Петър Парчевич

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Петър Парчевич
Католически епископ
Националност Флаг на България България
Роден 1612
Починал 23 юли 1674 г.
Пост I Марцианополски архиепископ
Пост II апостолски викарий на Молдова
Герб Petar-parchevich-gerb.jpg

Петър Парчевич е български католически епископ, патриот и дипломат, удостоен е с баронска титла от императора на Свещената римска империя. Той е смятан за един от най-великите българи през XVII век.[1]

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Петър Михайлов Парчевич (Парчев) е роден през 1612 г. в стар чипровски род - Кнежевичи-Парчевичи. Едва единадесетгодешен е изпратен на учение в град Лорето, Италия. След седемгодишно обучение се прехвърлил в Рим, където през 1637 г. завършил висшето си образование с изключителен успех като доктор по гражданско (римско) и католическо право, рядък случай в университетската практика. Не е известно с какво се е занимавал Петър Парчевич през 1637—1643 г. Възможно е да е бил на служба в Конгрегацията за разпространение на вярата при папския двор, защото през май 1643 г. архиепископ Петър Богдан отправил молба до нея да върне Парчевич в България, където имало нужда от свещеници.[2] След завръщането си в България, е ръкоположен за свещеник от архиепископ Петър Богдан. Той e владеел гръцки, латински, италиански, влашки и арменски.

През 1644 г. Марцианополския архиепископ Марко Бандулович посещава Чипровци, запознава се с Парчевич и му предлага да заеме поста секретар и помощник на Марцианополски епископ в град Бакъу, в Румъния. Този пост му позволява да обикаля земите заселени с християни от днешна Молдова, през Добруджа, до Северо-източна България. Същата година султан Ибрахим започва война с Венецианската република и сред българите се надига сериозно движение срещу султана. Парчевич взема участие в българското съзаклятие за освобождение на България. През 1646 г. Петър Парчевич е приет от дожа на Венеция. С тази среща се започват серия от дипломатически мисии в европейските дворове в търсене на помощ за освобождаване на християнските народи. Той не получава желаната военна помощ от Венецианската република.

През 1647 г. е мисията на отец Петър Парчевич във Влашко и Полша, където провежда разговори за съвместни действия против Османската империя. През същата година, със същата цел, съвместно с архиепископ Петър Богдан и Франческо Соймирович, посещават последователно австрийския император Фердинанд ІІ, полския крал Сигизмунд ІІІ и влашкия войвода Матей Бесараб.[1]

В края на 1649 г. в град Търговище, столицата на Влахия, Парчевич влиза в преговори с влашкия княз Матей Басараба за съвместни бойни действия и по този начин застава начело на българското освободително движение. В резултат на водените преговори е съставен план за бойните действия с организирането на масово въстание, при което се предвижда намесата на Полша и Венеция.[1]

Следват други дипломатически мисии със същата цел, които спечелват известност за Парчевич в европейските страни. През 1655 г. е сключен таен договор между българи, сърби, албанци и гърци и Парчевич е натоварен с нова дипломатическа мисия. Той трябва да посети император Фердинанд III, сръбския патриарх Гавраил и руския цар.

Петър Парчевич е назначен от папа Александър VІІ за Марцианонополски епископ през 1656 г. В това си качество той посещава император Фердинанд ІІІ.[1] На 10 януари 1657 г. Парчевич получава от крал Фердинанд III специално кралско пълномощно за преговори с Богдан Хмелницки - казашки хетман на запорожките казаци в Украйна - с уверението, че същият може да се довери напълно на пратеника и, че всички разговори между тях ще бъдат запазени в пълна тайна. В даденото пълномощно Парчевич е представен, като кралски съветник и архиепископ на Марцианопол в България. Със специален кралски указ, издаден на 12 януари 1657 г., кралят признава на Петър Парчевич благородническото звание, на което същият имал право по силата на неговия произход от средновековен владетелски и болярски род и титлата „Имперски владетел“.

С тази грамота крал Фердинанд признава не само благородническата титла на Парчевич, но и неговия фамилен герб, с който на него и родствениците му от двата пола се дава право „да носи навсякъде този древен герб или отличие - сражения, паради, игри, борби, състезания, турнири, двубои и всички други каквито и да било военни действия и упражнения“.

На 17 януари 1657 г., след прощална аудиенция при австрийския крал, начело на петнадесет членна делегация Парчевич напуска австрийската столица. В пратеничеството е включен и босненският духовник Христофор Марианович След четиридесет и четири дневно пътуване, на 1 март 1657 г. пратениците пристигат в резиденцията на Богдан Хмелницки - Чигирин. На 18 април Богдан Хмелницки връчил на Парчевич своя писмен отговор до крал Фердинанд без да знае, че същият вече е починал преди две седмици и престолът е зает от новия крал Леополд I. С общи думи Хмелницки заявява своята готовност да признае посредничеството на краля при уреждане на спорните въпроси с поляците при изчричната уговорка, че това няма да накърни интересите и целостта на украинската държава. През 1661 г., поради натиск от Рим заради своята извънцърковна дейност, Парчевич се оттегля като архиепископ. Принудил се да приеме дребна църковна служба в град Оломоуц.[2]

През 1668 г. австрийският император Леополд І удостоява Петър Парчевич с баронска титла (Peter Freiherr von Parchevich). Същата година той става апостолски викарий и администратор на Молдова. Там той остава до 1673 г., когато кралят на Жеч-Посполита - Ян ІІІ Собиески разбива османските войски при Хотин и това става повод Парчевич да предприеме нова дипломатическa мисия в преговорите за кръстоносен поход срещу Османската империя. Снабден с писма от молдовския господар Стефан Питрашка, архиепископ Петър Богдан, и други високопоставени представители на българския и сръбския народ, той посещава Полша, Виена, Венеция и Рим.

Почива на 23 юли 1674 г. в Рим. Погребан е в базиликата „Свети Андреа дела фратя” пред параклиса на „Свети Франциск”.[1]

Идеите на Парчевич и Петър Богдан за освобождение на България представляват и началото на българското национално Възраждане. Дипломатическите опити на епископ Петър Парчевич остават неуспешни, но няколко години по-късно, след битката при Виена, когато османските войски са разбити и в коалицията срещу тях вече участват Австрия, Полша, Венеция и Русия, българските католици от неговия роден край решават, че е време за въстание. То избухва през 1688 г. под ръководството на Георги Пеячевич, но е потушено и българите от Чипровци са принудени да се изселят в Европа, най-вече в областта Банат.

Почит[редактиране | редактиране на кода]

Много институции в цяла България и извън нея са кръстени на Петър Парчевич

Вижте още[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]