Петър Увалиев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Петър Увалиев
български изкуствовед и публицист
Роден
Починал
ПогребанЦентрални софийски гробища, София, Република България

Учил вСофийски университет
ПсевдонимPierre Rouve
Научна дейност
ОбластИзкуствознание, семиотика, литературна критика
Работил вБиБиСи
France Culture
Награди„Златно перо“ на СБЖ
„Оборище“ (1999)
Членува вМеждународна асоциация на изкуствоведите
Братя/сестриДора Валие

Уебсайт

Петър Христов Увалиев (псевдоним Pierre Rouve) е български дипломат, филмов продуцент, сценарист и режисьор, театрален режисьор, теоретик на изкуството, семиотик, университетски преподавател, писател, преводач, радиожурналист и критик. Той е един от най-влиятелните български интелектуалци емигранти през втората половина на ХХ век.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Семейство[редактиране | редактиране на кода]

Роден е на 12 януари 1915 г. в София. Произхожда от калоферски род. Кръстен е на името на своя дядо Петър Увалиев, който е владеел пет езика и е работил като адвокат в Бургас и Пловдив. Баща му Христо Увалиев е роден в Цариград през 1876 г. Следва в Швейцария и Германия, преподава френски език във Висшия педагогически институт в София. Автор е на „Обучението по френски език“, Пловдив, 1915 г. Неговата майка Гина Здравкова е възпитаничка на Екатерина Каравелова. Специализира френски език в Гренобъл, работи като начална учителка, а през 1937 г. става директор на училище „Иван Денкоглу“ в София. Неговата сестра Дора Увалиева (1921-1997) е изкуствовед, установила се в Париж и публикува под името Дора Валие.

Образование и първи изяви[редактиране | редактиране на кода]

Учи в италианското училище „Алесандро Манцони“ в София от 1922 до 1928 г., след това – във френския колеж „Свети Августин“ в Пловдив (до 1932 г.). Завършва право и държавни науки в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ през 1936 г. Същата година постъпва на работа в Дирекцията по печата към Министерството на външните работи. През 30-те години на 20 век са първите му опити да публикува свои стихове в ученически издания. Учи европейски езици (владее английски, испански, италиански, френски, немски, старогръцки, латински и някои балкански езици).

Сътрудничи със статии и отзиви по литературни, театрални и филмови теми в „Златорогъ“, „Балкан“, „Театър“, „Изкуство и критика“, „Свободен народ“, „La parole Bulgare“, „Слово“, „Мир“, „Днес“ и др. Участва в екипа, ръководен от Сирак Скитник, който през 1936 г. осъществява първите предавания по Радио София (Българско национално радио). Пише текстове за песни в сътрудничество с композитора Йосиф Цанков. Поставя пиеси в софийски театри.

Дипломатическа кариера и емиграция[редактиране | редактиране на кода]

През 1942 г. заминава за Рим като Трети секретар на българската легация. След отстраняването на Бенито Мусолини от власт през 1943 г. е въдворен във Венеция, заедно с други дипломати. През октомври 1945 г. се завръща в България и отново постъпва на работа в МВнР. Назначен е за втори секретар на българската легация в Лондон през 1947 г. Дни преди заминаването си сключва брак с Ивайла Вълкова. Със заповед от 6 декември 1948 г. е назначен за първи секретар в посолството в Прага. Увалиев отказва назначението и на 9 декември подава молба до британските власти да остане в Англия. Молбата му е удовлетворена. В България е обявен за „невъзвращенец“ и бракът му е разтрогнат. През юли 1952 г. Софийският градски съд го осъжда задочно на 5 години лишаване от свобода и парична глоба. През 1962 г. сключва брак със Соня Мадлен Джойс. През 1968 г. получава британско гражданство.

Петър Увалиев играе основна роля за заминаването на Георги Марков за Лондон и установяването му там през първата половина на 1970 г., както и за привличането му като редактор в БиБиСи.

През 1970 г. Увалиев се сближава с пристигналата да следва в Англия Людмила Живкова, дъщеря на комунистическия диктатор Тодор Живков. С нейно съдействие му е разрешено да се връща в България, а малко по-късно и да осинови дете – дъщеря му Мила-Георгина, който той кръщава на Живкова.[1]

Творчество[редактиране | редактиране на кода]

От юни 1949 г. публикува критика за изкуство и кино в английски (Art News and Review) и италиански периодични издания. От същата година е нещатен сътрудник на българската секция на радио БиБиСи Лондон, където близо 50 години ежеседмично чете в ефир свои беседи.

