяло” пред другите, трудно се прониква докрай в балканджийската му душевност. Общо взето е апатичен и е аполитичен, но инак има зорко и критично око за всичко, което става наоколо и в света изобщо. Има тънко чувство за хумор /например: ”Аз отгоре, тя – отдолу, свършихме добра работа”, т.е. направили копа, но в случая подтекстът е друг/ и за красивото в природата и бита /мимоходом ще рече: “глас като чашка”, “Път като гъдилка”, ще сравним някоя цъфнала край пътя череша с накичена за венчило булка/; всяка домакиня отглеждала поне на един прозорец някакво цвете в саксия, тъкала черги и пелени с фантастични съчетания от шарки /Тодора Цоневска спечелила първа награда за пелена при конкурс в Националната изложба на художествените занаяти/. Една от вечно несбъдващите се мечти на някои патрешчани била поне веднъж да се изкачат на връх Ботев /някога Юмрукчал/, за да видят от там, както се говорело, на север Дунава, а на юг – Бялото море. Качвали се обаче най-много само до Буковата могила, когато откарвали лятно време там добитъка на паша. Патрешчанката не можела “да дигне глава” от работа в къщи и на къра – ходила с менците за вода, готвила, прала, кърпила, прела, тъкала, раждала деца, жънала, копала заедно с другите, угаждала на мъж, свекър, свекърва, девери, етърви, зълви и т.н. Това след време я похабявало, но въпреки всички, когато се стегнела и пременявала за някой празник или за панаира, придобивала кръшен, напет и гиздав вид. Имало и “биещи на око” с чара си моми и невести. Не случайно доста патрешчанки се омъжили навремето за лични и заможни момци от Орешак /сред тях са сестрата на Тодор Златешки – Пена Слънцето, дъщери-хубавици на Райко Христов и др./. И досега се носят мълви за извънбрачни похождения на “мераклии”, неиздържали на съблазните на такива невести. Някогашните патрешчани имали много деца, но били колкото гальовни, толкова и строги към тях, като преди всичко с личния си пример ги учили да се трудят, защото от собствения си изстрадал опит знаели, че “Господ дава, ала в кошара не вкарва”. Строго се спазвала и традицията децата да се кръщават на дядовците и бабите.

В стария патрешки речников фонд съществували интересни, вече почти забравени думи, изрази, напиви като: мушулук /подарено яйце за приятно известие/, лапок /огризка от ябълка/, королез /прясно мляко с качамак/, лошпуна /люспа от лук/, прятур /място, където се прекатурва натоварена кола/, напкун /после/, маис – мастъ, займъ – змия, тибият – направено с мерак, одеве – преди малко, гъзнисвам /връщам назад колата/ и др; “Шушка се като Стайко по Орничето” /непохватен, мързелив човек/, “ Камъкът го прави на пръст” – трудолюбив човек, “На краката брич – в главата хич” /празноглаво конте/, “Ако беше болен, колкото е долен, отдавна да е умрял” /неморален човек/, “Дето има ниви бурениви, там има булки мързеливи” /закачка към другия пол/ и т.н. Патрешчани произнасят и неударена сричка О като У /село – селу/ и А като Ъ /къща – къщъ/, също – момчеата, кучаата и др. Навремето една невеста толкова сладкодумно-умалително ипризнасяла думата “вече” /вече – веки – ики/, че започнали да я наричат Икийката.

Преди всички селото се е славело с големия си брой учители – над 50, същинска “даскалоливница”, каквато надали има другаде в България. Пръв го напуска и след време се утвърждава като един от видните представители на учителството в страната Христо Спасовски, който живял в София и е писал учебници за началното училище. До поста околийски училищен инспектор, а след това отговорен служител в Министерството на просветата се издига бедния сирак Цветан Спасовски, също автор на учебници. С особени заслуги са дългогодишните учители Минко Нановски, Маринка Ралчовска, Райко Иванов-Даскала /в памет на когото е поставена плоча от признателните поколения, където е учил/, Тодор Златешки, Спас Йовчевски /бивш директор на училището в Белене и в Ксанти на Беломорието/, Христо Цоневски /бивш директор на училището във Велчево/, Алашка /директорка на прогимназията в Троян/, Станка Миревска и т.н. Потомци на патрешчани са член-кореспондента на БАН Иван Димовски, професор Христо Димовски, старши-научната сътрудничка в БАН Надежда Спасовска, научният сътрудник Васил Субашки, научният сътрудник Райко Райков, краеведът Стоян Ковачев. Атанас Димовски е бил главен инженер на завода за електрокари в София, Деян Златешки – директор на Главпроект и главен архитект на един от столичните райони, Стефан Тотков – директор на комбината в Орешак, Петър Нановски – управител на санаториума в Троян, Найден Спасовски – директор на завода в Калейца, Христина Маринова-Янкова завеждала сектор във Висшата икономическа комисия при Министерския съвет, капитан далечно плаване Недялко Кючуков бил представител на България в пристанището Пирея /Гърция/, Марин Нановски е един от директорите на “Лесопласт” в Троян и т.н. Представители на патрешката художествена интелегенция и не медиите са детският поет Иван Гавазов, художниците Цочо Ралчовски и Ралица Велчева, пианистката Лиляна Андреева, журналистките от Българската телевизия Зорница Венкова и от в. “Труд” Татяна Мачковска.

