Дамян Български

от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Патриарх Дамян)
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Дамян.

† Дамян
български патриарх
Информация

Дамян е български патриарх от епохата на Първата българска държава. Архиерейството му обхваща значителен период от няколко десетилетия, който най-общо попада в средата и втората половина на Х век. Известните факти около личността на Дамян са нищожно малко. Поради това съществуват многобройни и доста противоречиви хипотези, свързани както с личността на този висш духовник, така и с времето, мястото и обхвата на неговото светителство, което се предполага че завършва в Средец.

Патриарх Дамян в Дюканжовия списък на българските архиепископи[редактиране | редактиране на кода]

За патриарх Дамян научаваме от един единствен наративен източник - т. нар. Дюканжов каталог на българските архиепископи от XIII в. Паметникът носи името на своя откривател - френския учен от XVII в. Шарл Дюканж, който е един от първите византинисти в света. Изглежда, че неизвестният съставител на Списъка е пожелал да изготви изчерпателен списък на предстоятелите на Българската църква и на нейната наследничка - Охридската архиепископия, като същевременно представя кратки биографични данни за тях. Вероятно поради недобрата осведоменост на автора, но може би и поради факта, че той съзнателно се стреми да запълни текста с имената на клирици, чиято дейност е протекла на територията на древния диоцез Илирик (мнение на Васил Гюзелев), в неговия текст се преплитат реалността и легенарните моменти. Така например първият архиерей, посочен в Списъка, е Протоген, архиепископ на Сердика. Протоген живее през IV в. и взима участие в I Вселенски събор, проведен през 325 г. в Никея. Този прелат не е включен случайно в каталога. Чрез поставянето му начело на Списъка, авторът има намерението да придаде на Българската архиепископия статут на древна църква, което има пряко отношение към международния ѝ авторитет. В този дух като следващи църковни водачи на българите са посочени някои от най-тачените от тях светци. Съгласно Каталога вторият български архиепископ е Методий, славянски първоапостол и брат на Константин-Кирил Философ, починал през 885 г. като предстоятел на архиепископия Моравия. Третият църковен глава на България е Методиевият ученик Горазд, убит наскоро след смъртта на Методий от източнофранкското духовенство в Моравия. Според Списъка на Дюканж той е наследен от Климент Охридски , за когото Теофилакт Охридски съобщава, че между 893 г. и 916 г. е ръкоположен за титуляр на нелокализираната все още епископия Драгвиста и/или Велица.

Дамян е посочен като петия духовен водач на българите. Текстът за него е изключително кратък и гласи: "Дамян (който светителствал) в Доростол, а сега Дриста. При него и България бе почетена за автокефална. Той по заповед на император Романа Лакапина се провъзгласи за патриарх от императорския съвет, а после биде низведен от Йоана Цимисхия."

След учените се е наложило мнението, че от патриарх Дамян нататък Дюканжовият списък в повече или по-голяма степен става обективен и съобщава за личности, които действително са български йерарси. Това го превръща в основен извор за Българска църква от края на Х и нач. на XI век. Сведенията за патриарх Дамян и неговите наследници са от изключително значение, тъй като позволяват да се проследи съдбата на църквата след 971 г., когато византийският император Йоан I Цимисхий завладява източната част от България и поставя началото на един болезнен и кървав период от историята ни, често наричан Залеза на Първата българска държава. Списъкът свидетелства, че тогава духовното средище на българите постепенно се придвижва на Югоизапад и се намира в няколко български града Средец, Воден, Мъглен, Преспа, преди да се установи в окончателно в Охрид. Документът продължава с:

  • Герман, наричан и Гаврил, (светителствал) във Воден и Преспа.
  • Филип, (светителствал) в Лихнида, в древността наричана Сасарипа, а сега Охрид.
  • Йоан, и той (светителствал) в Охрид. Той бил от Дебър, от село Агноандики, игумен на тамошния манастир на Богомайката.

