Поздрав „Черната сила“ на летните олимпийски игри 1968

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Златият медалист Томи Смит (в центъра) и бронзовият медалист Джон Карлос (вдясно) показват свития юмрук на подиума след състезанието на 200 m на Летните олимпийски игри през 1968 г.; и двамата носят значки на Олимпийския проект за права на човека. Питър Норман (сребърен медалист, в ляво) от Австралия също носи такава значка в знак на солидарност със Смит и Карлос.
Джон Карлос (в ляво) и Томи Смит (в центъра) носят черни ръкавици, черни чорапи и са боси на церемонията по награждаването на победителите на 200 m на летните олимпийски игри през 1968 г.

Поздравът „Черната сила“ на летните олимпийски игри през 1968 г. е израз на протест от афроамериканските атлети Томи Смит и Джон Карлос по време на церемонията на награждаването им на Олимпийския стадион по време на Летните олимпийски игри, проведени в град Мексико през 1968 г. Когато се обръщат към знамената си, за да чуят химна на Съединените американски щати, те вдигат ръцете си, със свити юмруци и ги задържат вдигнати до края на изпълнението на химна. Смит, Карлос и австралийският сребърен медалист Питър Норман носят значки в подкрепа на човешките права на якетата си. В автобиографията си, „Тих жест“ (Silent Gesture), Томи Смит пише, че жестът не е жест на „Черната сила“, а „жест в подкрепа на човешките права“. Събитието е едно от най-открито политическите послания в историята на модерните олимпийски игри.[1]

Протестът[редактиране | редактиране на кода]

Сутринта на 16 октомври 1968 г.,[2] американският атлет Томи Смит печели състезанието на 200 m гладко бягане с нов световен рекорд от 19,83 секунди. Австралиецът Питър Норман завършва втори с време 20,06 секунди и американецът Джон Карлос печели третото място с време 20,10 секунди. След приключването на състезанието тримата отиват на подиума за медалите си, които са връчени от Дейвид Сесил, 6-ти маркиз на Екзитър. Двамата американски атлети получават медалите си боси, носейки черни чорапи, за да покажат бедността на чернокожите.[3] Смит носи черен шал около врата си, за да представи гордостта на чернокожите, Карлос е със разципено горнище на екипа си, за да покаже солидарността си с работниците със сини яки в САЩ и носи огърлица от бисери, за която описва, че е „за онези, които са били линчувани или убити и за които никой не е произнесъл молитва, за онези, които са били обесени и оваляни в катран и перушина. Беше за онези, изхвърлени от лодките в Средния пасаж“.[4] И тримата атлети носят значки на Олимпийския проект за права на човека след като Норман, критик на австралийската политика на „Бяла Австралия“, изразява съпричастие с идеалите им.[5] Социологът Хари Едуардс, основател на Олимпийския проект за правата на човека, е бил призовал чернокожи атлети да бойкотират игрите; действията на Смит и Карлос от 16 октомври 1968 г.[2] са вдъхновени от аргументите на Едуардс.[6] 

Известната снимка на събитието е направена от фотографа Джон Доминис (снимката е достъпна в списание „Тайм“).[7]

Двамата американски атлети имат намерение да вземат черни ръкавици със себе си за събитието, но Карлос забравя своите в олимпийското село. Австралиецът Питър Норман предлага Карлос да носи лявата ръкавица на Смит. По тази причина Карлос вдига лявата, вместо дясната си ръка, различавайки се от традиционния поздрав на „Черната сила“. По време на изпълнението на химна на САЩ, Смит и Карлос показват поздрава с преклонени глави – жест, който бива показан на първите страници на новините в цял свят. При напускането на подиума, те биват освиркани от публиката.[8] Смит по-късно казва „Ако победя съм американец, не черен американец. Но ако бях направил нещо лошо, тогава те биха казали, че съм негър. Ние сме черни и се гордеем, че сме черни. Черна Америка ще разбере какво направихме тази вечер.“[3]

Реакция на Международния олимпийски комитет[редактиране | редактиране на кода]