Връхна точка в развитието на Патрешко са дълбоките промени, настъпили през и след втората половина на 40-те години. Това бедно полупланинско село е неузнаваемо преобразено – електрифицирано, водоснабдено, изградено е прогимназиално училище, изработен е кадастър, построен е асфалтиран път до Кючушката махала, открити са в повечето домове телефонни постове, всяка сряда в селото идва лекар, а всеки четвъртък – микробус. С механизирането на стопанските дейности патрешчанинът е завинаги освободен от вечната досегашна грижа и тежкия труд за насъщния хляб. Освобождаването на работна ръка след обобществяването /кооперирането/ на частните имоти обаче, същевременно принуждава младежите и девойките да търсят работа далеч от Патрешко в сферата на развиваното с предимство от държавата индустриално производство, в резултат на което селото постепенно обезлюдява. Съдбоносно е пропусната възможността да бъдат създадени едно-две предприятия, които върху основата на местни ресурси /например дървесина/ да осигуряват поминък на младите в родното село. Тук остават да доизживеят дните си предимно възрастни хора. След отхвърлянето на плановото стопанисване на земята и връщането на имотите на бившите им собственици положението не се променя. Сега селото е изправено през фаталната дилема – да бъде или да не бъде. Купуването напоследък на места и стари къщи, изграждането на вили, вдъхва надежда, че то ще има бъдеще най-вече като вилно селище, защото в това отношение е почти без конкурент в троянския край. Тук вече има и заселници чак от Англия. Те внасят нови моменти в битието на Патрешко – модернизират го, “погражданяват” го.

Последното – може би шестото – поколение от млади потомци на патрешчани-кореняци, което все още поддържа сравнително по-трайни връзки с Патрешко, живее предимно в Орешак, Троян и Ловеч. То коренно се различава от предхождащите го поколения, защото е включено в орбитата на друг, модерен и динамичен свят, при който са вдигнати всички бариери, традиционно-патриархалните и морални крепители на някогашния начин на живот са вече само спомен от миналото. Това поколение научава за труда, бита и нравите на някогашните поколения от разказите на възрастните хора и от избледнелите, оплюти от мухите панаирни снимки, залепени по кьошковете на старите къщи. Но тези знания не са му нужни, няма ги икономическите и духовните предпоставки, върху които се осъществяваше някога приемствеността между поколенията. Това поколение не го пече слънце, не го вали дъжд по патрешките баири от ранна утрин до късна вечер, трудът му е регламентиран. То измерва и устройва своето битие с евро и долари, забавлява се не по хора и седенки, а по дискотеки, заспива и се буди не се кокошки и петли, а с телевизионни екшъни, най-употребяваната от него дума е “чао”. Разкрепостени, скъсали с патриархалните и библейските табута, днес младите се любят и разлюбват без да се съобразяват с одумките, някогашното изискване за моминско целомъдрие буди у тях насмешка. Те сключват бракове и се развеждат по своя воля, раждат обиктовено по едно дете, жените правят кариера наравно с мъжете и са икономически независими от тях – нерядко са инициаторки за разводи, безработните напускат родния си край без сълзи – емигрират /оказва се, че потомци на стари патрешчани вече има чак на другия край на планената – в Нова Зеландия/. През това време върнатите им, наследени от бащи и деди имоти, обрастват с тръни и шипки, а старите къщи, навестявани, според поверието, от духовете на забравените прадеди – с бръшлян. Днес от природните ресурси на патрешкото замлище печелят само собствениците на две големи стада, билкарите и гъбарите – все другоселци. Единствено само в градините и върху малки парчета земя около къщите продължава грижливо саденето на зеленчуци и отглеждането на овошки от прихождащи млади и пенсионирани бивши патрешчани, което топли душите на останалите да живеят тук стари хора.

Времето е прело нишката на живота в Патрешко от най-далечно минало до днес и въпреки промените в бита и дълбоките ръзмествания на пластовете в душите, тя така или иначе няма да бъде прекъсната. Истинските патрешчани-балканджии, които и където да са, всеки посвоему, ще си спомнят и милеят за родното си село, защото тук са дълбоките корени на тяхната родова памет, а, както се знае, човек без такава памет е като дърво без корен.

Родът на Стою – старейшина в Троян, роден след 1750 година, напуска града след разграбване и опожарение, и основават в Балкана Патрешката и Грънчарската махала по-късно и (Самичковския род - „махала” ). По известни хора от рода са монаха Давид от Троянския манастир а впоследствие и в Рилската обител, където почива в дълбока старост, и Пенчо Грънчара със седем деца, по-вероятно живял в Орешака. Неговия род, след лоши години и войни се изселват до река Русенски лом, между Щръклево и Ивановите дупки на един завой на реката, в местността Чилингира. Не се занимават с грънчарство, а с мливарство. Преди 09/09/44 държат около 3 или 5 мелници, гостилница или хан. Има само руини от последната, зиданата мелница „Обретенка”. По-късно родът се премества в Щръклево, Русе, София и извън България.