В разглеждания тук извор има някои пропуски. Така например неговият автор твърди, че архиепископ Филип, който пръв ръководи църквата от Охрид, е наследен от Йоан Дебърски. Йоан е първият предстоятел на Охридската архиепископия, учредена със специални грамоти след окончателното завладяване на България от страна на император Василий II Българоубиец. Йоан е ръкоположен на този пост със санкция на василевса през 1019 г. Това се извежда от съответната грамота на Василий II, където четем: "Много и големи са добрините, с които човеколюбивия Бог е дарявал през различни времена нашето царство; има обаче една, която надминава всички други, тя е – присъединяването на българската държава към ромейската под един ярем. Следствие на това ние утвърдихме благочестивейшия монах Йоан да бъде архиепископ на България и да управлява съответните дела на архиепископията." Противоречието идва от това, че според византийския хронист Йоан Скилица предшественикът на Йоан се нарича не Филип, а Давид. Скилица споменава архиепископ Давид на две места в своята хроника - когато разказва за убийството на сръбския княз Иван Владимир през 1016 г., извършено в Преспа по нареждане на цар Иван Владислав, след като Владимир е поканен да се яви там от Давид и още веднъж при съобщението, че през 1018 г. архиепископът лично предава едно писмо на Василий II от Мария - овдовялата съпруга на Иван Владислав - в което тя пише, че предава властта и цялото българско царство в ръцете на императора. Не е ясно защо архиепископ Давид не е попаднал в Дюканжовия списък. В църковната служба на споменатия княз Иван Владимир, обявен за мъченик след убийството му, се споменава "... светейшия охридски архиепископ и мъдрейши свети Николай", който също не е намерил място в Каталога на Дюканж.

Списъкът включва имената на още седмина духовника, които не са обект на тази статия. Той приключва с името на Йоан Комнин, родственик на византийския император Алексий I Комнин и ръководил Архиепископията между 1143 и 1157 гг.

Логично се наблюдава голям научен интерес към Дюканжовия списък и представения в него патриарх Дамян. Каталогът съобщава няколко важни факта, свързани с този духовник:

  • Дамян е първият и единствен патриарх на Българската църква, признат от Византия.
  • При Дамян Българската църква се сдобива със статут на автокефалия.
  • И двете привилегии са предоставени на Българската църква и лично на Дамян от император Роман I Лакапин.
  • Дамян е лишен от патриаршеското си достойнство от император Йоан Цимисхий. Авторът на текста не съобщава дали Цимисхий отнема и автокефалията на Българската църква.
  • Дамян ръководи Българската патриаршия от Дръстър.

Интересното е, че няма нито един учен, който да е съгласен и с петте постановки. Разделът за Дамян в Списъка на Дюканж винаги се приема само частично за достоверен. Поради това във връзка с патриарха са възникнали следните теории относно историческото развитие на Българската църква:

Автокефалната Българска църква[редактиране | редактиране на кода]

Най-много противници сред учените среща твърдението, изложено в Дюканжовия каталог, че едва във времето на патриарх Дамян Българската църква става автокефална. Причината затова е, че Дамян принадлежи на Х век, а въпросният статут според мнозина изследователи е постигнат още през 879 г. или дори 870 г. В научно обращение са също така датите 893 г. и 917-918 г. Какво се случа на тези дати?

На 4 март 870 г. се провежда заключителното събрание на IV събор в Константинопол, известен и като VIII Вселенски събор, на който между другото представителите на Константинополската патриаршия и папството разискват въпроса за юрисдикцията над българския църковен диоцез, създаден с Покръстването през 865 г. Според разказа на Анастасий Библиотекар и двете водещи християнски катедри излагат редица (верни и неверни) исторически аргументи в своя полза, след което в дебатите се намесват пратениците на българския княз Борис-Михаил. Вероятно поради предварителна уговорка между България и Византия те заявяват, че желаят да се подчиняват на патриарх Игнатий. Ето защо спорът е решен в полза на Константинопол: "... ние решаваме страната на българите, която знаем, че неотдавна е била под властта на гърците и е имала гръцки свещенослужители (има се предвид историческия период преди българите да се установят на Балканския полуостров), сега да се върне чрез християнството на светата Константинополска църква". Почти веднага след това - още през 870 г. - е учредена отделна от Патриаршията, но пряко зависима от нея и от византийския император Българска архиепископия. Нейният пръв предстоятел е Йосиф, който пристига в столицата Плиска заедно с множество византийски свещеници, монаси и висши духовници, ръкоположени за български епископи. Идването на първия архиепископ в страната е отразено в старобългарското произведение от Х в. "Чудото на св. Георги с българина". От този извор научаваме, че княз Борис " ... доведе свети Йосиф (в други преписи на творбата той е наречен Стефан) и други учители и наставници, съгради църкви и манастири, постави епископи, попове и игумени, които да учат и ръководят народа му по божия път." Византийският хронист, известен като Продължителя на Теофан, подчертава активната политика на император Василий I Македонец по този въпрос със следните думи: " Обаче поради честите увещания и бляскави приеми, а още повече поради великодушните почести и дарове на императора, те (българите) се съгласиха да приемат и да се подчинят на архиепископ и да се изпълни страната им с епископи."

