Петко Каравелов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Каравелов.

Петко Каравелов
Петко Каравелов
Първи мандат
7 април 1880 – 9 май 1881
Министър-председател
  1880 Драган Цанков
Предшественик Григор Начович
Наследник Георги Желязкович
Втори мандат
11 юли 1884 – 21 август 1886
Министър-председател
  1884 – 1886 Петко Каравелов
Предшественик Михаил Сарафов
Наследник Тодор Бурмов
Трети мандат
4 март 1901 – 3 януари 1902
Министър-председател
  1901 – 1902 Петко Каравелов
Предшественик Христо Бончев
Наследник Михаил Сарафов
Роден
Починал
24 януари 1903 г. (59 г.)
Националност Флаг на България България
Полит. партия Либерална партия
Портал  Портална икона   Политика

Петко Стойчев Каравелов е български политик, един от водачите на Либералната партия, а по-късно на – Демократическата партия. Той е брат на писателя Любен Каравелов и баща на Лора Каравелова – съпруга на поета Пейо Яворов.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Произход и образование[редактиране | редактиране на кода]

Петко Каравелов е роден на 5 април (24 март стар стил) 1843 г. в Копривщица в семейството на заможния бегликчия Стойчо Каравела. Каравеловият род води началото си от средата на XVIII век, като според различни сведения неговият основоположник хаджи Стойчо произлиза от Златишко или от Костурско.[1] Майка на Петко Каравелов е Неделя Доганова, произхождаща от знатния копривщенски род Доганови, а по майчина линия – от Чалъкови.[2] Семейството на Стойчо и Неделя има седем деца – четири момчета: Любен, Христо, Петко и Рали и три момичета: Рада, Велика и Мария[3] (майка на Рашко Маджаров).

Първоначално Петко Каравелов учи в Копривщица, но през 1856 година баща му го изпраща в Енос, където да чиракува за абаджия при негов приятел. Там той учи в гръцкото училище и през 1858 година му предлагат стипендия, за да продължи образованието си в Атина, но баща му го връща в Копривщица. Малко по-късно, със съдействието на видния копривщенец Найден Геров, Петко Каравелов заминава за Москва, където вече учи по-големият му брат Любен. След две години подготовка той постъпва в Историко-филологическия факултет на Московския университет, но след три години следване напуска и започва да учи право, дипломирайки се успешно.[4]

Политическа кариера[редактиране | редактиране на кода]

След Освобождението на България участва активно в изработването на Търновската конституция. Той оглавява радикалното крило на Либералната партия и става министър-председател на България (1880 – 1881). Свален е от власт от княз Александър, с което започва Режима на пълномощията. След установяването на Режима на пълномощията заминава за Източна Румелия, където е кмет на Пловдив (1883 – 1884).

След възстановяването на Търновската конституция Петко Каравелов се завръща в София и отново оглавява правителство на Либералната партия (1884 – 1886). На този пост той извършва най-голямото си политическо дело – Съединението на България. През 1884 става редовен член на Българското книжовно дружество. При окончателното си напускане на България, с последния си Манифест от 26 август 1886 г. Батенберг назначава за регенти Петко Каравелов, Стефан Стамболов и Сава Муткуров. Пълен господар на регентите става Стамболов, а Каравелов напуска на 1 ноември 1886 г. Той и негови съмишленици са арестувани по време на русенския бунт на офицерите-русофили през февруари 1887 г. – русофилските бунтове. Обявява се против избора на княз Фердинанд I. През 1892 г. е осъден на 5 години затвор за съучастие в опита за убийство на Стефан Стамболов, при който загива финансовият министър Христо Белчев,[5] но през 1894 г. е амнистиран.

Партиен лидер[редактиране | редактиране на кода]

Гробът на Петко и Екатерина Каравелови зад църквата „Свети Седмочисленици“ в София

През 1896 г. основава Демократическата партия, която ръководи до смъртта си. Каравелов е министър-председател за четвърти път в коалиция с Прогресивнолибералната партия.

Петко Каравелов умира през 1903 г. в София и е погребан в двора на църквата „Свети Седмочисленици“. Според финансиста Атанас Буров, Петко Каравелов е единственият български политик, който не е откраднал дори и стотинка. Една от известните му мисли за политиката е „Най-добрият лек за повечето, ако не за всички злини, е свободата“.

Семейство[редактиране | редактиране на кода]

Лора Каравелова (първата вляво) със свои съученички

Петко Каравелов се жени на 15 януари 1880 г. за Екатерина Великова Пенева (1860 – 1947), с която имат 3 деца:

  • Радка, умира ненавършила 3-годишна възраст;
  • Виола, угасва с помрачено съзнание след „безследното изчезване“ на съпруга ѝ, журналиста и общественика Йосиф Хербст
  • Лора, съпруга на доктор Иван Дренков и впоследствие на поета Пейо Яворов. Лора загива от куршум, последвана от съпруга си.

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • Страшимиров, А. Реформаторът Петко Каравелов. Психологически очерк. С., 1934.
  • Кожухаров, К. Петко Каравелов. С., 1968.
  • Стателова, Е. Държавникът Петко Каравелов. – В: Спомени за Петко Каравелов. С., УИ „Св. Климент Охридски“, 1991, 5 – 37.
  • Саздов, Д. Петко Каравелов. Демократ, политик и държавник. С., 2002.
  • Карамунчев, Д. Политикът и дипломатът Петко Каравелов. С., Симелпрес, 2011.
  • Близнашки, Г. Петко Каравелов и демокрацията в България. С., УИ „Св. Климент Охридски“, 2011.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Караниколова, Мария. Родът на Каравелови. // Петко Каравелов 1843 – 1903. Между величието и забравата. Копривщица, Дирекция на музеите – гр. Копривщица, 2003. с. 3.
  2. Клинчаров, Иван. Любен Каравелов – биография. София, Придворна печатница, 1925. с. 38.
  3. Пеев, Петко. Петко Каравелов, година ІІІ, кн. 10. София, Библиотека Наши времена, 1946. с. 17.
  4. Каменова, Петя. Ранни години, образование, живот и дейност в Русия. // Петко Каравелов 1843 – 1903. Между величието и забравата. Копривщица, Дирекция на музеите – гр. Копривщица, 2003. с. 9 – 11.
  5. Марков, Георги. Покушения, насилие и политика в България 1878 – 1947. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-239-4. с. 43.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Григор Начович министър на финансите (7 април 1880 – 9 май 1881) Георги Желязкович
Михаил Сарафов министър на финансите (11 юли 1884 – 21 август 1886) Тодор Бурмов
Тодор Икономов и.д. министър на обществените сгради, земеделието и търговията
(11 юли 1884 – 27 януари 1885)
министерството е закрито
Христо Бончев министър на финансите (4 март 1901 – 3 януари 1902) Михаил Сарафов