Петко Каравелов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други личности с името Каравелов.

Петко Каравелов
български политик
Каравелов Петко.jpg
Роден
Починал
Погребан Свети Седмочисленици, София, България

Етнос българи
Религия Православие
Образование Императорски Московски университет
Политика
Професия
Партия Либерална партия (1879 – 1887)
Демократическа партия (1896 – 1903)
Народен представител в:
УС   I ВНС   I ОНС   II ОНС   IV ОНС   VIII ОНС   IX ОНС   X ОНС   XI ОНС   
2-ри председател на НС
2 ноември 1879 – 7 април 1880
9 юли 1884 – 12 юли 1884
Министър на финансите
7 април 1880 – 9 май 1881
11 юли 1884 – 21 август 1886
4 март 1901 – 3 януари 1902
4-ти министър-председател на България
28 ноември 1880 – 27 април 1881
29 юни 1884 – 9 август 1886
12 август 1886 – 16 август 1886
20 февруари 1901 – 21 декември 1901
Министър на правосъдието
28 ноември 1880 – 27 април 1881
Министър на обществените сгради, земеделието и търговията
11 юли 1884 – 27 януари 1885
Министър на вътрешните работи
9 август 1886 – 12 август 1886
Министър на народното просвещение
25 април 1901 – 21 декември 1901
Семейство
Баща Стойчо Каравела
Майка Неделя Доганова
Братя/сестри Любен Каравелов
Съпруга Екатерина Каравелова
Деца Радка Каравелова
Виола Каравелова
Лора Каравелова
Петко Каравелов в Общомедия

Петко Стойчев Каравелов е български политик, един от водачите на Либералната партия, а по-късно на – Демократическата партия. Редовен член на Българското книжовно дружество. Той е брат на писателя Любен Каравелов и баща на Лора Каравелова – съпруга на поета Пейо Яворов.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Произход и образование[редактиране | редактиране на кода]

Петко Каравелов е роден на 5 април (24 март стар стил) 1843 г. в Копривщица в семейството на заможния бегликчия Стойчо Каравела. Каравеловият род води началото си от средата на XVIII век, като според различни сведения неговият основоположник хаджи Стойчо произлиза от Златишко или от Костурско.[1] Майка на Петко Каравелов е Неделя Доганова, произхождаща от знатния копривщенски род Доганови, а по майчина линия – от Чалъкови.[2] Семейството на Стойчо и Неделя има седем деца – четири момчета: Любен, Христо, Петко и Рали и три момичета: Рада, Велика и Мария[3] (майка на Рашко Маджаров).

Първоначално Петко Каравелов учи в Копривщица, но през 1856 година баща му го изпраща в Енос, където да чиракува за абаджия при негов приятел. Там той учи в гръцкото училище и през 1858 година му предлагат стипендия, за да продължи образованието си в Атина, но баща му го връща в Копривщица. Малко по-късно, със съдействието на видния копривщенец Найден Геров, Петко Каравелов заминава за Москва, където вече учи по-големият му брат Любен. След две години подготовка той постъпва в Историко-филологическия факултет на Московския университет, но след три години следване напуска и започва да учи право, дипломирайки се успешно.[4]

Политическа кариера[редактиране | редактиране на кода]

След Освобождението на България участва активно в изработването на Търновската конституция. Той оглавява радикалното крило на Либералната партия и става министър-председател на България (1880 – 1881). Свален е от власт от княз Александър, с което започва Режима на пълномощията. След установяването на Режима на пълномощията заминава за Източна Румелия, където е кмет на Пловдив (1883 – 1884).