Създаването на Българската архиепископия под опеката на Константинопол води до бурна реакция от страна на заемащите последователно папския престол Адриан II и Йоан VIII. През следващите години василевсът Василий I, княз Борис и константинополския патриарх са засипани с папски послания, в които решението на VIII Вселенски събор е обявено за нелегитимно и се изисква връщането на България под върховенството на Рим, както е било в периода 866-870 гг. до събора. Особено Йоан VIII се показва напълно непримирим със ситуацията и зорко следи събитията в България, за да оспори и отхвърли всяко едно ново нарушение на иззетите му от събора права. Ако първоначално с благ тон Адриан II изразява учудването си от това, че " ... с ваше одобрение (на Василий I) нашият брат и съепископ Игнатий е решил да ръкоположи епископ в страната на българите" и моли императора да възпре "... споменатия вече уважаван предстоятел от разпореждане в тази страна.", то неговият наследник вече съвсем заповеднически пише до Игнатий: "... да изпратиш веднага в земята на българите усърдни мъже, които, обхождайки цялата им родина, да изведат незабавно всички хора, които намерят там и за които се каже, че са получили ръкоположение от тебе или от твоите подчинени, така че след 30 дни да не се намира из цялата страна на българите никакаъв епископ и изощо никакаъв клирик, които са под твоята власт...". Папата изпраща и едно послание до " всички гръцки епископи и другите клирици, които са заграбили българския диоцез", в което повтаря изискванията си и обещава на всеки, който напусне България да " ... запази епископското достойнство, за което би се установило, че го е имал по-рано в страната на гърците."

Тези цитати са красноречиво свидетелство, че през началния период от своето съществуване Българската архиепископия не е независима и дори няма статут на автономна църква. С нейните дела се разпореждат византийски духовници, които са произлязли от редиците на Константинополската патриаршия. Що се отнася до висшите църковни служители, те са изпратени в България, след като са получили одобрение от страна на Василий I и са ръкоположени от патриарха. Така всяко твърдение, че още с раждането си Архиепископията на българите се сдобива с широки права и се радва на някаква самостоятелност, не е обективно. Дали това положение се променя през 879 г., когато отново в Константинопол се свиква т. нар. Фотиев събор?

Целите на събора са две: новият патриарх Фотий (877-886) да получи признание от Римската курия, след като папа Николай I през 863 г. чрез анатема вече го е отхвърлил от църквата, както и да се постигне помирение между апостолическата катедра и Патриаршията, допуснали сериозен разрив помежду си най-вече поради българския църковен въпрос. Този път папските легати са по-добре подготвени. Те пристигат в Константинопол с лично написано от папата наставление (Комониториум), в което ясно са изложени условията му: " Желаем да убедите пред събора споменатия светейши патриарх Фотий да не изпраща в България омофор и да не ръкополага никого в същата епархия: ако направи това, ще го отлъчим съгласно каноните." Протоколите на Фотиевия събор свидетелстват, че на няколко задседания пратениците на папата действително повдигат въпроса за Българската църква. Те получават доста ясен отговор: "Всичко, което се отнася до признаване и прославата на църквата и на Фотий, нашия светейши патриарх, ние приемаме: обаче това, което засяга императора и управлението на държавата, ние предоставяме на неговия авторитет." Видно е, че патриархът и останалите представители на Патриаршията отказват всякакво обсъждане на българския въпрос, тъй като не са компетентни по него. Искането на Йоан VIII е оставено за разглеждане от страна на император Василий I, който не присъства на събора. Фотий се задоволява да заяви, че " ... ние дори омофор не изпратихме за ръкополагане и, разбира се, не извършихме никакви ръкополагания и винаги, както вече казахме, сме спазвали заедно боговдъхновена обич към любовта и мира...".

