Направо към съдържанието

Петър Оджаков

Добавяне на препратки
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Вижте пояснителната страница за други личности с името Оджаков.
Петър Оджаков
български просветен деец
Роден
Починал
31 юли 1906 г. (71 г.)
Политика
Убежденияконсерватор

Петър Василич (Василев) Оджаков е български депутат,[1] просветен деец, юрист[2], учител и фолклорист.[3] Деец на националноосвободителното движение. Военен кореспондент в Руско-турската война (1877 – 1878).

Биография

[редактиране | редактиране на кода]

Роден на 15 октомври 1834 (1835) г. в Лясковец, той е единствен син в семейството на руския дворянин Владимир Петрович Оджаков (1818 – 1880).[4]

Първоначалното си образование получава в Лясковец. После се мести от град на град, за да се образова – учи последователно в Арбанаси, Горна Оряховица, Галац, Търново и Габрово. През 1855 г. постъпва в класическата гимназия в Белград като сръбски стипендиант. Там се запознава с Георги Раковски, който го привлича за издаването на вестник „Българска дневница“ (1859) и довършване на отпечатването на поемата „Горски пътник“.

Оджаков сътрудничи на Раковски, като му изпраща много фолклорни материали – най-вече народни песни и стари названия на месеците. По сведения на Стефан Бобчев, взима участие във въстанието на Никола Филиповски (1856), но тази му дейност не е документирана.[1]

През 1857 – 1858 г. учи в Карловацката гимназия и нееднократно отправя молби за съдействие към Раковски, за да продължи образованието си в Русия или пък в Атина.[1] Вероятно поради липса на средства през 1858 се връща по родните места. Учителства в Плевен (където е поканен за гл. учител), Трявна и Лясковец до 1865 г. В Плевен е избран за секретар на училищното настоятелство. Участва активно в борбите на плевенските еснафи и учители срещу местните чорбаджии и патриаршески владици. През този период публикува редица статии срещу гръцките владици и участва активно в борбата на плевенчани срещу местните владици Доротей и Паисий. На няколко пъти попада във Видинския затвор (1859 – 1861, 1864). През 1865 – 1866 г. е слушател във Философския факултет на Виенския университет. Тук се среща с Валтазар Богишич, който пръв дава тласък на заниманията му с обичайното право.

Оджаков завършва Новорусийския университет в Одеса (1866 – 1871) като руски стипендиант. Изучава обичайно право, финанси, финансово право, политическа икономия, наказателно право, история на славяните, немски език и др. Затвърждава интересите си в областта на обичайното право и самоуправляващите се институции под ръководството на В. Богишич (който по това време е вече професор в Новорусийския университет).[1]

Пред 1870 г. е определен за едногодишна специализация по история на славянското законодателство и църковно законоведение.[1] При завършването си представя труда „За обичайното право на славяните“ (1871).[1] По време на следването живее в пансион заедно с Тодор Минков.[1] Заедно с Ив. Кишелски защитава Минков от нападките на техни сънародници от Одеското българско настоятелство.[1] През 1871 г. изнася сказка за славяните и българите. Тя дава повод на Любен Каравелов остро да го критикува за еволюционистичните му и просветителски идеи.[1] В периода 1873 – 1877 г. работи в Кишинев в областта на съдебното ведомство – като кандидат на съдебна длъжност, секретар и поверен адвокат на кишиневския съд.[1]

Става секретар на Българското благотворително общество в Кишинев (1875 – 1877).[1]

По време на Руско-турската война (1877 – 1878) е военен кореспондент на в-к „Одеский вестник“. Автор на „Българска граматика“, предназначена за военнослужещите от Действуващата руска армия на Балканския полуостров. Член на българската делегация при подписването на Санстефанския мирен договор между Русия и Османската империя (1878). Служи в Съдебния отдел на Временното руско управление в България (1878 – 1879). Избран е за представител на I ВНС (1879) и за член на депутацията, посрещнала Александър Батенберг.[1]

След Освобождението работи като прокурор, главен прокурор (15 ноември 1884 – 16 март 1885), съдия и адвокат. През 1880 г. е избран за действителен член на Юридическото общество на Новорусийския университет.[1]

Взема дейно участие в държавния преврат от 1881 година, който довежда до временното отменяне на Търновската конституция. Избран за депутат във II ВНС, което е свикано да гласува Режима на пълномощията.

