Петър Берковски

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Петър Берковски
български националреволюционер
Петър Берковски 
Роден: 1852
Починал: 15 март 1892 (40 г.)

Петър Иванов Берковски е български националреволюционер, съратник на Васил Левски, общественик.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Петър Берковски е роден през 1852 г. в град Лом. Син е на Иван Берковски от град Берковица, откъдето произхожда и презимето. Майката Вълкана Лазарова от град Лом.

В родния си град учи при големите възрожденски учители Кръстю Пишурка и Никола Първанов. Едва тринадесет годишен заминава да учи в Белградската духовна семинария (1865). Увлечен от идеите на революционно настоената емиграция, се сближава с Васил Левски, Панайот Хитов, Георги Раковски, Ангел Кънчев и други българи, които работят за освобождението на България. Участва във Втората българска легия.

Със стипендия на Антим I учи две години в град Табор, Чехия. Поради липса на средства прекъсва образованието си и се прибира в Лом, с намерение да учителствува. Местните чорбаджии отказват да му дадат учителско място поради връзките му с революционната емиграция. Заминава за Цариград, за да моли Антим I да продължи стипендията му. И тук среща отказ, но това не го отчайва, защото става близък с редица български възрожденци, които го насочват и му помагат да заеме учителско място в Пловдив. По пътя за Пловдив се запознава с хасковския учител Захария Бояджиев, който го убеждава да се отбият в Хасково. Местните патриоти и интелигенцията толкова го харесват, че не му позволяват да продължи нататък и го назначават за главен учител в Хасково през учебната 1872-1873 г. Тук става любимец на целия град – основава читалище, държи сказки, поучава.

През есента на 1872 г. Васил Левски основава Хасковския частен революционен комитет. Негов председател е Петър Берковски. Заместника на Апостола Атанас Узунов, прави неуспешен опит за покушение над гръкомана хаджи Ставри Примо. Комитетът е разкрит и е осъден заточение в Диарбекир. Успява да избяга в Русия през 1876 г. Учителствува в Браила (1876-1877).

След обявяването на Руско-турската война (1877-1878), постъпва като доброволец в Шеста опълченска дружина. Сражава се геройски при Стара Загора и Шипка.

След Освобождението на България се установява да живее в Хасково и се оженва за своята годеница Евгения Хаджииванчо Минчева. Удостоен е с първото офицерско завние в Руската императорска армия-прапорщик. Служи в 59 пехотен Люблянски полк. На 28 май 1879 г. е повишен в подпоручик. Берковски е първият окръжен управител на хасковския департамент в периода на Временното руска управление до май 1879 г. За военната му кариера пречка се оказва разстроеното му здраве, което го принуждава да излезе в оставка и по съвет на лекарите заминава на продължителна почивка в гр. Кан, Южна Франция, след което се завръща в Хасково.

Кмет на Хасково (1881-1882). Оставя спомен за строг, принципен, безкомпромисен, неподкупен стопанин на града. Поради „партизански борби“ напуска кметската длъжност по собствено желание. Жителите на Хасково засвидетелствуват признателността си към него, като му поднасят специален благодарствен адрес. На проведените избори за градски съветници, хасковци отново гласуват доверие на Петър Берковски и го избират за кмет на града (1882). В отговор на техния избор Берковски изпраща Отворено писмо отпечатано във весктик „Народний глас“, в което обяснява на своите избиратели причините за неговия отказ да заеме кметското място.

След смъртта на съпругата си Евгения заминава за Пловдив, където започва да издава в-к „Съединение“ (1882). Поради несъгласие със сътрудниците си, след няколко броя се оттегля. Активно работи за обединението на Княжество България и Източна Румелия.

Окръжен управител последователно в Ловеч, Оряхово и Лом. След бурните дни на Съединението и Сръбско-българската война се установява в Лом. Здравето му е силно разклатено здраве. Започва да пише своите мемоари „Из възпоминанията ми“, от които успява да напише само първата част, т.е. до идването си в Хасково. През 1894 г. Втората му съпруга Еленка Берковска успява да ги издаде през 1894 г.

Туберкулозата вече е съкрушила здравето на учителя, революционера, заточеника и опълченеца Петър Берковски и на 15 март 1892 г. в Лом престава да тупти пламенното му сърце. В предсмъртния си час той успява да напише върху къс хартия последните си думи:

„Жал ми е само, че не дочаках решението за съдбата на мила България“.

Неговото име носи село Берковски в Община Попово.

Външни източници[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  • Димов Н., Петър Берковски. Живот и дело (1852-1892), Х., 1992
  • Атанасова В., Петър Берковски (1852-1892), Х., 2007