Точно това твърдение на патриарха разделя изследователите на два лагера, тъй като едните приемат, че той казва истината, а другите са на мнение, че подвежда папските пратеници. Първата група съответно твърдят, че Фотий се отказва от правата си над българския диоцез, но Йоан VIII на свой ред не ги получава. Така през 879 г. Архиепископията в Плиска става автокефална. Изразеното от тях предположение не е оправдано, тъй като Фотий не се ангажира с никакви обещания за бъдещето, а Василий I така и не взема отношения по болезнения за папата въпрос. Намерен е един дипломатичен път да се даде знак, че Византия не отстъпва от своите позиции. В подкрепа на предположението, че след Фотиевия събор България не се отделя от върховенството на Патриаршията, идват няколко аргумента:

1. След събора вторият (?) архиепископ на България Георги, който също като Йосиф (Стефан) е византиец по произход, не е отстранен от поста си и вследствие на уж извоюваната автокефалия княз Борис не предприема необходимите стъпки към неговата замяна с българин. Това се доказва от моливдовулите на Георги, които първоначално представляват почти пълно копие на Фотиевите печати, но по-късно променят своите стил и сюжетни и епиграфски характеристики, за да се доближат до онези, които принадлежат на новия патриарх Стефан (886-893). За най-изявения български сфрагист Иван Йорданов този факт несъмнено доказва подчиненото положение на Георги. Следователно Георги, който е споменат в едно писмо на Йоан VIII от 878 г., ръководи Архиепископията през 80-те и 90-те години на IX век, но може би и през последното деситилетие на този век.

2. Съборът не прекратява посланията на Йоан VIII до Плиска и Константинопол - той продължава да изразява надежди и да приканва княз Борис да се завърне в лоното на Римската църква. От тези писма не личи папата да схваща българската държава като свободен от всякаква опека църковен диоцез. Своето последно послание Йоан написва непосредствено преди смъртта си през 882 г.

3. През 90-те години на IX век не секват изпращаните от Византия мисии на духовни лица, които трябва да попълнят редиците на Българската архиепископия. В Най-старото житие на Наум Охридски, съставено в нач. на Х век, откриваме едно интересно известие за това, че през 886 г. император Василий I изпраща група свещенослужители в столицата Плиска. Групата е съставена от учениците на моравския архиепископ Методий и е предвождана от бъдещите български светци Климент и Наум Охридски. Според Е. Райчев няма и капка съмнение, че последователите на Методий пристигат в България като представители на Патриаршията, тъй като житието на Наум изрично посочва това: поробени след Методиевата смърт, те биват закупени във Венеция от един византийски сановник и са изпратени при василевса. Василий I им връща свещеническия чин и отначало ги поставя на служба към Костантинополската църква. Едва по-късно и само част от тях пожелава да се отправи към България. Независимо от факта, че появата на Климент и неговите съратници променя съдбата на българската държава, тук става въпрос за пряка намеса на Константинопол във вътрешните работи на Архиепископията. При издействана автокефалия това не би било възможно.

Доказателствата са достатъчно красноречиви и не дават възможност да се предполага, че през 879 г. България получава самостоятелна църква. Необходимо е да се отбележи, че редица учени говорят за църковна независимост на българите от тази дата нататък, но същевременно отбелязват значимите промени, които настъпват в устройството на Архиепископията след Преславския народен събор от 893 г. Според всеобщото мнение на този събор надделява волята на княз Симеон византийският клир да бъде прогонен от България, след което духовната власт е предадена на български свещеници. Освен това е решено българският език да замести гръцкия в богослужението. Пита се защо тези реформи са предприети едва тогава, а не веднага след Фотиевия събор?

Поради очевидната липса на логика Тодор Събев прокарва идеята, че едва със събора в Преслав Архиепископията поема по пътя на автокефалията. Не може да се пренебрегне все пак фактът, че през епохата на Следновековието никой не е чувал за този събор. Както посочва Е. Райчев, през 1211 г. под председателството на цар Борил в Търново се провежда антибогомилски събор. Участниците в него съставят един документ, който става официален за Българската църква - т. нар. Синодик на цар Борил. В него те записват: " А преди неговото царуване (на Борил) никой друг не беше правил такъв православен събор". Следователно Бориловият събор е първият в средновековна България. Преславският събор е въведен в научно обращение от Васил Златарски, който предполага, че водеща фигура на неговите заседания е замонашилият се княз Борис. Според Златарски на събора официално е детрониран князът-езичник Владимир и на трона е поставен по-малкият му брат Симеон. Освен това е прието столицата на българската държава да се премести в крепостта Преслав. Златарски разполага само с един писмен извор за това важно събитие - хрониката на абат Регинон. Регинон е единственият автор, който съобщава за опита на Владимир да възкреси езичеството. На него дължим историята, че Борис напуска своя манастир, залавя сина си и за наказание го ослепява. Днес все повече изследователи отхвърлят версията на абата и предполагат, че Симеон завзема властта поради лични амбиции, а не от религиозни съображения.

