Петко Каравелов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Вижте пояснителната страница за други личности с името Каравелов.
Петко Каравелов
български политик
Каравелов Петко.jpg
Роден
Починал
24 януари 1903 г. (59 г.)
ПогребанСвети Седмочисленици, София, Република България

Религияправославие
Учил вИмператорски Московски университет
Политика
Професия
ПартияЛиберална партия (1879 – 1887)
Демократическа партия (1896 – 1903)
Народен представител в:
УС   I ВНС   I ОНС   II ОНС   IV ОНС   VIII ОНС   IX ОНС   X ОНС   XI ОНС   
2-ри председател на НС
2 ноември 1879 – 7 април 1880
9 юли 1884 – 12 юли 1884
Министър на финансите
7 април 1880 – 9 май 1881
11 юли 1884 – 21 август 1886
4 март 1901 – 3 януари 1902
4-ти министър-председател на България
28 ноември 1880 – 27 април 1881
29 юни 1884 – 9 август 1886
12 август 1886 – 16 август 1886
20 февруари 1901 – 21 декември 1901
Министър на правосъдието
28 ноември 1880 – 27 април 1881
Министър на обществените сгради, земеделието и търговията
11 юли 1884 – 27 януари 1885
Министър на вътрешните работи
9 август 1886 – 12 август 1886
Министър на народното просвещение
25 април 1901 – 21 декември 1901
Семейство
БащаСтойчо Каравела
МайкаНеделя Доганова
Братя/сестриЛюбен Каравелов
СъпругаЕкатерина Каравелова
ДецаРадка Каравелова
Виола Каравелова
Лора Каравелова
Петко Каравелов в Общомедия

Пѐтко Сто̀йчев Каравѐлов е български политик, един от водачите на Либералната партия, а по-късно на – Демократическата партия. Редовен член на Българското книжовно дружество. Той е брат на писателя Любен Каравелов и баща на Лора Каравелова – съпруга на поета Пейо Яворов. Избиран многократно за народен представител. Подпредседател на Учредителното събрание 1879 г. Два пъти председател на обикновено Народно събрание, три пъти министър-председател на България и министър в няколко други правителства.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Произход и образование[редактиране | редактиране на кода]

Петко Каравелов е роден на 5 април (24 март стар стил) 1843 г. в Копривщица в семейството на заможния бегликчия Стойчо Каравела. Каравеловият род води началото си от средата на XVIII век, като според различни сведения неговият основоположник хаджи Стойчо произлиза от Златишко или от Костурско.[1] Майка на Петко Каравелов е Неделя Доганова, произхождаща от знатния копривщенски род Доганови, а по майчина линия – от Чалъкови.[2] Семейството на Стойчо и Неделя има седем деца – четири момчета: Любен, Христо, Петко и Рали и три момичета: Рада, Велика и Мария[3] (майка на Рашко Маджаров).

Първоначално Петко Каравелов учи в Копривщица, но през 1856 година баща му го изпраща в Енос, където да чиракува за абаджия при негов приятел. Там той учи в гръцкото училище и през 1858 година му предлагат стипендия, за да продължи образованието си в Атина, но баща му го връща в Копривщица. Малко по-късно, със съдействието на видния копривщенец Найден Геров и Женското благотворително дружество „Благовещение“, Петко Каравелов заминава за Москва, където вече учи по-големият му брат Любен. След две години подготовка той постъпва в Историко-филологическия факултет на Московския университет, но след три години следване напуска и започва да учи право, дипломирайки се успешно.[4]

Политическа кариера[редактиране | редактиране на кода]

След Освобождението на България участва активно в изработването на Търновската конституция. Той оглавява радикалното крило на Либералната партия и става министър-председател на България (1880 – 1881). Свален е от власт от княз Александър, с което започва Режима на пълномощията. След установяването на Режима на пълномощията заминава за Източна Румелия, където е кмет на Пловдив (1883 – 1884).

