Петър Парчевич

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Петър Парчевич
Католически епископ
Националност Флаг на България България
Роден 1612
Починал 23 юли 1674 г.
Пост I Марцианополски архиепископ
Пост II апостолски викарий на Молдова
Герб Petar-parchevich-gerb.jpg

Петър Парчевич е български католически епископ, патриот и дипломат, удостоен е с баронска титла от императора на Свещената римска империя. Той е смятан за един от най-великите българи през XVII век.[1]

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Петър Михайлов Парчевич (Парчев) е роден през 1612 г. в стар чипровски род – Кнежевичи-Парчевичи. Едва единадесетгодешен е изпратен на учение в град Лорето, Италия. След седемгодишно обучение се прехвърлил в Рим, където през 1637 г. завършил висшето си образование с изключителен успех като доктор по гражданско (римско) и католическо право, рядък случай в университетската практика. Не е известно с какво се е занимавал Петър Парчевич през 1637 – 1643 г. Възможно е да е бил на служба в Конгрегацията за разпространение на вярата при папския двор, защото през май 1643 г. архиепископ Петър Богдан отправил молба до нея да върне Парчевич в България, където имало нужда от свещеници.[2] След завръщането си в България, е ръкоположен за свещеник от архиепископ Петър Богдан. Той владее гръцки, латински, италиански, влашки и арменски.

През 1644 г. Марцианополския архиепископ Марко Бандулович посещава Чипровци, запознава се с Парчевич и му предлага да заеме поста секретар и помощник на Марцианополски епископ в град Бакъу, в Румъния. Този пост му позволява да обикаля земите заселени с християни от днешна Молдова, през Добруджа, до Северо-източна България. Същата година султан Ибрахим започва война с Венецианската република и сред българите се надига сериозно движение срещу султана. Парчевич взема участие в българското съзаклятие за освобождение на България. През 1646 г. Петър Парчевич е приет от дожа на Венеция. С тази среща се започват серия от дипломатически мисии в европейските дворове в търсене на помощ за освобождаване на християнските народи. Той не получава желаната военна помощ от Венецианската република.

През 1647 година чипровчани, начело с Петър Богдан, влизат в преговори с влашкия войвода Матей I Бесараб за подкрепа на евентуално въстание, като в случай на успех му обещават да го изберат за „владетел на Изтока“. Той поставя като условие да се търси подкрепата и на Жечпосполита и Венеция. Парчевич и друг българин (изглежда Франческо Соймирович) заминават за Полша и се срещат с крал Владислав IV, който им обещава помощ, след което се връщат в Чипровци с пратеници на Матей Басараб, които да се запознаят с подготовката на въстанието. Плановете са отложени, заради смъртта на Владислав IV през следващата пролет.[3]

В края на 1649 г. в град Търговище, столицата на Влахия, архиепископ Петър Богдан се среща с Матей Басараба, след което намиращия се по това време в Молдова Петър Парчевич е натоварен с нова мисия. Той посещава последователно Варшава, където новият крал Ян II Кажимеж дава принципно съгласие за военни действия, Виена, където не среща подкрепа, и Венеция, където на в началото на юли се среща два пъти с дожа Франческо Молин, който не обещава друго съдействие, освен войната, която Венеция вече води срещу османците в Крит. След това Парчевич се среща в Рим с папа Инокентий X и в Анкона с Петър Богдан.[4]

Петър Парчевич е назначен от папа Александър VІІ за Марцианополски архиепископ през 1656 година. Малко след това той Парчевич участва в нова голяма среща в Търговище, където присъстват влашкият княз Константин I Щербан Басараб, молдовският княз Георге Щефан, сръбският патриарх Гаврило I, архиепископ Петър Богдан, бившият търновски митрополит Кирил. Взето е решение за организиране на въстание с подкрепата на Влашко и Молдова, ако се получи и подкрепата на Хабсбургската монархия.[5]

Парчевич заминава като пратеник на заговорниците при хабсбургския император Фердинанд ІІІ.[1] Хабсбургите поставят подкрепата си във връзка с умиротворяването на Украйна.[6] На 10 януари 1657 г. Парчевич получава от Фердинанд III специално кралско пълномощно за преговори с хетмана Богдан Хмелницки с уверението, че същият може да се довери напълно на пратеника и че всички разговори между тях ще бъдат запазени в пълна тайна.

В даденото пълномощно Парчевич е представен, като кралски съветник и архиепископ на Марцианопол в България. Със специален кралски указ, издаден на 12 януари 1657 г., кралят признава на Петър Парчевич благородническото звание, на което същият имал право по силата на неговия произход от средновековен владетелски и болярски род и титлата „Имперски владетел“. С тази грамота крал Фердинанд признава не само благородническата титла на Парчевич, но и неговия фамилен герб, с който на него и родствениците му от двата пола се дава право „да носи навсякъде този древен герб или отличие – сражения, паради, игри, борби, състезания, турнири, двубои и всички други каквито и да било военни действия и упражнения“.

На 17 януари 1657 г., след прощална аудиенция при австрийския крал, начело на петнадесет членна делегация Парчевич напуска австрийската столица. В пратеничеството е включен и босненският духовник Христофор Марианович След четиридесет и четири дневно пътуване, на 1 март 1657 г. пратениците пристигат в резиденцията на Богдан Хмелницки – Чигирин. На 18 април Богдан Хмелницки връчил на Парчевич своя писмен отговор до крал Фердинанд без да знае, че същият вече е починал преди две седмици и престолът е зает от новия крал Леополд I. С общи думи Хмелницки заявява своята готовност да признае посредничеството на краля при уреждане на спорните въпроси с поляците при изчричната уговорка, че това няма да накърни интересите и целостта на украинската държава.

По време на своята мисия Парчевич заболява тежко, а през 1661 година е отстранен от архиепископския си пост, тъй като е занемарил задълженията си.[6] Принудил се да приеме дребна църковна служба в град Оломоуц.[2]

През 1668 г. австрийският император Леополд І удостоява Петър Парчевич с баронска титла (Peter Freiherr von Parchevich). Същата година той става апостолски викарий и администратор на Молдова.[7] Там той остава до 1673 г., когато кралят на Жечпосполита Ян ІІІ Собиески разбива османските войски при Хотин и това става повод Парчевич да предприеме нова дипломатическа мисия в преговорите за кръстоносен поход срещу Османската империя. Снабден с писма от молдовския господар Щефан Петричейку, архиепископ Петър Богдан, и други високопоставени представители на българския и сръбския народ, той посещава Полша, Виена, Венеция и Рим.

Почива на 23 юли 1674 г. в Рим. Погребан е в базиликата „Свети Андреа дела фратя“ пред параклиса на „Свети Франциск“.[1]

Идеите на Парчевич и Петър Богдан за освобождение на България представляват и началото на българското национално Възраждане. Дипломатическите опити на епископ Петър Парчевич остават неуспешни, но няколко години по-късно, след битката при Виена, когато османските войски са разбити и в коалицията срещу тях вече участват Австрия, Полша, Венеция и Русия, българските католици от неговия роден край решават, че е време за въстание. То избухва през 1688 г. под ръководството на Георги Пеячевич, но е потушено и българите от Чипровци са принудени да се изселят в Европа, най-вече в областта Банат.

Почит[редактиране | редактиране на кода]

Много институции в цяла България и извън нея са кръстени на Петър Парчевич

Вижте още[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

Цитирани източници

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]