Златарски издига хипотезата за събора въз основа на една съвсем кратка и напълно недостатъчна фраза у Регинон, а именно, че след като се разправил с Владимир, Борис " ... свикал цялото си царство и поставил за княз по-младия си син...". Необходимо е обаче повече от една неясна фраза, за да стане тази хипотеза убедителна. Мнението на видния изследовател за замяната на византийското духовенство с българско търпи сериозни възражения. То се крепи изцяло на Пространното житие на Климент Охридски, според което около 893 г. светецът става епископ. Авторът на житието Теофилакт Охридски описва Климентовата инвеститура по следния начин: "Когато мълвата, която правела Климент велик... завладяла напълно и цар Симеон и го направила почитател на добродетелта на учителя, царят повикал светеца при себе си. Разговорил се с него и като получил освещение от самата му външност... започнал силно да хвали земята на българите... След това, като се посъветвал с по-мъдрите от своите приближени... той го поставил за епископ на Драгвиста или Велица... ". На друго място в житието четем, че Климент става "... първият епископ (служещ) на български език." По този начин Теофилакт свидетелства за три факта:

а.) Когато Климент е издигнат в сан епископ, Симеон вече е владетел, т. е. авторът не е информиран за пряка връзка между двете събития, уж осъществени паралелно на събора.

б.) Промяната при Климент житиеписецът свързва със Симеон. Тя няма нищо общо със стария княз Борис, който според Златарски ръководи събора. При това Теофилакт говори за някакъв съвет от приближени на владетеля, който взема решението за въздигането на Климент, а не за вседържавен събор.

в.) Първи епископ на български език означава, че към датата на назначаването си Климент е единственият такъв. Не може да става дума за цялостна подмяна на духовния апарат в страната.

Преместването на столицата от Плиска в Преслав също не може да се свърже с Преславския събор, а единствено с личността на княз Симеон. Една от най-важните литературни творби на българското Средновековие е известна като Български апокрифен летопис. Полулегендарното произведение разказва, че Симеон " ... създаде градове велики по морето, и великият град Преслав създаде, и там в него прие царството... И Преслав град (той) гради и създаде в 28 години."

Така всички предполагани от Златарски решения на събора допускат да бъдат оспорени. При положение, че самото народно събрание не е документирано в изворите, то най-вероятно никога не се е състояло. През 893 г. Българската църква не става автокефална.

Самият Васил Златарски предполага, че църковната независимост на българите е извоювана през 918 г. Изследователят е на мнение, че тогава Симеон свиква нов всенароден събор, на който главата на Българската църква е провъзгласен за автокефален патриарх, а той от своя страна коронясва владателя като василевс на българите. Златарски признава, че преки данни за това изключително събитие няма, но то може да се докаже по логически път, като се изведе от политическата ситуация на Балканите след Симеоновота победа над Византия при Ахелой през 917 г. След тази битка съотношението на силите между България и Византия коренно се променя и цар Симеон не би могъл да допусне каквато и да е форма на зависимост от страна на Константинополската църква. Йордан Андреев предатира този нов събор към годината на битката и намира данни за него в Зографската история, писана през 1785 г.! В това възрожденско произведение се говори за събор, проведен от княз Борис в престолния му град Търново, на който бива избран български патриарх. Едва ли е необходимо да се уточнява, че тук по грешен начин е описано възстановяването на Българската патриаршия при цар Иван Асен II през 1235 г.

Дори този втори Преславски събор да е реално историческо събитие (вероятността за което е нищожна), той едва ли е променил нещо, тъй като въпросната автокефалия не би могла да бъде извоювана чрез бунтарски действия, насила и против църковните правила. Тя трябва да получи съответното канонично признание, т. е. да бъде дадена от по-висшестоящата църква и да се приеме официално от българска страна. Ако се върнем към Каталога на Дюканж, ще видим, че според неговия автор именно това се случва - когато заедно с това Византийската империя в лицето на своя владетел дарява българите с тяхна собствена патриаршия. Необходимо е поне приблизително да се посочи кога става това, т. е да се определи кога Дамян поставя на главата си патриаршеската корона.

Рождената дата на Българската патриаршия[редактиране | редактиране на кода]

Сред многобройните мнения по този въпрос, изложени в научната литература, могат да се отсеят тези на Бистра Николова, Васил Гюзелев и Георги Атанасов.