След възстановяването на Търновската конституция Петко Каравелов се завръща в София и отново оглавява правителство на Либералната партия (1884 – 1886). На този пост той е по време на Съединението на България и на Сръбско-българската война. През 1884 става редовен член на Българското книжовно дружество. След принудителната си абдикация Батенберг, с последния си манифест от 26 август 1886 г. при окончателното си напускане на България назначава за регенти Петко Каравелов, Стефан Стамболов и Сава Муткуров. Пълен господар на регентите става Стамболов, а Каравелов напуска на 1 ноември 1886 г. Той и негови съмишленици са арестувани по време на русенския бунт на офицерите-русофили през февруари 1887 г. – русофилските бунтове. Обявява се против избора на княз Фердинанд I. През 1892 г. е осъден на 5 години затвор за съучастие в опита за убийство на Стефан Стамболов, при който загива финансовият министър Христо Белчев,[5] но през 1894 г. е амнистиран.

Партиен лидер[редактиране | редактиране на кода]

Лора Каравелова (първата вляво) със свои съученички
Гробът на Петко и Екатерина Каравелови зад църквата „Свети Седмочисленици“ в София

През 1896 г. основава Демократическата партия, която ръководи до смъртта си. Каравелов е министър-председател на Княжество България четири пъти, като последния му кабинет е в коалиция с Прогресивнолибералната партия и завършва с министерска криза[6].

Петко Каравелов умира през 1903 г. в София и е погребан в двора на църквата „Свети Седмочисленици“. Според финансиста Атанас Буров, Петко Каравелов е единственият български политик, който не е откраднал дори и стотинка. Една от известните му мисли за политиката е „Най-добрият лек за повечето, ако не за всички злини, е свободата“.

Семейство[редактиране | редактиране на кода]

Петко Каравелов се жени на 15 януари 1880 г. за Екатерина Великова Пенева (1860 – 1947), с която имат 3 деца:

  • Радка, умира ненавършила 3-годишна възраст;
  • Виола, угасва с помрачено съзнание след „безследното изчезване“ на съпруга ѝ, журналиста и общественика Йосиф Хербст
  • Лора, съпруга на доктор Иван Дренков и впоследствие на поета Пейо Яворов. Лора загива от куршум, последвана от съпруга си.

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • Страшимиров, А. Реформаторът Петко Каравелов. Психологически очерк. С., 1934.
  • Кожухаров, К. Петко Каравелов. С., 1968.
  • Стателова, Е. Държавникът Петко Каравелов. – В: Спомени за Петко Каравелов. С., УИ „Св. Климент Охридски“, 1991, 5 – 37.
  • Саздов, Д. Петко Каравелов. Демократ, политик и държавник. С., 2002.
  • Карамунчев, Д., Политикът и дипломатът Петко Каравелов. С., Симелпрес, 2011.
  • Близнашки, Г. Петко Каравелов и демокрацията в България. С., УИ „Св. Климент Охридски“, 2011.
  • Сапунджиев, Е., съставител. „Юбилеен сборник по миналото на Копривщица“. Будин0в, П., „Прякорът „Каравела“. Т. II. с 145 – 146. 1926 г.

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Караниколова, Мария. Родът на Каравелови. // Петко Каравелов 1843 – 1903. Между величието и забравата. Копривщица, Дирекция на музеите – гр. Копривщица, 2003. с. 3.
  2. Клинчаров, Иван. Любен Каравелов – биография. София, Придворна печатница, 1925. с. 38.
  3. Пеев, Петко. Петко Каравелов, година ІІІ, кн. 10. София, Библиотека Наши времена, 1946. с. 17.
  4. Каменова, Петя. Ранни години, образование, живот и дейност в Русия. // Петко Каравелов 1843 – 1903. Между величието и забравата. Копривщица, Дирекция на музеите – гр. Копривщица, 2003. с. 9 – 11.
  5. Марков, Георги. Покушения, насилие и политика в България 1878 – 1947. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-239-4. с. 43.
  6. Известник – вестник:седмичник - Варна, брой 1 / 01 януари 1902 г., стр 1.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Григор Начович министър на финансите (7 април 1880 – 9 май 1881) Георги Желязкович
Михаил Сарафов министър на финансите (11 юли 1884 – 21 август 1886) Тодор Бурмов
Тодор Икономов и.д. министър на обществените сгради, земеделието и търговията
(11 юли 1884 – 27 януари 1885)
министерството е закрито
Христо Бончев министър на финансите (4 март 1901 – 3 януари 1902) Михаил Сарафов