Президентът на Международния олимпийски комитет (МОК) Ейвъри Бръндидж счита поздрава за местно политическо изказване, неподходящо за аполитичния международен форум, който олимпийските игри трябва да бъдат. В отговор на действията им, той нарежда Смит и Карлос да бъдат изключени от американския отбор и изгонени от олимпийското село. Когато Олимпийският комитет на САЩ отказва, Бръндиндж заплашва целия отбор по лека атлетика на САЩ с наказание. Тази заплаха води до изключването на двамата атлети от игрите.[9]

Говорител на МОК казва, че поздравът е бил „нарочно и насилствено нарушение на фундаментални принципи на олимпийския дух“.[3] Бръндидж, като президент на Олимпийския комитет на САЩ през 1936 г., не протестира срещу нацисткия поздрав по време на олимпиадата в Берлин. Той аргументира, че нацисткият поздрав, бидейки национален поздрав по това време, е приемлив в състезание между нации, докато поздравът на атлетите не е бил национален и поради това неприемлив.[10]

Бръндидж е един от най-известните симпатизанти на нацизма в САЩ дори след избухването на Втората световна война[11] и свалянето му от поста президент на МОК е една от трите цели на Олимпийския проект за права на човека.[12] През 2013 г. на официалния уебсайт на МОК е публикувано, че „повече от печеленето на медали, черните американски атлети си създадоха репутация посредством действие на расов протест“.[13]

Последици[редактиране | редактиране на кода]

Смит и Карлос в голяма степен са изключени от спорта в САЩ и биват критикувани. Списание „Тайм“ показва емблемата с петте олимпийски кръга с думите „По-ядосано, по-гадно, по-мръсно“ (Angrier, Nastier, Uglier), вместо „По-бързо, по-високо, по-силно“ (Faster, Higher, Stronger).[14] В САЩ те са обект на обиди и те и семействата им получават смъртни заплахи.[15] Смит продължава да спортува, като играе в НФЛ за Синсинати Бенгалс[16] преди да стане асистент-професор по физическо възпитание в колежа „Оберлин“. През 1995 г. е сред треньорите на американския отбор за Световното първенство по лека атлетика в зала в Барселона. През 1999 г. е награден с наградата „Черен спортист на хилядилетието на Калифорния“. Понастоящем се занимава с изнасянето на публични речи.

Кариерата на Карлос следва сходен път. През следващата година той изравнява рекорда на 100 ярда гладко бягане. По-късно играе за отбора на Филаделфия Ийгълс в НФЛ, докато контузия в коляното прекратява кариерата му предсрочно. В края на 1970-те години преживява тежък период. През 1977 г. бившата му съпруга се самоубива, което води до период на депресия за него.[17] През 1982 г. Карлос е назначен от организационния комитет за Летните олимпийски игри през 1984 г. в Лос Анджелис на позиция за промотиране на игрите и като връзка с чернокожата общност в града. През 1985 г. започва да работи като треньор по лека атлетика в гимназията „Палм Спрингс“. През 2012 г. работи като съветник в училището.[18]

Смит и Карлос получават наградата за кураж „Артър Аш“ на годишните награди за отлично спортно постижение през 2008 г., за действията им през 1968 г.[19]

Норман, който е съпричастен с протеста на съперниците си, е порицан от австралийските олимпийски власти и изключен от новините в австралийските медии.[20] Той не е избран да участва на Летните олимпийски игри през 1972 г., въпреки че е изпълнил квалификационната норма 13 пъти.[21] Когато Норман почива през 2006 г., Смит и Карлос носят ковчега му на погребението.[22]

Уейн Колет и Винсънт Матюс са изключени от олимпийските игри след като осъществяват черен протест по време на олимпийските игри през 1972 г.[23]

Документални филми[редактиране | редактиране на кода]

На Филмовия фестивал в Сидни през 2008 г. е показан документален филм за протеста, наречен „Поздрав“ (Salute). Сценарист, режисьор и продуцент на филма е Мат Норман, племенник на Питър Норман.[24]