Основната заслуга на Б. Николова е, че популяризира и доразвива хипотезата на гръцкия византинист Н. Тарнанидис за въздигането на Българската църква в ранг патриаршия едва след смъртта на цар Симеон. Тарнанидис и Николова се позовават на известните тактики на Филотей (съставена през 889 г.) и Бенешевич (изготвена между 934 и 944 гг.), представляващи ранглисти на приемите в императорския дворец и постановяващи реда, в който гостите на василевса се разполагат на банкетните маси. В тези два документа българският църковен глава е наречен архиепископ, а не патриарх. Следователно промяната около неговата титла е настъпила след изготвянето на двете тактики. В разглежданите писмени паметници архиепископът на България заема съответно 13-то и 18-то място и бива извикан на трапезата непосредствено след синкела на Константинополския патриарх и далеч преди митрополитите и обикновените архиепископи и епископи. Според традиционното тълкуване на тези списъци, защитавано и от В. Гюзелев, заеманите от българския архиепископ предни места са доказателство за автокефалния статут на ръководената от него църква. Но Николова обръща внимание на факта, че духовните лица, присъстващи на банкета, са подредени според служебното си положение и едва след това според църковния си ранг. Българският архиепископ представлява църквата на суверенна държава и логично му е отредено да седне не при висшите клирици на Вселенската патриаршия, а до легатите на чуждестранните църкви, каквито са синкелите на Рим и на източните автокефални патриаршии. Синкелите са с по-нисък ранг от архипастира на българите, но се явяват на масата преди него. От това се извежда, че представляваната от архиепископа Българска църква не е равнопоставена на техните. Иначе би следвало да се покани синкелът на България. Редът на българския църковен глава в тактиките се определя от подчиненото му положение спрямо патриарха на Константинопол. Така за Николова още веднъж се потвърждава, че автокефалията е придобита в периода след публикуването на тактиката на Бенешевич до свалянето от власт на император Роман Лакапин (който според Дюканжовия каталог променя статута на Българската църква), т. е. между 934 и 944 гг. Като се позовава на статията за патриарх Дамян в Дюканжовия списък, Николова застава зад мнението, че църквата на българите придобива статут на автокефалност и патриаршески ранг едновременно. Следователно в периода 934-944 гг. е родена и Българската патриаршия.

Но Николова игнорира сведенията в редица византийски извори, които В. Гюзелев схваща като основни при проучването на проблема. През 1143 г. Нил Доксопатър свидетелства, че „Подобна на Кипърската е и Българската църква, независима и неподчинена на никой от върховните престоли, но самовластно управлявана и от собствените си епископи посвещавана... Тя остана независима и, когато чрез императорската власт, именно от император кир Василий Багренородни (според Гюзелев става въпрос за Василий I), се изтръгна от българска ръка и не се присъедини никога към Цариградската църква.“ Гюзелев цитира и изготвената през XII в. от анонимен автор „Византийска бележка за каноническото положение на Първа Юстиниана“, която разглежда Охридската архиепископия като наследница на Българската патриаршия. Там четем: „Тази църква беше автокефална и имаше собствено ръкополагане и привилегията на свещенослужението не само от император Василий, но и от стареца Роман Лакапин, когато бе сключен договорът с царя на българите Петър...“ Според Гюзелев двата документа недвусмислено доказват, че Българската архиепископия извоюва независимостта си при Василий I, което на свой ред потвърждава мнението му, че това става на Фотиевия събор през 879 г. Видният ни изследовател твърди, че българският архиерей получава патриаршески ранг през 927 г., когато е уреден българо-византийския мирен договор между цар Петър и император Роман I Лакапин. Както е известно, след смъртта на цар Симеон наследникът му Петър сключва мир с Византия, влиза в брак с внучката на император Роман Мария Лакапина и вследствие на това получава признание на царската си титла, която баща му си присвоява. За съжаление Гюзелев не посочва безспорни и ясни доказателства за своята хипотеза.

