Петко Тодоров

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Тодоров.

Петко Ю. Тодоров
Petko Todorov, 1914.jpg
Портретна снимка на Петко Тодоров, 1914 г.
Роден 26 септември 1879 г.
Починал 14 февруари 1916 г. (36 г.)
Националност българин
Жанр драма, поезия, проза
Петко Ю. Тодоров в Общомедия

Петко Ю. Тодоров (18791916) е български писател, известен най-вече като автор на идилии и драми. Пише още и поезия. Автор е на драмите Зидари (1902, Първите (1907) и Змейова сватба (1910).

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Петко Юрданов Тодоров е роден в Елена в заможно чорбаджийско семейство с широки културни интереси, което е в роднински връзки със семейството на Стоян Михайловски. Баща му Юрдан Теодоров е член на Общия вилаетски съвет на Дунавския вилает от 1866 г., а през 1876 г. е назначен за съдия по делата на заловени участници в четите на Бачо Киро и Цанко Дюстабанов.[1] Сестра му Мина има връзка с Пейо Яворов. Петко учи в гимназията в Търново (1894-95). Като ученик се увлича от идеите на социализма, чете марксическа литература, създава литературни групи, устройва неделни четения.

През 1896 година заминава с брат си Христо за Тулуза, Франция, и постьпва в „Лисе насионал“. Чете руска и френска литература (Александър Сергеевич Пушкин, Михаил Лермонтов, Лев Толстой, Гюстав Флобер, Ги дьо Мопасан и др.), сътрудничи на в. „Ла Депеш“, свързва се с френските общественици — Жан Жорес и др. Пише антимонархически статии.

През 1897 година се връща в България. Установява се в Русе, заедно с Иван Белинов издава в. „Законност“, където помества статии по обществено-политически въпроси. По повод на Възвание към русенските граждани, насочено срещу правителството и княза, е изправен пред Русенския окръжен съд, но е освободен като малолетен.

Следва право в Берн, Швейцария (1898), литература в Берлин и Лайпциг: завьршва през 1904. През 1905 е сред основателите на Радикалдемократическата партия. В началото на 20 век, под влиянието на Пенчо Славейков и д-р Кръстьо Кръстев подлага на преоценка обществените и естетическите си възгледи. Започва да изучава философията на немския индивидуализъм и пътува из Русия, Полша и територията на днешна Украйна (тогава Малорусия).

През март 1912 година заминава да се лекува от туберкулоза на остров Капри, където се запознава и се сближава с Максим Горки. По време на войната става приятел и с Лев Троцки.

Петко Юрданов Тодоров умира в Швейцария на 14 февруари 1916 година от туберкулоза, а тленните му останки са пренесени и погребани в София на 15 юни 1921 година.

Съпругата на Тодоров се казва Райна. Те имат три деца. Негов единствен внук е преводачът от френски и руски Николай П. Тодоров. Последният е известен и със своето обемно творчество от преразказани приказки (главно на славянските народи).

Творчество[редактиране | редактиране на кода]

Първото си произведение — очерк за Иларион Макариополски, Тодоров написва като ученик във II отделение. В ученическите си години пише стихотворения, разказчета и скици, които печата в ученическите издания в. „Друга“ и в. „Съвременна младеж“, а по-късно — в списанията „Искра“, „Светлина“ и др. Някои от тях събира в първата си книга „Драски“ (с псевдоним Пенко). Следващата му книга „Стихове на скучната лира“ излиза под същия псевдоним.

Ранното творчество на Тодоров е силно повлияно от идеите на социалдемокрацията, разглежда социални проблеми, но все още не е добило стила и психологическата дълбочина, характерни за по-късните му творби. Петко Тодоров продължава да пише социални разкази и в Тулуза — публикува ги в социалистическите издания „Ново време“, „Работнически вестник“, „Червен народен календар“ и др.

В края на 1899 написва пьрвата си идилия „Певец“, бележеща промяна в творчеството му и ориентиране към модерните европейски идейни и естетически течения, свързани с философията на индивидуализма. В следващите произведения — идилии и драми, Тодоров съчетава тези идеи с изконно български психоемоционални характеристики; в народностното начало търси общочовешки измерения в душевността и поведението на личността. Творбите му от този начален период са романтико-реалистични.

В първото десетилетие на 20 век Тодоров е една от забележителните фигури в българския културен живот — независима личност със завидна култура, европейски тип интелектуалец. Произведенията му носят печата на гордия му характер, на душевен финес и извисена духовност. Тодоров се стреми да постигне изящност и артистичност в словесното изкуство. Бунта си срещу ефимерността на социалното и всекидневното човешко битие демонстрира в зрялото си творчество чрез гордо отшелничество. Той е част от кръга „Мисъл“ и споделя философските, естетическите и художествени търсения на д-р Кръстьо Кръстев, Пенчо Славейков и Пейо Яворов. Славейков и донякъде Яворов също често се обръщат към българското фолклорно наследство като към извор на вдъхновение. Списанието „Мисъл“, което те издават, поставя началото на решително обновление в българската литература и доближаване до идеите на модернизма.

Тодоров активно присъства в българския литературен живот; създава драмите „Страхил страшен хайдутин“, „Първите“. „Змейова сватба“ и „Невеста Боряна“, един том „Идилии“. Различни като художествена ценност, те внасят нов нравствен и естетически смисъл в използваните като художествена канава народни поверия. Под влияние на Хенрик Ибсен и Герхарт Хауптман Тодоров превръща художествените си обобщения в образи-символи. Търсенията на самоизява на творческата, градивната личност стават основна тема в зрялото му творчество.

Типичен герой на идилиите му е гордият, независим, волен човек — харамията, несретникът, носещ силен дух и висока нравственост (Калина от „Мечкар“, гусларят от „Гусларева майка“, Косьо от „Змейно“, Бойко от „Несретник“ и др.).

Тодоров пресъздава интензивното духовно горене и драматичните кризи в съзнанието на самотника. Творбите му се отличават с романтично приповдигната емоционална атмосфера и изящен пейзажен рисунък. Богатата образност и своеобразният слог превръщат някои от идилиите в художествен синтез между поезия и проза.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Теодоров, Юрдан П. Възпоменания по въстанията в Търновския санджак през 1876 година и по съдението на българските въстаници в Търново: спомени, статии, писма. Ред. Ал. Пиндиков. София, 1990.
126 основно училище „Петко Юрданов Тодоров“ в София
  • Константинова, Е. и П. Ватова. // Речник по нова българска литература (1978 – 1992). София, Хемус, 1994. ISBN 954-428-061-8 <http://www.slovo.bg/showbio.php3?ID=441>
  • Сивриев, Сава. Модерното повествование в идилиите на Петко Тодоров. // Литературен свят, бр. 6, февруари 2009. Също: Сивриев, С. Екзегези. Из историята на българската литература. София, „Карина – Мариана Тодорова“, 2012, с. 242 – 249.
  • Сивриев, Сава. Керванджията в „Несретник“ на Петко Тодоров. // Сивриев, С. Екзегези. Из историята на българската литература. София, „Карина – Мариана Тодорова“, 2012, с. 250 – 254.
  • Колева, Ваня. В служение на „религията на красотата“ (Литературният канон според писмата на Петко Тодоров). // Колева, В. Часовникът и воденицата. Българският фолклор и литература. София, „Карина – Мариана Тодорова“, 2014, с. 167 – 191.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Уикиизточник разполага с оригинални творби на / за: