Петър Увалиев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Петър Увалиев
български изкуствовед и публицист
Роден
Починал
11 декември 1998 г. (83 г.)
Научна дейност
Област Изкуствознание, семиотика, литературна критика
Образование Софийския университет
Работил в БиБиСи
France Culture

Уебсайт Страница в IMDb

Петър Христов Увалиев (псевдоним Pierre Rouve) е български дипломат, филмов продуцент, сценарист и режисьор, театрален режисьор, теоретик на изкуството, семиотик, университетски преподавател, писател, преводач, радиожурналист и критик. Той е един от най-влиятелните български интелектуалци емигранти през втората половина на ХХ век.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Семейство[редактиране | редактиране на кода]

Петър Увалиев е роден на 12 януари 1915 г. в София. Произхожда от калоферски род. Кръстен е на името на своя дядо Петър Увалиев, който е владеел пет езика и е работил като адвокат в Бургас и Пловдив. Баща му Христо Увалиев е роден в Цариград през 1876 г. Следва в Швейцария и Германия, преподава френски език във Висшия педагогически институт в София. Автор е на „Обучението по френски език“, Пловдив, 1915 г. Неговата майка Гина Здравкова е възпитаничка на Екатерина Каравелова. Специализира френски език в Гренобъл, работи като начална учителка, а през 1937 г. става директор на училище „Иван Денкоглу“ в София.

Образование и първи изяви[редактиране | редактиране на кода]

Учи в италианското училище „Алесандро Манцони“ в София от 1922 до 1928 г., след това – във френския колеж „Свети Августин“ в Пловдив (до 1932 г.). Завършва право и държавни науки в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ през 1936 г. Същата година постъпва на работа в Дирекцията по печата към Министерството на външните работи. През 30-те години на 20 век са първите му опити да публикува свои стихове в ученически издания. Учи европейски езици (владее английски, испански, италиански, френски, немски, старогръцки, латински и някои балкански езици). Сътрудничи със статии и отзиви по литературни, театрални и филмови теми в „Златорогъ“, „Балкан“, „Театър“, „Изкуство и критика“, „Свободен народ“, „La parole Bulgare“, „Слово“, „Мир“, „Днес“ и др. Участва в екипа, ръководен от Сирак Скитник, който през 1936 г. осъществява първите предавания по Радио София (Българско национално радио). Пише текстове за песни в сътрудничество с композитора Йосиф Цанков. Поставя пиеси в софийски театри.

Дипломатическа кариера и емиграция[редактиране | редактиране на кода]

През 1942 г. заминава за Рим като Трети секретар на българската легация. След отстраняването на Бенито Мусолини от власт през 1943 г. е въдворен във Венеция, заедно с други дипломати. През октомври 1945 г. се завръща в България и отново постъпва на работа в МВнР. Назначен е за втори секретар на българската легация в Лондон през 1947 г. Дни преди заминаването си сключва брак с Ивайла Вълкова. Със заповед от 6 декември 1948 г. е назначен за първи секретар в посолството в Прага. Увалиев отказва назначението и на 9 декември подава молба до британските власти да остане в Англия. Молбата му е удовлетворена. В България е обявен за „невъзвращенец“ и бракът му е разтрогнат. През юли 1952 г. Софийският градски съд го осъжда задочно на 5 години лишаване от свобода и парична глоба. През 1962 г. сключва брак със Соня Мадлен Джойс. През 1968 г. получава британско гражданство.

Петър Увалиев играе основна роля за заминаването на Георги Марков за Лондон и установяването му там през първата половина на 1970 г., както и за привличането му като редактор в БиБиСи.

През 1970 година Увалиев се сближава с пристигналата да следва в Англия Людмила Живкова, дъщеря на комунистическия диктатор Тодор Живков. С нейно съдействие му е разрешено да се връща в България, а малко по-късно и да осинови дете – дъщеря му Мила-Георгина, който той кръщава на Живкова.[1]

Творчество[редактиране | редактиране на кода]