Рита Тъшингъм и Марчело Мастрояни в сцена от „Диаманти за закуска“, 1968

Дебютира в киното като втори режисьор на „Невинни в Париж“ (Innocents in Paris, 1953). Работи съвместно с изтъкнати драматурзи и кинотворци като Марсел Паньол, Джордж Бърнард Шоу, Антъни Аскуит, Микеланджело Антониони и Тонино Гуера. Заедно с Карло Понти създава филмовата компания „Бридж филмс“ и е съпродуцент на „Милионерката“ (The Millionairess, 1960), с участието на София Лорен и Питър Селърс. Изпълнителен продуцент е на „Фотоувеличение“ (Blow Up, 1966), заснет от Антониони по разказа на Хулио Кортасар „Лигите на дявола“. Продуцент е на още четири филма, между които „Дилемата на лекаря“ (The Doctor's Dilemma, 1958) с Лесли Карон и Дърк Богард, „Клевета“ (Libel, 1959) с Оливия де Хавиланд и Дърк Богард и „Диаманти за закуска“ (Diamonds for Breakfast, 1968) с Рита Тъшингъм и Марчело Мастрояни. Сценарист е на „Съдебна грешка“ (Trial and Error, 1962) с Питър Селърс и Ричард Атънбъроу; режисьор – на „Непознат вкъщи“ (Stranger in the House, 1967) с Джералдин Чаплин, Боби Дарин и Джеймс Мейсън, по едноименния роман на Жорж Сименон.

Проявите му като театрален и филмов режисьор и продуцент, теоретик на изкуството, критик и публицист намират признание в чужбина. През 1972 г. е избран за вицепрезидент на Международната асоциация на изкуствоведите (AICA) и за председател на Международното жури на Биеналето в Риека. В България той е познат главно от предаванията си по радио БиБиСи и от публикуваните в България след смъртта му негови студии и сборници. Автор е на над 4500 емисии на културни теми на български език и предавания на френски език за радио France Culture.

Превежда на френски и италиански език произведения от Пенчо Славейков, Теодор Траянов, Елисавета Багряна, Николай Марангозов, Иван Мирчев, Иван Хаджихристов, Стоян Загорчинов и др.

Гост-лектор е в университети в САЩ, Франция, Италия и Мексико.

Признание и награди[редактиране | редактиране на кода]

Роман Якобсон, на чиито лингвистични открития Увалиев се основава, е възхитен от монографията му Turner: étude de structures (1980), на български – Търнър. Структурен разрез (2006).

През 1994 г. е възстановено българското му гражданство. Удостоен е със „Златно перо“ от Съюза на българските журналисти. Почетен доктор е на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (1992) и на Шуменския университет „Епископ Константин Преславски“ (1999)[2]. Първи носител на наградата „Оборище“ (1999) за принос към българската култура и национално наследство.[3][4]

Памет[редактиране | редактиране на кода]

В чест на 100-годишнината от неговото рождение, през 2015 г. Софийският университет „Св. Климент Охридски“ и Фондация „Увалиеви“ учредяват Национална награда за студентско творчество „Петър Увалиев“, която се връчва след участие в национален студентски конкурс за проучване на творчеството и дейността на Увалиев.[5]

Гробът на Петър Увалиев на Софийските централни гробища (42°42′51.1″ с. ш. 23°20′04.6″ и. д. / 42.714194° с. ш. 23.334611° и. д.)

