Персийско-османска война (1623 – 1639)
| Персийско-османска война от 1623-1639 | |||
| Персийско-османски войни | |||
 Карта на Сефевидска Персия по времето на Персийско-османската война | |||
| Информация | |||
|---|---|---|---|
| Период | 1623 - 1639 | ||
| Място | Месопотамия (Ирак) | ||
| Резултат | Победа за Османската империя, Договор от Зухаб | ||
| Страни в конфликта | |||
| |||
| Командири и лидери | |||
| |||
Персийско-османската война от 1623-1639 е война между Османската империя и Персия, двете най-големи сили в Близкия изток, за контрола над Месопотамия. След като при войната от 1603-1618 османците губят Багдад и по-голямата част от днешен Ирак, те решават да си върнат изгубеното. Войната свършва през 1639 с договора от Зухаб и османска победа. Месопотамия се озовава в османски ръце и остава там до Първата световна война.
Предпоставки[редактиране | редактиране на кода]
Започвайки от 1514, повече от век Персия и Османската империя се борят за контрола над Кавказ и Месопотамия. Двете държави са най-големите сили в Близкия изток и са разделяни от своята догма: османците били сунити, а персийците - шиити от къзълбашкия клон на шиизма, и са възприемани от османците като еретици.[1]
След битката при Чалдиран Сефевидите губят влиянието си в Анатолия, а по време на войната от 1532-1555 османците превземат Ирак и Багдад. С договора от Амасия през 1555 Персия признава османските завоевания.[2] Мирът трае две десетилетия ппреди друга война, започнала през 1578. Тя завършва с Константинополския мирен договор през 1590. Така Османсата инперия получава Грузия, Ереван и бившата сефевидска столица - Тебриз. По това време персийците били атакувани също така и от Шайбанидите в Хорасан.[3]
Новият шах Абас I Велики реорганизира армията, създавайки пехота от гулами, имитирайки еничарския корпус.[4] През 1603 той започва офанзива, с която си връща Тебриз, Азърбайджан и Грузия. Османската империя, заета с войните с Хабсбургската империя, не успява да отвърне на удара.[5] След този успех и използвайки размириците в Османската империя след смъртта на султан Осман II, Абас успява да си върне и позициите в Месопотамия.[5]
Войната[редактиране | редактиране на кода]
Възможността на шаха идва с въстанията по това време. Багдад пада в ръцете на един еничарски офицер, Бакр и неговите последователи.[6][7] Бакр търси своето признание като местен паша от Високата порта, но султанът избира Хафъз Мехмед паша, губернатор на Диарбекир.[7] Тогава той се обръща към Абас, който му праща сили на помощ. За да предотврати персийско превземане на Багдад, Хафъз Мехмед паша възобновява добрите си отношения с Бакр, който се връща на османска страна. Персийците обаче обсаждат Багдад и го презвемат на 14 януари 1624, с помощта на сина на Бакр, Мохамед.[7][8] Превземането е последвано от голямо масово клане на сунити, което помага на шаха да превърне Багдад в шиитски град.[4]
Падането на Багдад било голям удар за османския престиж. Персийците скоро превзели градовете Киркук и Мосул, както и свещените за шиизма градове Кербала и Наджаф, които шахът посещава.[9][5] През 1625 Хафъз Мехмед паша, вече велик везир, се насочва към Багдад и през ноември го обсажда от три страни.[9] Но не успяват да превземат града преди да дойдат главните персийски сили под командването на шах Абас. Отстъпват си в укрепения си лагер и продължават обсадата.[9] Абас решава да песрещне османските конвои, донасящи храна. Османците отблъснали персийската армия от лагера си, но на 4 юли 1626 те загубили и отстъпили в Мосул.[10][7]
През 1629, османците, поведени от новия велик везир – Гази Екрем Кюсрев паша, и сключили мирен договор с Хабсбургите, събират нови сили за втора офанзива.[11] Суровата зима с порои обаче направила операциите в Централен Ирак невъзможни. За това Кюсрев насочил силите си на изток, навлизайки в Персия. На 4 май 1630, той побеждава персийците под командването на Зайнал хан Бегдели Шамлу в битката при Махидашт, близо до Керманшах и започва да разграбва Хамадан.[7][12] Кюсрев паша се връща назад и обсажда Багдад през ноември. Обсадатата трябвало да бъде спряна бързо заради новата сурова зима, която настъпила.[12][13] По това време персийците си възвръщат контрола над Ирак и потушават бунтовете на кюрдите.
