Направо към съдържанието

Петър Трайков

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Петър Трайков
български революционер
Кръстан Поптодоров и Петър Трайков, 8 август 1925 година
Роден
Починал
13 януари 1964 г. (67 г.)

Учил вБитолска българска класическа гимназия
Национален военен университет
Семейство
Братя/сестриГеорги Трайков
Петър Трайков в Общомедия

Петър (Пецо) Трайков Гировски е български офицер, революционер, преспански околийски войвода на Вътрешната македонска революционна организация.[1] Използва псевдонимите Искра[2], Искров П. и Праведников.[3]

Петър Шанданов и Петър Трайков
Костурската чета на Пецо Трайков и леринската на Илия Которкин
Блаже Видов, Петър Николов, Михаил Шкартов, Петър Трайков и Мице Чегански в изолационен лагер в Карлово след забраната на организацията, 1935 – 1936 г.
Трайков, Пецо. Национализмът на Скопските ръководители. София, 1949.

Трайков е роден на 2 юни 1896 година във Върбени, Леринско, Османската империя, днес Итеа, в Гърция. Брат е на Георги Трайков. Според други сведения е роден в Арменово, а след смъртта на баща му, майка му се омъжва повторно във Върбени и получава фамилията Гировска. Там се ражда брат му Георги.

Учи в българската гимназия в Битоля.[4]

След Междусъюзническата война в 1913 година емигрира в България и завършва Българската военна академия. През Първата световна война Трайков е офицер от българската армия. След войната става член на ВМРО и действа в Леринско,[5] като е четник на Илия Которкин.[6] В периода 1920 – 1923 година е помощник войвода и войвода в Преспанско. В 1924 Петър Трайков завежда Мелнишката околия, а в 1925 – 1926 година е войвода в Леринско.[7] Извършва атентант в Лерин, след който започва Леринската афера[8]. Заедно с Георги Попхристов и Петър Шанданов ръководи Битолския революционен окръг. Осъден е на смърт задочно в Гърция. Прехвърля се в Албания, където в 1927 година попада в затвора.[1] Откритото от югославските власти негово дневниче предизвиква и Ресенската афера. В 1928 година стига до България.

Секретар е на Леринското братство в София.[4]

След разкола във ВМРО след убийството на Александър Протогеров в 1928 година е на страната на протогеровистите, член е на техния Централен комитет и заедно с Шанданов води борбата срещу Иван Михайлов. Двамата постепенно се сближават с комунистите. Впоследствие Трайков преминава към ВМРО (обединена).[1] Подпомага БКП в нелегалната ѝ дейност.[1] През 1935 година е интерниран в лагер от режима на деветнадесетомайците. Впоследствие на 07.02.1939 год. Трайков е освободен от изолационния лагер в Долна баня.[9]

След началото на Втората световна война през 1940 година установява контакти с английското разузнаване и е следен. След началото на операцията на силите на Оста срещу Гърция и Югославия е арестуван и интерниран в лагер (1941).[1] Впоследствие е осъден на доживотен затвор по Закона за защита на държавата като укривател и помагач на Емил Марков.[1]

През септември 1944 година е освободен от затвора и подписва в София „Апела към македонците в България[10]. Същата година става командир на бригада „Гоце Делчев“ и участва в операциите срещу германците. Получава чин полковник. От 7 октомври 1944 година е командир на новосъздадения Брегалнишко-Струмишки корпус.[11] На 27 декември е избран за член на АСНОМ и участва във второто му заседание.

В началото на 1946 година Трайков участва като един от главните прокурорски свидетели в съдебния процес в Скопие срещу Йордан Чкатров.[12] След разрива между Тито и Сталин през 1948 година се връща в България.[1]

Трайков е автор на книгата „Национализмът на скопските ръководители“, издадена в 1949 година в София, в която критикува бруталната дебългаризация във Вардарска Македония.

Умира на 13 януари 1964 година в София.[13][14][15]

  1. а б в г д е ж Пътеводител по мемоарните документи за БКП, съхранявани в Централния държавен архив. Архивни справочници, том 6. София, Главно управление на архивите при Министерския съвет. Централен държавен архив, 2003. ISBN 954-9800-36-9. с. 425. Посетен на 5 септември 2015.
  2. Николов, Борис Й. ВМОРО: Псевдоними и шифри 1893-1934. София, Издателство „Звезди“, 1999. ISBN 954-9514-17. с. 47.
  3. Пърличев, Кирил. 36 години във ВМРО. София, Веда-МЖ, 1999. ISBN 954-8090-01-5. с. 617.
  4. а б Енциклопедия „Пирински край“, том II. Благоевград, Редакция „Енциклопедия“, 1999. ISBN 954-90006-2-1. с. 342.
  5. Михайловъ, Иванъ. Спомени, томъ II. Освободителна борба 1919 – 1924 г. Louvain, Belgium, A. Rosseels Printing Co., 1965. с. 156.
  6. Шанданов, Петър. Богатство ми е свободата. Спомени. София, Издателство „Гутенберг“, 2010. ISBN 978-954-617-117-7. с. 246.
  7. Михайловъ, Иванъ. Спомени, томъ II. Освободителна борба 1919 – 1924 г. Louvain, Belgium, A. Rosseels Printing Co., 1965. с. 716.
  8. Шклифов, Благой и Екатерина Шклифова. Български диалектни текстове от Егейска Македония, София, 2003, с. 126
  9. Радовски, Александър. Комити от Македония. Сборник част 1. Велико Търново, Фабер, 2022. ISBN 978-619-00-1431-7. с. 203.
  10. Апел до Македонците во Бугарија – 1944, mk.wikibooks.org
  11. Трайков, П. Национализмът на скопските ръководители, 1949, с.25
  12. Тодоров, Кирил. Героят от Прилеп Йордан Чкатров в драматично време за ВМРО (Летопис за живота и дейността му), Благоевград, 2015, с. 255, 257.
  13. Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация: Войводи и ръководители (1893-1934): Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 171.
  14. Пелтеков, Александър Г. Революционни дейци от Македония и Одринско. Второ допълнено издание. София, Орбел, 2014. ISBN 9789544961022. с. 475 – 476.
  15. Алманах на българските национални движения след 1878, Академично издателство „Марин Дринов“, София 2005, с. 362 – 363.