Съдействие на Гюзелев оказва Е. Райчев, който първо критикува мнението му, че под Василий Багренородни Нил Доксопатър има предвид император Василий I (867-886). Основателят на Македонската династия произхожда от семейство на бедни арменски селяни и никога не е носил епитета Багренороден. Но от времето на император Константин VII (913-959) Багренороден става обичайна добавка към името на василевса или на неговия син, който е законен наследник на престола. Император Василий II Българоубиец също официално е наричан по този начин. Ето защо Райчев предлага текстът у Доксопатър да се чете по следния начин: „ ... Тя (Българската църква) остана независима и, когато чрез императорската власт, именно от император кир Василий Багренородни (т.е. Василий II), се изтръгна от българска ръка и не се присъедини никога към Цариградската църква.“ В съзвучие с това вторият документ, приведен от Гюзелев в употреба, следва да се разбира по следния начин: „Тази църква беше автокефална и имаше собствено ръкополагане и привилегията на свещенослужението не само от император Василий (Василий II), но и (преди това) от стареца Роман Лакапин, когато бе сключен договорът с царя на българите Петър...“ При този начин на четене двата цитирани източника отбелязват факта, че при окончателното покоряване на България през 1019 г. Василий II потвърждава автокефалния статут на Българската църква, а този статут на независимост ѝ е предоставен от император Роман Лакапин. С това тези два извора се намират в пълно единодушие с Каталога на Дюканж и подкрепят казаното в Него, че това изключително събитие става по времето на Дамян, провъзгласен заедно с това и за патриарх на българите. Райчев подкрепя мнението си с една от добавките на Михаил Деволски към хрониката на Йоан Скилица, където към основния текст, описващ окончателното завладяване на българското царство от Василий II след смъртта на Иван Владислав четем: „А императорът отново утвърдил българската архиепископия като автокефална, както била и по-рано при стария Роман.

И така налице са няколко византийски писмени паметника, които свидетелстват, че установяването на автокефалната българска църква с ранг патриаршия става през 927 г., когато е сключен мирът между Роман Лакапин и цар Петър. Г. Атанасов предоставя допълнителни и добри доказателства в полза на това твърдение. С пълно основание изследователят отбелязва, че византийските автори робуват на определени политически и идеологически принципи, когато описват българските работи. Ето защо те трябва се ползват внимателно, когато трябва да се уточни титлата на българския йерарх. Ако в тактиката на Бенешевич той е назован архиепископ, това не означава, че в периода 934-944 гг. действително е такъв, а не се титулува патриарх. 18-тото място на българския първосвещеник в тактиката след синкелите на автокефалните патриаршии се определя от субективното мнение на нейния съставител, а не от реалното му международно положение. В подкрепа на това мнение Атанасов се позовава на един твърде емблематичен за литературата на Византия документ като „За церемониите във византийския двор“ от Константин VII Багренородни. В тази творба българският цар Петър е посочен със старата титла на българските владетели архонт, а главата на Българската църква (Дамян?) - като архиепископ, което предвид времето на нейното съставяне - 50-те години на Х в. - не отговаря на фактите и говори за преднамереност от страна на автора. В грамотите на Василий II относно положението и диоцеза на Охридската архиепископия също винаги се казва „български архиепископ“, когато се има предвид „български патриарх“. Всъщност Каталогът на Дюканж е единственият документ, писан от византийска ръка, където за църквата на българите се говори като за патриаршия. След подробен анализ на отношенията с Византийската империя при управлението на цар Петър Г. Атанасов стига до извода, че през 927 г. е най-благоприятната дата, в която Българската църква би могла да получи патриаршеско достойнство. След дългогодишни съсипващи и разорителни за европейската част на Империята войни с цар Симеон и предвид назряващия тогава конфликт с арабите в Мала Азия Роман Лакапин безкрайно се нуждае от мира, който Петър и неговият настойник Георги Сурсувул му предлагат, а е готов и на най-много отстъпки. Живата връзка между България и Византия по това време са съпругата на Петър Мария-Ирина в Преслав и нейният баща - съимператорът на Роман Христофор Лакапин в Константинопол. Последният умира през 931 г., след което двете държави се разединяват и бавно поемат по пътя към ново съперничество.

Изложените доводи дават предимство на предположението, че Българската патриаршия е основана през 927 г. Мнението, че това се случва в периода 934-944 гг. е по-слабо аргументирано.

Дамян - първи патриарх, Дамян - последен патриарх, Дамян - единствен патриарх[редактиране | редактиране на кода]

Ако Дамян е провъзгласен за патриарх през 917-918 г., то простите изчисления на годините изобщо не допускат или почти изключват възможността той все още да направлява Българската църква през 971 г. Малко по-вероятна изглеждат вариантите, при които той ръководи духовния живот в България от 927 г. или 934-944 гг. до момента, в който византийците завладяват Дръстър. Ето защо някои изследователи (повлияни понякога от погрешните си изводи относно датата на учредяване на Българска патриаршия) стигат до заключението, че Дамян е само един от патриарсите на България, а преди него други духовни лица са удостоени с тази титла.