Автор на научни изследвания по българско обичайно право. От 1884 г. е действителен член на Българското книжовно дружество.[5][6]

Умира в Русе на 31 юли 1906 г.

Публицистична дейност

[редактиране | редактиране на кода]

Оджаков е постоянен сътрудник във вестник „Право“ (1870 – 1872).[1] Той също така е временен дописник на сп. „Български книжици“ и на в. „България“ (1860 – 1863), „Българска пчела“ (1863), „Съветник“ (1864), „Време“ (1866), „Турция“ (1866), „Македония“ (1871),[1] „Секидневний новинар“ (1877), „Славянско браство“ (1877), както и на руските „Мир“ и „Одески вестник“. Пише по църковно-религиозни, стопанско-исторически, общообразователни и други въпроси.

Автор е на множество учебници – „Практическо наставление във френский язик. Книга първа“ (1863), „Начални познания от география по немска метода“ (1866), „Разни и полезни наставления за деца" (1867), „Касационно съдебно ръководство“ (1877), „Древняя и новая Болгария. Книжовник историко-научной, съдебно-правовъй и политик-обществен“ (1879, Русе – 3 броя), „Обичайно наследствено право“ (1885).

Награди

[редактиране | редактиране на кода]

Кавалер на руския императорски орден „Св. Ана“.[4]

Бележки

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ а б в г д е ж з и к л м н о п Кой кой е сред българите XV-XIX в. Анубис 2000, сборник под редакцията на проф. Илия Тодев. стр. 194.
  2. ↑ Черно море – седмичен вестник, ред. Петър Бобчевски, бр. 2, 16 юни 1891 год., стр. 3
  3. ↑ Енциклопедия. Българската възрожденска интелигенция. Учители, свещеници, монаси, висши духовници, художници, лекари, аптекари, писатели, издатели, книжари, търговци, военни... София, ДИ „Д-р Петър Берон“, 1988. с. 480 – 481.
  4. ↑ а б Стоянов, Захарий. Превратът. София, Български писател, 1994. с. 59.
  5. ↑ Освободителната война 1877 – 1878, ДИ „Петър Берон“, София, 1986, стр. 117.
  6. ↑ Списъци на председатели и главни прокурори на Върховния касационен съд

Съчинения

[редактиране | редактиране на кода]
  • Практическо наставление във френский язик. Книга първа. Браила, 1863.
  • Начални познания от география по немска метода. Виена, 1866.
  • Разни полезни наставления за младите. Русчук, 1867.
  • Наука за песнотворство и стихотворство. Учебник за в по-главните общински български училища. Одеса, 1871.
  • Упътване за описване правовите обичаи, които живеят у народа от В. В. Богишич. Прев... Прага, 1874.
  • Обичайно наследствено право. Русе, 1885.
  • История на българското право. Т. 1 – 2, 1893 – 1894.

Литература

[редактиране | редактиране на кода]
  • С. С. Бобчев. П. В. Оджаков. – В: Летопис на Българското книжовно дружество в София, 1906, № 7, 1907, 125 – 131.
  • Димо Минев. Град Лясковец – минало, сегашно състояние и дейци. Варна, 1944, 286 – 191.
  • Бужашки, Евлоги. Книжовно-публицистичната и обществена дейност на П. В. Оджаков през Възраждането. – В: Сборник в чест на проф. д-р Христо Гандев. София: БАН, 1985, 225 – 248.
  • Б. Яновски. Възрожденецът Петър Оджаков. – Сп. на БАН, 1985, № 1.
  • Димитрова, Мариана, Стоян Йорданов. Лицата на Русе от I до средата на ХХ век. Енциклопедичен справочник. Русе, 2011, с. 263.
Васил Мишайков → главен прокурор на Върховния касационен съд
(15 ноември 1884 – 16 март 1885) 		→ Гаврил Орошаков
     Портал „Биографии“         Портал „Биографии“          Портал „Литература“         Портал „Литература“          Портал „Право“         Портал „Право“          Портал „История на България“         Портал „История на България“          Портал „Османска империя“         Портал „Османска империя“    
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Петър_Оджаков&oldid=12789605“.