Следващите няколко години имало още няколко насшествия, които не донесли никакво териториално разширение. Шах Сафи изпратил делегация с предложение за мир в османския двор, но новият велик везир, Табанъяси Мехмед паша, отказал.[12] Кавказкият фронт на Персия станал застрашен отново, щом през 1633 грузинските държави Картлийско царство и Кахетия отхвърлили сефевидската зависимост при крал Таймураз. През 1634 Ростом хан, грузинец по рождение, бил изпратен да потуши бунта. Таймураз е победен, но успява да избяга безопасно в Имеретия. Успява да се върне на трона през 1638 и така и не печели признанието на Персия.[14]
През 1635 султан Мурад IV поема водачеството на своята армия. На 8 август османците превземат Ереван и се насочват към Тебриз.[15][12] Султанбът се завръща триумфирайки в Константинопол, но радостта трае кратко – през пролетта на следващата година шах Сафи си връща Ереван и разбива османската армия.[16][17] Но през 1638 султанът отново повежда армията си и обсажда Багдад. След 39 дни, през декември, градът пада и османския контрол в Ирак се възвръща. Скоро след това е подписан мир, който окончателно установява персийско-османската граница.[16][17]
Последствия[редактиране | редактиране на кода]
Договорът от Зухаб, подписан на 17 май 1639, най-накрая установил персийсо-османската граница. Ереван си останал персийски, а Ирак бил отстъпен на османците. Персия загубила Месопотамия, важна част от нея още от времето на Ахеменидите.[16]
Източници[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ Finkel (2006), pp. 104–105
- ↑ Finkel (2006), pp. 125, 135
- ↑ Holt, Lambton & Lewis (1978), p. 338
- ↑ а б Faroqhi (2006), p. 47
- ↑ а б в Holt, Lambton & Lewis (1978), p. 339
- ↑ Finkel (2006), pp. 203–205
- ↑ а б в г д Cooper (1979), p. 631
- ↑ Finkel (2006), p. 205
- ↑ а б в Savory (2007), p. 89
- ↑ Savory (2007), p. 90
- ↑ Roemer (1989), p. 283
- ↑ а б в г Roemer (1989), p. 284
- ↑ Cooper (1979), pp.631–632
- ↑ Roemer (1989), p. 286
- ↑ Finkel (2006), pp. 215–216
- ↑ а б в Roemer (1989), p. 285
- ↑ а б Finkel (2006), p. 217
Литература[редактиране | редактиране на кода]
- Cooper, J. P. The New Cambridge Modern History, Volume IV: The Decline of Spain and the Thirty Years War, 1609–48/59. CUP Archive, 1979. ISBN 0521297134.
- Faroqhi, Suraiya. The Cambridge History of Turkey: The Later Ottoman Empire, 1603-1839. Cambridge University Press, 2006. ISBN 9780521620956.
- Finkel, Caroline. Osman's Dream: The Story of the Ottoman Empire 1300–1923. London, John Murray, 2006. ISBN 978-0-7195-6112-2.
- Holt, P. M. и др. The Central Islamic Lands from Pre-Islamic Times to the First World War. Cambridge, Cambridge University Press, 1978. ISBN 0521291356.
- Newman, Andrew J. Safavid Iran: Rebirth of a Persian Empire. I.B.Tauris, 2006. ISBN 9781860646676.
- Roemer, H. R. The Safavid Period // The Cambridge History of Iran, Vol. 6: The Timurid and Safavid Periods. Cambridge, Cambridge University Press, 1986. ISBN 0521200946. с. 189–350.
- Savory, Roger. Iran Under the Safavids. Cambridge, Cambridge University Press, 2007. ISBN 9780521042512. с. 189–350.
| ||||||||||||||