Действително в Синодика на цар Борил се среща славословие към четирима патриарси на България. Текстът на Синодика гласи: "Преславски патриарси. На Леонтий, Димитрий, Сергий, Григорий, преславски патриарси - вечна памет." Тъй като нито един от тези духовници не е регистриран в друг извор, за тях нищо не е известно. В рамките на предположенията последният патриарх в този кратък списък - Григорий - може да бъде отъждествен с „презвитер и монах Григорий, църковник на всички български църкви“, който, както сам пише, по заповед на княз Симеон превежда някои византийски исторически текстове. Към тази идея подтиква необичайната титла на монах Григорий „църковник“, носена през същата епоха и от едно друго лице: в периода на Първата българска държава е извършен преводът на Житието на св. Антоний Велики. Неговият преводач е някой си презвитер Йоан, който работи над текста от житието по поръчка на „църковника господин Йоан, нашия архиепископ, който бе патриарх в българската земя“. Както изглежда, през Х в. главата на Българската църква е наричан „църковник на всички български църкви“.

Но дали личностите, споменати в тези документи действително са патриарси? Трябва да се отбележи, че Житието на св. Антоний е известно от над 20 преписа, най-ранният от които е датиран в нач. на XIV в. В някои от тези преписи за Йоан единствено се казва, че е „... нашия църковник господин Йоан, архиепископ на българската земя“. Ето защо заслужава внимание мнението на някои изследователи, че „... който бе патриарх в българската земя“ е добавка на някой преписвач на житието от XIII или XIV в., който доближава титлата на Йоан до онази на българския първосвещеник от собственото му време.

В науката е останало незабелязано краткото съобщение на Борислав Пейчев за маргиналната бележка към един недотам популярен средновековен текст, в която се говори за книжовникаЛеонтий, архиепископ български“. Този Леонтий вероятно е същият Леонтий, посочен в Синодика на Борил. Ако идентификацията е вярна, може да се допусне, че останалите трима духовници, изредени в Синодика са предшественици на патриарх Дамян и ръководят църквата във време, в което тя все още е архиепископия. Отъждествяването на Григорий от Синодика с презвитер и монах Григорий, църковник на всички български църкви идва да потвърди тази хипотеза, тъй като последният живее и твори по времето на княз Симеон, т. е. преди 927 г. или 934-944 г., когато Дамян става патриарх.

Все пак нито една от изложените констатации не е сигурна. Каквито и въпроси да предизвикват посочените известия, не може да се отхвърли с лека ръка фактът, че в старобългарската литература се срещат имената и на други патриарси, освен онова на Дамян.

Дамян - митрополит на Дръстър, Дамян - резидиращ в Преслав[редактиране | редактиране на кода]

Хипотезата, че Дръстър е религиозно средище на българите, не се основава единствено на Дюканжовия каталог. В подкрепа на това твърдение се привежда и втората грамота на Василий II от 1020 г. относно диоцеза на Охридската архиепископия. Текстът, който ни интересува, гласи: "Тъй като след издаването на тая първа грамота за обсега на всяка българска епископия, светейшият архиепископ на България поиска от царство ни да се направи и друга грамота за останалите негови епископства, неизброени в първата грамота, защото съседните митрополити ги били заграбили от българската област и си ги били присвоили, и понеже царство ми не желае да допусне никого от тези митрополити или от техните люде ни крачка навътре в границите на българската област, то постановихме, щото сегашният светейши архиепископ да притежава и управлява всичките български епископства, които при цар Петър и Самуил се притежаваха и владееха от тогавашните архиепископи, и всички други градове, защото не без кръв, не без труд и пот, а с многогодишно търпение и с божия помощ, тая страна ни се подари от Бога, чиято благост явно ни помагаше, та да се съедини под един ярем разделеното, без да нарушат границите и наредбите, добре установени от царуващите преди нас. Защото, ако и да станахме господар на тая страна, запазихме непокътнати нейните права, като ги потвърдихме с наши хрисовули и грамоти. Също и сегашният архиепископ на България постановяваме да има толкова епархия, колкото е била при цар Петър и да владее и управлява всички епископства на България, т.е. не само ония, които бяха изброени в първата грамота, но и тия, които, които са били пропуснати и неизредени там и които в тая грамота се обявяват и поименно излагат. И на тези (епископства), както и на останалите подаряваме клирици и парици, т.е. заповядваме, щото епископът на Дръстър (Силистра) да има в градовете на своята епархия и в другите нейни околни градове 40 клирици и 40 парици. Защото при царуването на Петър в България тая епархия е блестяла с архиепископско достойнство, а след това архиепископите преминаваха от едно място на друго, един в Триядица (София), друг във Воден и Мъглен, и сетне ние намерихме сегашния архиепископ в Охрид, затова (заповядваме) самият Охрид да има архиепископ, а в Дръстър да се ръкополага епископ."