Културни и природни забележителности[редактиране | редактиране на кода]

На територията му има няколко тракийски могили.В негова близост има две разрушени калета вероятно от второто българско царство.За едното от тях още има легенди свързани с неговото превземане от османските турци.Предполага се, че е създадено от избягали българи от турски гонения.

Известна прородна забележителност са Скоковете, единият от които е висок 5 метра и е свързан с и до днес разпалващи въображението на иманярите легенди за заровени съкровища от бягащи към Анадола по време на Освобождението турци. При Кишов трап пък има големи залежи и свалачища от глина. През 90-те години край Недковската локва е правен от чужда фирма сондаж за нефт.



ТУРЧИНОВА МОГИЛА (Момина могила)

Турчнова могила се нарича най-високата конусовидна височина между землищата на селата Патрешко и Белиш северно от махала Дудевска и река Черни Осъм.Околното население не знае как тази местност е получила името си. Затова разказва следната легенда:

Било много отдавна, когато нашия народ носел ярема на османската робия. Край река Черни Осъм, днешната махала Дудевска живеела много хубава мома - Ана със стройна снага на русалка, с лице ясна месечина, с очи - вишни череши с плитки - черни смокове. Гласът и глас звучен, мек, кадифян и омайваш. Запее ли Ана по седенки, сватба или жътва, всичко онемявало, нея да слуша. Едничка била Ана на родителите си. Само тя им би да радост, утеха, надежда. По нея въздишали всички ергени. Тайно и завиждали нейните дружки. Самата тя не знаела цената на хубостта си. Оглеждала се само в сините вирове на близката река, и във водата на студения кладенец на тяхната къща. На Анината хубост завиждали и богато натруфените чорбаджийски щерки защото неповторимата хубавица ги превъзхождала във всяко отношение. Прочула се Ана в целия Троянски край. За нея научил млад и богат турчин - Асан бей от близкото турско село. Видял я на Троянския панаир през месец август. Хубостта на момата Ана го пленила. Веднага в съзнанието му се по явило решението: "Ще я взема, ще бъде моя! Аз имам само три жени, а коранът ми дава право да притежавам повече. „Ще я взема” не излизало от ума му. „Но не бива насила, както правят другите турци, а с добро."

Започнал да и се моли. Да и обещава райски и безгрижен живот в своите сараи. Злато, цветни градини, редки плодове и всичко най-хубаво. Мома Ана била не само рядко красива, но и умна. Привидно се съгласила.

"Аго, ще ти стана жена, но само при условие че ме изнесеш на гръб от реката до този връх.” и посочила най-високата могила. „Без да почиваш, без да ме пипнеш преди да ме изнесеш.”

Съгласил се турчинът. Направил си самарче удобно хем за сядане хем за носене. Родителите на Ана плачат и силно страдат. Приятелите също тъгуват. Зер тяхната любимка при стъпва вярата, нарушава обичаите. Единствена Ана е весела и спокойна. Тя знае, че турчинът няма да издържи и тя няма да му стане жена. Но само по този начин ще може да се отърве от него. Когато турчинът дошъл да я вземе и изнесе на върха, Ана му казала с весела усмивка и спокоен тон! „Готова съм аго, почакай само да налея една кратунка вода от нашия кладенец, защото когато излезем горе уморени ще трябва да си пийнем!” и наляла кратунката. Когато турчинът я изнесъл горе на високата могила бил загубил сили. Краката му треперели. Сърцето му биело до спукване. Тялото му обляно в обилна пот. Ана веднага му предложила кратунката с ледена вода с думите: "На пийни си аго, ще се ободриш и ще ме имаш.” 3агълтал беят големи ледени глътки от кратунката. Водата го пресякла и той издъхнал преди да е докоснал хубавицата. Така Ана се отървала от омразния си кандидат. А могилата оттогава се нарича ТУРЧИНОВА МОГИЛА.

Георги Станев

в. „Троянски Глас” брой 5 от 29 януари 1976 год.

Редовни събития[редактиране | редактиране на кода]

В селото се провежда събор, на който стари и млади се срещат и разговарят.

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Инж. Димитър Ст. Грънчаров – ръкописи и схема на родословното дърво.
  • Еленка Пенчева Грънчарова – етнографско изследване на село Щръклево,дипломна работа,1940-1942 г.
  • Пенчо Якимов Грънчаров – автобиография ръкопис 1961 г.
  • Данни и статии за Троянския манастир.
  • Стефан Якимов Грънчаров – подробни биографични бележки, ръкопис 1975-1988 г.
  • Материали от чествуването на годишнини от създаването на читалището в с. Щръклево и списанието „Светлоструй”
  • Семеен архив фотографии и други документи от миналия век до днес съхранявани от рода Грънчарови.

Други[редактиране | редактиране на кода]

В селото живее семейството радиолюбители Дора и Донко Митеви, които притежават лична любителска радиостанция и антени с огромни размери. В центъра на селото е построен единствения голям магазин и кафене в селото.


Личности[редактиране | редактиране на кода]

Родени[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]