От юни 1949 г. публикува критика за изкуство и кино в английски (Art News and Review) и италиански периодични издания. От същата година е нещатен сътрудник на българската секция на радио БиБиСи Лондон, където близо 50 години ежеседмично чете в ефир свои беседи. Дебютира в киното като втори режисьор на „Невинни в Париж“ (Innocents in Paris, 1953). Работи съвместно с изтъкнати драматурзи и кинотворци като Марсел Паньол, Джордж Бърнард Шоу, Антъни Аскуит, Микеланджело Антониони и Тонино Гуера. Заедно с Карло Понти създава филмовата компания „Бридж филмс“ и е съпродуцент на Милионерката (The Millionairess, 1960), с участието на София Лорен и Питър Селърс. Изпълнителен продуцент е на Фотоувеличение (Blow Up, 1966), заснет от Антониони по разказа на Хулио Кортасар „Лигите на дявола“. Продуцент е на още четири филма, между които Дилемата на лекаря (The Doctor's Dilemma, 1958) с Лесли Карон и Дърк Богард, Клевета (Libel, 1959) с Оливия де Хавиланд и Дърк Богард и Диаманти за закуска (Diamonds for Breakfast, 1968) с Рита Тъшингъм и Марчело Мастрояни. Сценарист е на Съдебна грешка (Trial and Error, 1962) с Питър Селърс и Ричард Атънбъроу; режисьор – на Непознат вкъщи (Stranger in the House, 1967) с Джералдин Чаплин, Боби Дарин и Джеймс Мейсън, по едноименния роман на Жорж Сименон.

Проявите му като театрален и филмов режисьор и продуцент, теоретик на изкуството, критик и публицист намират признание в чужбина. През 1972 г. е избран за вицепрезидент на Международната асоциация на изкуствоведите (AICA) и за председател на Международното жури на Биеналето в Риека. В България той е познат главно от предаванията си по радио БиБиСи и от публикуваните в България след смъртта му негови студии и сборници. Автор е на над 4500 емисии на културни теми на български език и предавания на френски език за радио France Culture.

Превежда на френски и италиански език произведения от Пенчо Славейков, Теодор Траянов, Елисавета Багряна, Николай Марангозов, Иван Мирчев, Иван Хаджихристов, Стоян Загорчинов и др.

Гост-лектор е в университети в САЩ, Франция, Италия и Мексико.

Признание и награди[редактиране | редактиране на кода]

Роман Якобсон, на чиито лингвистични открития Увалиев се основава, е възхитен от монографията му Turner: étude de structures (1980), на български – Търнър. Структурен разрез (2006).

През 1994 г. е възстановено българското му гражданство. Удостоен е със „Златно перо“ от Съюза на българските журналисти. Почетен доктор е на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (1992) и на Шуменския университет „Епископ Константин Преславски“ (1999)[2]. Първи носител на наградата „Оборище“ (1999) за принос към българската култура и национално наследство.

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

Съчинения

  • Pierre Rouve.Turner: étude de structures. Paris: Éditions Siloé, 1980
    • Петър Увалиев. Търнър. Структурен разрез. Превела от френски Мария Георгиева. София: К&М, 2006
  • Pierre Rouve, „Reel to Real: The Cinema as Technological Co-Reality,“ in René Berger and Lloyd Eby eds., Art and Technology (New York: Paragon House, 1986), pp. 96 – 111
  • Петър Увалиев. Граматика на зрителното. Превела от английски Рада Цонева. София: Анубис, 2000
  • Петър Увалиев. Филмови трохи. Статии в българския периодичен печат (1936 – 1947). Съставител Костадин Костов. Пловдив: Вѣда Словѣна, 2001
  • Петър Увалиев. Беседи за български художници. София: Анубис, 2003
  • Петър Увалиев. Пет минути с Петър Увалиев. Радиобеседи. Част I. Съставителство и предговор Огнян Ковачев. Под общата редакция на Огнян Ковачев и Христина Ковачева. София: Агата-А, 2015
  • Европа, намерена и загубена. Есета (1988, на английски)
  • Багряна и целомъдрените. Митоанализ на „Козият рог“. Българският облик на Шекспир (1992, на английски)

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  • Васил Балевски, „Петър Увалиев“. – В: Речник по нова българска литература, София: Хемус, 1994, с.385.
  • Спомени за Петър Увалиев (сб.). София: Издателство „Български писател“, 2005
  • Sonia Rouve. Petar Ouvaliev aka Pierre Rouve: A Life. London: Mailer Press, 2008
    • Соня Рув. Петър Увалиев или Пиер Рув: Един живот. София: Сиела, 2010
  • П. Синкова. Петър Увалиев – писател, изкуствовед, публицист, „ерудит-енциклопедист. Био-библиографска справка. Стара Загора: Регионална библиотека „Захари Княжески“, 2010
  • Галина Колева. Книги с дарствени надписи от личната библиотека на Петър Увалиев. Добрич: Изд. „Матадор 74“, 2011
  • Бригита Йосифова. Обещах да запомня. Разговори с Петър Увалиев. Пловдив: Жанет 45, 2012

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Христов, Христо. Тодор Живков. Биография. София, Сиела, 2009. ISBN 978-954-28-0586-1. с. 504.
  2. Втората почетна титла е присъдена посмъртно, по предложение на проф. Тотю Тотев, тогава ректор на Шуменския университет, на тържество по случай 24 май същата година в посолството на Република България в Лондон. Почетната грамота е връчена на г-жа Соня Рув-Увалиева.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]