След възстановяването на Търновската конституция Петко Каравелов се завръща в София и отново оглавява правителство на Либералната партия (1884 – 1886). На този пост той извършва най-голямото си политическо дело – Съединението на България. През 1884 става редовен член на Българското книжовно дружество. При окончателното си напускане на България, с последния си Манифест от 26 август 1886 г. Батенберг назначава за регенти Петко Каравелов, Стефан Стамболов и Сава Муткуров. Пълен господар на регентите става Стамболов, а Каравелов напуска на 1 ноември 1886 г. Той и негови съмишленици са арестувани по време на русенския бунт на офицерите-русофили през февруари 1887 г. – русофилските бунтове. Обявява се против избора на княз Фердинанд I. През 1892 г. е осъден на 5 години затвор за съучастие в опита за убийство на Стефан Стамболов, при който загива финансовият министър Христо Белчев,[5] но през 1894 г. е амнистиран.

Партиен лидер[редактиране | редактиране на кода]

Гробът на Петко и Екатерина Каравелови зад църквата „Свети Седмочисленици“ в София

През 1896 г. основава Демократическата партия, която ръководи до смъртта си. Каравелов е министър-председател на Княжество България четири пъти, като последния му кабинет е в коалиция с Прогресивнолибералната партия и завършва с министерска криза[6].

Петко Каравелов умира през 1903 г. в София и е погребан в двора на църквата „Свети Седмочисленици“. Според финансиста Атанас Буров, Петко Каравелов е единственият български политик, който не е откраднал дори и стотинка. Една от известните му мисли за политиката е „Най-добрият лек за повечето, ако не за всички злини, е свободата“.

Семейство[редактиране | редактиране на кода]

Лора Каравелова (първата вляво) със свои съученички

Петко Каравелов се жени на 15 януари 1880 г. за Екатерина Великова Пенева (1860 – 1947), с която имат 3 деца:

  • Радка, умира ненавършила 3-годишна възраст;
  • Виола, угасва с помрачено съзнание след „безследното изчезване“ на съпруга ѝ, журналиста и общественика Йосиф Хербст
  • Лора, съпруга на доктор Иван Дренков и впоследствие на поета Пейо Яворов. Лора загива от куршум, последвана от съпруга си.

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • Страшимиров, А. Реформаторът Петко Каравелов. Психологически очерк. С., 1934.
  • Кожухаров, К. Петко Каравелов. С., 1968.
  • Стателова, Е. Държавникът Петко Каравелов. – В: Спомени за Петко Каравелов. С., УИ „Св. Климент Охридски“, 1991, 5 – 37.
  • Саздов, Д. Петко Каравелов. Демократ, политик и държавник. С., 2002.
  • Карамунчев, Д. Политикът и дипломатът Петко Каравелов. С., Симелпрес, 2011.
  • Близнашки, Г. Петко Каравелов и демокрацията в България. С., УИ „Св. Климент Охридски“, 2011.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Караниколова, Мария. Родът на Каравелови. // Петко Каравелов 1843 – 1903. Между величието и забравата. Копривщица, Дирекция на музеите – гр. Копривщица, 2003. с. 3.
  2. Клинчаров, Иван. Любен Каравелов – биография. София, Придворна печатница, 1925. с. 38.
  3. Пеев, Петко. Петко Каравелов, година ІІІ, кн. 10. София, Библиотека Наши времена, 1946. с. 17.
  4. Каменова, Петя. Ранни години, образование, живот и дейност в Русия. // Петко Каравелов 1843 – 1903. Между величието и забравата. Копривщица, Дирекция на музеите – гр. Копривщица, 2003. с. 9 – 11.
  5. Марков, Георги. Покушения, насилие и политика в България 1878 – 1947. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-239-4. с. 43.
  6. Известник - вестник:седмичник - Варна, брой 1 / 01 януари 1902 г., стр 1.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Григор Начович министър на финансите (7 април 1880 – 9 май 1881) Георги Желязкович
Михаил Сарафов министър на финансите (11 юли 1884 – 21 август 1886) Тодор Бурмов
Тодор Икономов и.д. министър на обществените сгради, земеделието и търговията
(11 юли 1884 – 27 януари 1885)
министерството е закрито
Христо Бончев министър на финансите (4 март 1901 – 3 януари 1902) Михаил Сарафов