Пенджаб

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Disambig.svg Вижте пояснителната страница за други значения на Пенджаб.

Пенджаб
Карта на провинция Пенджаб през 1903 г.

Пенджаб или Петоречие(от персийски пендж – пет и аб –вода, река)(на пенджабски: ਪੰਜਾਬ на гурмукхи, پنجاب на шахмукхи; на хинди: पंजाब; на урду: پنجاب‎; МФА:ˈpʌnʤɑb) е историко-географска област в Пакистан и Индия. Тя включва плодородната равнина, разположена между Иранската планинска земя на запад, Хималаите на север и пустинята Тар на юг и заема северната част на Индо-Гангската равнина. Името Пенджаб (Петоречие) идва от петте големи реки Сатледж, Джелам, Чинаб, Рави и Биас, които сливайки се една с друга образуват река Панджнад, ляв приток на Инд. Площта на областта е около 300 хил. km², а населението – около 110 милиона души.[1]

Природа[редактиране | редактиране на кода]

Равнината е изградена основно от речен алувий. Преобладаващите височини са от 150 до 350 m, а наклонът ѝ е незначителен (1 – 2°). Климатът е сух, топъл, с резки температурни амплитуди. Средна януарска температура 13 – 16°С, средна майска – около 35°С. Годишната сума на валежите варира от около 150 mm на запад до 700 mm на изток с максимум по време на летния мусон. През този сезон реките се разливат и често променят своите корита. Естествената растителност представена от опустинени савани с бодливи храсти се е съхранила само по вододелните участъци. Културните ландшафти заемат от 70 до 90% от територията на равнината. Изградена е обширна система от напоителни канали. Най големите градове са: Лахор, Файсалабад, Мултан, Бахавалпур, Гуджранвала в Пакистан, Амритсар, Ганганагар в Индия.[1]

Историческа справка[редактиране | редактиране на кода]

От 3-та до 1-та половина на 2-то хилядолетие пр. Хр. територията на Пенджаб влиза в зоната на разпространение на една от древните световни цивилизации (т.н. Харапска или Индийска или Протоиндийска). Започвайки от 2-та половина на 2-то хилядолетие пр. Хр. в Пенджаб постепенно се заселват придвижващите се от запад и северозапад т.н. арийски племена и в резултат на контактите им с местното население започва формирането на индоарийските народности и племена (мадра, джартика, кекайя и др.). В края на 6-ти век пр. Хр. значителна част от територията на равнината е била включена в състава на древната персийска държава на Ахеменидите. През 327 – 325 г. пр. Хр. земите до река Гифасис (Биас) били завоювани от Александър Македонски, които след смъртта му били включени в състава на древноиндийската империя на Маурите. От края на 2-ри век пр. Хр. до средата на 6-ти век Пенджаб последователно влиза в състава на Гръко-Индийското царство, Кушанската империя, индийската държава Гупта и държавата на ефталитите. След разпада на последната (през 567 г.) в Пенджаб възникват няколко малки държави, управлявани от местни владетели. От 7-ми век районът става обект на завоюване от наместниците на Омейядските халифи, които се утвърждават в областта Синд и на територията на съвременен Афганистан, а от 2-та половина на 10-ти век – на мюсюлманските емири на Газни. В началото на 11-ти век Пенджаб става част от държавата на Газневидите, владетелите на която пренасят своята столица в град Лахор . От края на 12-ти век територията на областта влиза в състава на държавите на Гуридите, Делийския султанат и Великите Моголи. Дългогодишното господството на мюсюлманските владетели довежда до широкото разпространение на исляма в Пенджаб.[1]

Упадъкът на държавите на Великите Моголи открива пътя към Пенджаб на иранския завоевател Надер Шах Афшару (1736 – 1747), а след това на афганските шахове от династията Дурани, които присъединяват страната към своите владения. Развиващото се в Пенджаб от началото на 16-ти век движение на сикхите през 60-те години на 18-ти век довежда до образуването на няколко сикхски княжества. В началото на 19-ти век целите пенджабски земи на запад от река Сатледж се обединяват в независимата Пенджабска държава начело с Ранджит Сингх (управлявал от 1799 до 1839 г.). В резултат на англо-сикхските войни от 1845 – 46 и 1848 – 49 Пенджабската държава е завоювана от Ост-Индийската компания и е разчленена на провинция Пенджаб и 43 малки княжества.[1]

През 1947 г. областта Пенджаб е разделена между Пакистан и Индия, като приблизително две трети от територията и населението са в пакистанската част, която образува провинция Пенджаб. Индийската част на областта е разделена административно в щатите Пенджаб, Харяна, Химачал Прадеш и Делхи. По-голямата част от жителите на Пенджаб са от пенджабската етническа група и говорят пенджабски език, за който в Пакистан се използва писмеността шахмукхи, а в Индия – гурмукхи. Повечето пакистански пенджабци са мюсюлмани, а индийските – сикхи и индуисти.[1]

Източници[редактиране | редактиране на кода]