Петер Рюмкорф

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Петер Рюмкорф
Peter Rühmkorf
Peter Rühmkorf 2004 1.jpg
Петер Рюмкорф през 2004 г.
Роден 25 октомври 1929 г.
Починал 8 юни 2008 г. (78 г.)
Професия писател
Националност Флаг на Германия Германия
Подпис Peterr Rehmkorf Signature 2000.jpg
Уебсайт Страница в IMDb
Петер Рюмкорф в Общомедия

Петер Рюмкорф (на немски: Peter Rühmkorf) е немски поет, белетрист, публицист, есеист и драматург.

Живот[редактиране | редактиране на кода]

Петер Рюмкорф е роден в Дортмунд в семейството на пътуващ кукловод.

През 1944 г. Рюмкорф е мобилизиран в трудови войски на фронта. След края на Втората световна война прави първи опити като автор на шлагерни текстове и агитационни песни, а деветнадесетгодишен издава списанието „Пестбойле“. След като полага матура, изучава педагогика, история на изкуството, германистика и психология в Хамбург.

Творчески път[редактиране | редактиране на кода]

Първата си стихосбирка Петер Рюмкорф публикува в съавторство с Вернер Ригел – „Гореща лирика“ (1956). Двамата поети са смятани за основатели на литературното направление финизъм, което се самовъзприема като край на всички „-изми“ и последна възможност за литературно въздействие върху обществото.

Поезията на Рюмкорф е изпълнена от провокативно остроумие, но и от песимистични настроения. Неговите често пародийни стихове са събрани в първата му самостоятелна книга „Земни удоволствия в g“ (1959). От 1961 г. поетът е член на Съюза на немските писатели. През 1962 г. публикува книгата си „Фокуси. 50 стихотворения наред с ръководство за противодействие“, която намира широк отзвук сред читателите. В 1963 г. Рюмкорф става член на Свободната академия на изкуствата в Хамбург, а от 1972 г. е член на ПЕН-центъра на ФРГ. През 1969 г. Петер Рюмкорф е гост-лектор по модерна немска литература в университета на Остин, Тексас. Следващата му стихосбирка е „Феникс – напред!“ (1977). В 1977 г. става член на Немската академия за език и литература в Дармщат, а в 1987 г. – на Берлинската академия на изкуствата. През 1979 г. излиза поетическата му книга „Срок на годност до края на 1999“. Своя читателска публика намират и стихосбирките му „Освен любовта нищо друго“ [1] (1986) и „Когато – но тогава“ (1999).

Признание[редактиране | редактиране на кода]

Петер Рюмкорф е удостоен с редица литературни отличия, между които наградата за есеистика „Йохан Хайнрих Мерк“ (1986), литературните награди „Ерих Кестнер“ (1979), Награда Анете фон Дросте-Хюлзхоф (1979), Бременска литературна награда (1980), Почетна награда на „Дружество Хайнрих Хайне“ (1984), наградата „Арно Шмит“ (1986), литературната награда на Министерството на културата на ГДР Хайнрих Хайне (1988), наградата Валтер Хазенклевер (1996), наградата Йоахим Рингелнац (2002), престижната награда Георг Бюхнер (1993) и наградата Николас Борн (2003).

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

Гробът на Петер Рюмкорф
  • Heiße Lyrik, 1956 (gemeinsam mit Werner Riegel)
  • Irdisches Vergnügen in g, 1959
  • Wolfgang Borchert. Biographie, 1961
  • Kunststücke. Fünfzig Gedichte nebst einer Anleitung zum Widerspruch, 1962
  • Kunststücke. Fünfzig Gedichte nebst einer Anleitung zum Widerspruch, 1962
  • Gemischtes Doppel, 1967
  • Über das Volksvermögen. Exkurse in den journalistischen Untergrund, 1967
  • Was heißt hier Volsinii. Bewegte Szenen aus dem klassischen Wirtschaftsleben, 1969
  • Die Jahre die Ihr kennt. Anfälle und Erinnerungen, 1972
  • Lombard gibt den Letzten, Ein Schauspiel, 1972
  • Die Handwerker kommen, Ein Familiendrama, 1974
  • Walther von der Vogelweide, Klopstock und ich, 1975
  • Gesammelte Gedichte, 1976
  • Phoenix – voran, Gedichte, 1977
  • Strömungslehre I. Poesie, 1978
  • Haltbar bis Ende 1999, Gedichte, 1979
  • Auf Wiedersehen in Kenilworth, Märchen, 1980
  • Olsberger Rede, 1980
  • Im Fahrtwind, Gedichte und Geschichten, 1980
  • agar agar – zaurzaurim. Zur Naturgeschichte des Reims und der menschlichen Anklangsnerven, 1981
„Излез вън!“ (1992)
(с автограф)
  • Es muß doch noch einen zweiten Weg ums Gehirn rum geben, 1981
  • Kleine Fleckenkunde, 1982
  • Der Hüter des Misthaufens. Aufgeklärte Märchen, 1983
  • Phoenix – voran!, Gedichte, 1983
  • Blaubarts letzte Reise, Ein Märchen, 1983
  • Bleib erschütterbar und widersteh, Aufsätze – Reden – Selbstgespräche, 1984
  • Gottfried Benn oder „teils – teils das Ganze“, 1986
  • Außer der Liebe nichts, Liebesgedichte, 1985
  • Dintemann und Schindemann. Aufgeklärte Märchen, 1986
  • Selbstredend und selbstreimend, Gedichte – Gedanken – Lichtblicke, 1987
  • Phönix voran!, 1987
  • Werner Riegel ...beladen mit Sendung. Dichter und armes Schwein, 1988
  • Dreizehn deutsche Dichter, 1989
  • Einmalig wie wir alle, 1989
  • Selbst III/88. Aus der Fassung, 1989
  • Komm raus!, Gesänge, Märchen, Kunststücke, 1992
  • Gedichte, 1993
  • Laß leuchten. Memos Märchen TaBu Gedichte. Selbstporträt mit und ohne Hut, 1993
  • Deutschland, ein Lügenmärchen, 1993
  • Tabu I. Tagebücher 1989-1991, 1995
  • Gedichte, 1996
  • Ich habe Lust, im weiten Feld... Betrachtungen einer abgeräumten Schachfigur, 1996
  • Wenn – aber dann. Vorletzte Gedichte, 1999
„Табу II. Дневници“
(2004)
  • Von mir zu Euch für uns, 1999
  • Wo ich gelernt habe, 1999
  • Mein lieber Freund und Kompanjung (mit Horst Janssen), 1999
  • Die Jahre die Ihr kennt. Anfälle und Erinnerungen. Werke 2, 1999
  • In gemeinsamer Sache. Gedichte über Liebe und Tod, Natur und Kunst ( mit Robert Gernhardt), 2000
  • Gedichte. Werke 1, 2000
  • Schachtelhalme. Schriften zur Poetik und Literatur. Werke 3., 2001
  • Funken fliegen zwischen Hut und Schuh. Lichtblicke, Schweifsterne, Donnerkeile, 2003
  • Tabu II. Tagebücher 1971-1972, 2004
  • Wenn ich mal richtig ICH sag ... Ein Lese-Bilderbuch, 2004
  • Die Märchen. Werke 4, 2007
  • Aufwachen und Wiederfinden, Gedichte, 2007
  • Paradiesvogelschiß, Gedichte, 2008

Източници и бележки[редактиране | редактиране на кода]

Тази статия се основава на материал, използван с разрешение.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]