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

Съчинения
  • Pierre Rouve. "Aesthetics of the Cinema," - In: The British Journal of Aesthetics, Volume 12 No. 2, Spring 1972, pp. 148-157 ISSN 0007-0904.
  • Pierre Rouve.Turner: étude de structures. Paris: Éditions Siloé, 1980.
    • Петър Увалиев. Търнър. Структурен разрез. Превела от френски Мария Георгиева. София: К&М, 2006, ISBN-10: 954-421-059-8 ISBN-13: 978-954-421-059-5.
  • Pierre Rouve, "Reel to Real: The Cinema as Technological Co-Reality,“ - In: René Berger and Lloyd Eby eds., Art and Technology (New York: Paragon House, 1986), pp. 96 – 111, ISBN 0-89226-029-7.
  • Петър Увалиев. Граматика на зрителното. Превела от английски Рада Цонева. София: Анубис, 2000, ISBN 954-426-227-X.
  • Петър Увалиев. Филмови трохи. Статии в българския периодичен печат (1936 – 1947). Съставител Костадин Костов. Пловдив: Вѣда Словѣна, 2001, ISBN 954-544-059-7.
  • Петър Увалиев. Беседи за български художници. София: Анубис, 2003, ISBN 954-426-550-3.
  • Петър Увалиев. Пет минути с Петър Увалиев. Радиобеседи. Част I. Съставителство и предговор Огнян Ковачев. Под общата редакция на Огнян Ковачев и Христина Ковачева. София: Агата-А, 2015, 441 стр., ISBN 978-954-540-106-0.
  • Петър Увалиев. Пет минути с Петър Увалиев. Радиобеседи. Част II. Съставителство и предговор Огнян Ковачев. Под общата редакция на Огнян Ковачев и Христина Ковачева. София: Агата-А, 2020, 486 стр., ISBN 978-954-540-146-6. [6][7]
  • Европа, намерена и загубена. Есета (1988, на английски)
  • Багряна и целомъдрените. Митоанализ на „Козият рог“. Българският облик на Шекспир (1992, на английски)

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  • Васил Балевски, „Петър Увалиев“. – В: Речник по нова българска литература, София: Хемус, 1994, с.385.
  • Спомени за Петър Увалиев (сб.). София: Издателство „Български писател“, 2005, ISBN 954-443-444-5.
  • Sonia Rouve. Petar Ouvaliev aka Pierre Rouve: A Life. London: Mailer Press, 2008, ISBN 978-0-9560286-3-1.
  • П. Синкова. Петър Увалиев – писател, изкуствовед, публицист, „ерудит-енциклопедист. Био-библиографска справка. Стара Загора: Регионална библиотека „Захари Княжески“, 2010
  • Галина Колева. Книги с дарствени надписи от личната библиотека на Петър Увалиев. Добрич: Изд. „Матадор 74“, 2011, ISBN 978-954-371-303-5.
  • Бригита Йосифова. Обещах да запомня. Разговори с Петър Увалиев. Пловдив: Жанет 45, 2012, ISBN 978-954-491-882-8.
  • Бригита Йосифова. Петър Увалиев. Изповеди.Пловдив: Жанет 45, 2014, ISBN 978-619-186-077-7.
  • Огнян Ковачев. Проектът на Петър Увалиев „Граматика на зрителното” – кинематографичен аспект. – В: Филологическият проект – кризи и перспективи. Сборник доклади от международна научна конференция (24-26 април 2015). Съставители Ирен Александрова, Йовка Тишева и др. София: УИ „Св. Климент Охридски”, 2016, 27-34, ISBN 978-619-00-0463-9.
  • Огнян Ковачев. Език и езиково самосъзнание в беседите и трудовете на Петър Увалиев. – В: Наследството на лингвистиката в българската литературна теория. Съставител Миглена Николчина. София: УИ „Св. Климент Охридски”, 2019, 170-185, ISBN 978-954-07-4977-8.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Христов, Христо. Тодор Живков. Биография. София, Сиела, 2009. ISBN 978-954-28-0586-1. с. 504.
  2. Втората почетна титла е присъдена посмъртно, по предложение на проф. Тотю Тотев, тогава ректор на Шуменския университет, на тържество по случай 24 май същата година в посолството на Република България в Лондон. Почетната грамота е връчена на г-жа Соня Рув-Увалиева.
  3. „Петър Увалиев е първият носител на наградата Оборище“, в-к „Дневник“, 1 юни 1999.
  4. „Петър Увалиев посмъртно получи наградата „Оборище“, News.bg, 9 юни 1999.
  5. „Национална награда за студентско творчество „Петър Увалиев“, сайт на Софийския университет, 27 май 2019.
  6. „Пет минути с Петър Увалиев - радиобеседи“ - част II, БНТ, 7 декември 2020.
  7. „Пет минути с Петър Увалиев“ (разговор на Радослав Чичев с Огнян Ковачев във „Време и половина“), БНР, 25 ноеври 2020.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

За него
Научни форуми