На 9 юли 2008 г., BBC Four излъчва документалния филм за протеста – „Поздрав Черна сила“ (Black Power Salute)  на Джоф Смол. В статия Смол отбелязва, че атлетите от британския отбор за олимпийските игри в Пекин през 2008 г. са били помолени да подпишат договори с клаузи за мълчание, които биха ограничили правата им да извършват политически действия, но те отказват.[25]

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Lewis, Richard. Caught in Time: Black Power salute, Mexico, 1968. // The Sunday Times. London, 8 October 2006. Посетен на 9 November 2008.
  2. а б 1968: Black athletes make silent protest. // SJSU. Архив на оригинала от 18 December 2008. Посетен на 9 November 2008.
  3. а б в 1968: Black athletes make silent protest. // BBC, 17 October 1968. Посетен на 9 November 2008.
  4. Lucas, Dean. Black Power. // Famous Pictures: The Magazine, 11 February 2007. Посетен на 9 November 2008.
  5. Peter Norman.
  6. Spander, Art. A Moment In Time: Remembering an Olympic Protest. // CSTV, 24 February 2006. Посетен на 9 November 2008.
  7. Hope and Defiance: The Black Power Salute That Rocked the 1968 Olympics. // Life, 14 October 2013. Посетен на 13 November 2013.
  8. John Carlos (PDF). // Freedom Weekend. Архив на оригинала от 18 December 2008. Посетен на 9 November 2008.
  9. On This Day: Tommie Smith and John Carlos Give Black Power Salute on Olympic Podium.
  10. „The Olympic Story“, editor James E. Churchill, Jr., published 1983 by Grolier Enterprises Inc.
  11. Documentary „Hitler's Pawn: The Margeret Lambert Story“, produced by HBO and Black Canyon Productions
  12. Silent Gesture – Autobiography of Tommie Smith (excerpt via Google Books) – Smith, Tommie & Steele, David, Temple University Press, 2007, ISBN 978-1-59213-639-1
  13. Mexico 1968 (official International Olympic Committee website.
  14. The Olympics: Black Complaint. // Time, 25 October 1968. Посетен на 12 August 2012. „Faster, Higher, Stronger“ is the motto of the Olympic Games. „Angrier, nastier, uglier“ better describes the scene in Mexico City last week. There, in the same stadium from which 6,200 pigeons swooped skyward to signify the opening of the „Peace Olympics,“ Sprinters Tommie Smith and John Carlos, two disaffected black athletes from the U.S. put on a public display of petulance that sparked one of the most unpleasant controversies in Olympic history and turned the high drama of the games into theater of the absurd.
  15. Tommie Smith 1968 Olympic Gold Medalist. // Tommie Smith. Архив на оригинала от 19 October 2008. Посетен на 9 November 2008.
  16. Tommie Smith. biography.com
  17. Amdur, Neil. Olympic Protester Maintains Passion. // New York Times, 10 October 2011. Посетен на 11 October 2011.
  18. Dobuzinskis, Alex. Former Olympians: No regrets over 1968 protest. // Reuters, 21 July 2012. Посетен на 13 December 2012.
  19. Salute at ESPYs – Smith and Carlos to receive Arthur Ashe Courage Award. // http://espn.go.com/ espn.com, 29 May 2008. Архив на оригинала от 5 April 2008. Посетен на 17 January 2009.
  20. Wise, Mike. Clenched fists, helping hand. // The Washington Post. 5 October 2006. Посетен на 9 November 2008.
  21. Frost, Caroline. The other man on the podium. // BBC, 17 October 2008. Посетен на 9 November 2008.
  22. Flanagan, Martin. Olympic protest heroes praise Norman's courage. // The Sydney Morning Herald. 6 October 2006. Посетен на 9 November 2008.
  23. Johnson Publishing Company. Jet. Johnson Publishing Company, 1973. с. 32.
  24. 2008 Program Revealed!. // 8 May 2008. Архив на оригинала от 25 January 2009. Посетен на 17 January 2009.
  25. Small, Geoff. Remembering the Black Power protest. // The Guardian. UK, 9 July 2008. Посетен на 9 November 2008.
Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „1968 Olympics Black Power salute“ в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода, и списъка на съавторите.