Пею Шишманов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Пею Шишманов
български революционер

Роден
Починал

Образование Национален военен университет
Пею Шишманов в Общомедия

Пею (Пейо) Иванов Шишманов, с псевдоними Ивайло, Родопски и Черногорски[1], е български революционер, войвода на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден е в 1876 година в село Карлуково, тогава в Османската империя, днес Славейно, България. Произхожда от видния род Шишмановци – син е на големия кехая Иван Шишмански, негов брат е дългогодишният учител Вълко Иванов Шишманов, а първи братовчед е деецът на ВМОРО Вълко Райчев Шишманов. Учи в родното си село, в Одрин, а след това завършва Пловдивската мъжка гимназия през 1898 година. След това е юнкер във военното училище в София, където се сприятелява с Гоце Делчев, Даме Груев, Вълчо Сарафов, Лазар Маджаров, Димитър Матов и други. В 1900 година заради болест напуска военното училище без да го завърши и става учител в Карлуково.

Околийската чета на Пею Шишманов в местността Имарет дере над село Карлуково

През 1901 година е назначен за районен началник на Ахъчелебийския революционен район. След Пловдивския конгрес през 1902 година Шишманов къса с клонящия към ВМОК представител на ВМОРО в Чепеларе Вълчо Антонов и мести центъра на революционното движение от Чепеларе на турска територия в родното му Карлуково. Шишманов полага много усилия за изграждането на стабилна организационна структура в района. През пролетта на 1903 година Шишманов е начело на организационна чета, която обхожда селата Петково, Горно Дерекьой, Райково, Аламидере, Чокманово, Доганово. Тогава негов секретар е някой си Асен, а сред четниците е и Христо Димов – Сюлемеза.[2]

На 5 – 6 юли 1903 година на Свети Дух край Карлуково се провежда Родопският конгрес, на който Шишманов е избран за председател на районното боево тяло и се взима решение да не се вдига общо въстание, а да се водят четнически действия. При избухването на Илинденско-Преображенското въстание през август 1903 година Шишманов заедно с още 25 четници атакуват митницата в Каракулас. На 14 май 1904 година четата на Шишманов води сражение в местността Синура над Карлуково, където е ранен племенникът му, знаменосецът на четата Никола (Колю) Пеев Шишманов, който се самоубива, за да не бъде заловен жив.

Сборната въстаническа чета преди заминаване в 1903 година. Отпред от ляво на дясно: Никола Данаилов, Пею Шишманов, Христо Караманджуков; в центъра със знамето Никола Шишманов.

След въстанието се установява в България, в граничното село Манастир, където построява дъскорезница. Пак в Одринска Тракия до Младотурската революция от 1908 година е войвода ръководител на Ахъчелебийския революционен район. Като такъв е поканен на Кюстендилския конгрес на ВМОРО от 1908 година, но не успява да присъства.[3]

През 1912 Пейо Шишманов е доброволец в Македоно-одринското опълчение и е начело на Гюмюрджинската чета с численост 120 човека, която участва в Балканската и Междусъюзническата война.[4]

Пею Шишманов умира 1942 година в Пловдив.[5][6]

Никола Гюмюшев, войвода на Устовски районен участък пише за Шишманов:

…Още при първата ни среща през 1902 г. ми направи впечатление, че Пейо няма оня импулсивен характер на много наши войводи, не си служеше с блъфове и жестикулации. Напротив, скромността му беше отличителна черта. Повечето мълчалив, отмерен, търпелив и винаги с мнението си не изпреварваше, а чакаше други да се изкажат. С това правеше впечатление на загадъчен мъдрец!

Христо Караманджуков пише:

Продължителната, честната и ревностната всеотдайност на делото прави, наистина, фигурата на Пею Шишманов колкото светла, толкова и величествена… той бе една от видните личности в движението… [7]

В местността Хайдушки поляни в Родопите, която е един от центровете на Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г., се намира къщата музей на Пею Шишманов, в която той е живял от 1902 до 1908 г. Църквата „Св. Успение Богородично“ на Хайдушки поляни е изградена с дарения на местните хора, а в двора ѝ са гробовете на Пею и Колю Шишманови.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Николов, Борис. ВМОРО – псевдоними и шифри 1893 – 1934, Звезди, 1999, стр. 44, 83, 103
  2. Николов, Борис. ВМОРО – псевдоними и шифри 1893 – 1934, Звезди, 1999, стр. 11, 94
  3. Пърличев, Кирил, „Кюстендилският конгрес на ВМРО 1908 г.“, „ВЕДА-МЖ“, София, 2001 г., стр. 171
  4. „Македоно-одринското опълчение 1912 – 1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр. 805, 894
  5. Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация. Войводи и ръководители (1893 – 1934). Биографично-библиографски справочник, София, 2001, стр. 192
  6. Тракийско дружество „Антим I“
  7. Караманджуков, Христо. „Западнотракийските българи в своето културно-историческо минало с особен поглед към тяхното политико-революционно движение“, София, 1934, стр. 117 – 118
     Портал „Македония“         Портал „Македония