Политическа коректност

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Политическа коректност (и още политически коректен) e политически, културно-социологически термин, отразяващ установяването на система от рамки и правила, включително „политически коректен език“, който има ограничаваща функция във връзка с етически, морални съображения, и тази задържаща и ограничаваща функция е по отношение на всяка обществена и социална изява, която би могла да касае теми от тънък характер, както и възможния и допустим обществен дебат по редица остри обществени проблеми и използваната в такива дискусии терминология. Според дефиницията на известния американски политолог и журналист Уилям Сафир „политически коректен“ означава подчиняващ се на либералните или крайнолевите възгледи по сексуални, расови и екологични въпроси.[1] Политическата коректност води началото си в страните от индустриалния Запад от сравнително неотдавна, през 70-те години на XX век. Целта на политическата коректност (ПК) е по адрес на дадени обособени социални малцинствени групи да се избягва употребата на думи и изказвания, които членовете на тези групи считат или евентуално биха могли да счетат за оскърбителни, а вместо това да се използва „политически коректен език“.

Тоест политическата коректност като такава е типът социално поведение, което се съобразява с обикновено малцинствени групи, използва език, който не би бил обиден или накърняващ, това е поведение зачитащо правата, свободата и правото на уважение на индивидите от малцинствените групи.

Самият политически коректен език е начинът, по който политическата коректност се изразява.

Примери: според ПК в САЩ негри е „некоректен“ термин, а „политически коректният“ е афроамериканци. В САЩ и Канада се налага понятието коренни американци вместо индианци или инуити вместо ескимоси. В последно време се поставя въпрос за употребата на афроамериканци и се търси по-подходящ термин. Виж по-долу речник с политически коректните термини на български език.

Защитниците на термина и на неговото прилагане излагат основно довода, че заменяните термини са обидни или пренебрежителни и че трябва да се заменят с „политически“ приемливи термини. Според критиците му това е обикновена употреба на евфемизми и при това явлението е доведено до абсурд. Крайните му критици го представят като практическо приложение на хипотетичния „новговор“ от антиутопията1984“ на Джордж Оруел.

В САЩ политическата коректност до голяма степен е не мнение, а официална политика.

Какво е „Политическа коректност“?[редактиране | редактиране на кода]

От гледна точка на общественото развитие ПК представлява сравнително безболезнен начин на туширане на проблеми или изглаждане на остри противоречия с минимални усилия (тоест, без да се прилагат особени усилия за разрешаване на самите противоречия и за отстраняване на породилите ги причини).

Политическата коректност е всъщност една много базисна форма на цензура, действаща още преди започване на дискусията. Невъзможно е да се дискутира нещо, за което или няма думи, или не е позволено да се произнесат наличните думи. Практиката да не се обсъждат публично някои явления, а тези, които ги назовават с имената им, да бъдат заклеймявани, е много мощна и се използва широко. За целта се отглеждат специални „думи - плашила“. С произнасянето на някоя такава дума самото обсъждане приключва, а на посмелия да се изкаже „политически некоректно“ се налага да се оправдава и извинява. Нещо повече: лицата, политиците и обществените движения, нарушаващи рамките и правилата на ПК и използващи политически некоректна терминология или обсъждащи обществени проблеми в рамките на политически некоректен дебат, е прието да бъдат политически маргинализирани.

Лингвистични основи[редактиране | редактиране на кода]

Един от аргументите в защита на употребата на политически правилен език е, че той служи за предотвратяване нанасянето на обида, базирана на разлики или недъзи. Друг аргумент се базира на теорията, че езиковите конструкции (language's grammatical categories) оформят идеите и действията на говорещия ги човек. И в двата случая целта е хората да се замислят върху предубежденията си, което спомага да направят по-внимателен избор на думите, които ще ползват и по-ясно да преценяват нещата, които различните хора могат да сметнат за обидни.

Два популярни примера за тази практика са предпочитането на думата „инвалид“ пред „сакат“ или „човек с намалена трудоспособност“ пред „инвалид“ както и на „психично болен“ пред „луд“ или „човек със специални потребности“ пред „психично болен“.

Хората, критикуващи избора на думи за политически правилния език смятат, че новите термини са затрудняващи и евфемистични (заобиколни, смекчаващи) заместители на оригиналния неукрасен език, явно открояващ различия по раса, пол, сексуална ориентация, недъзи, религия и политически убеждения.

Защитниците на политически правилния език твърдят, че основанията за промяна на езика и терминологията са следните:

  • Правата/възможностите/свободите на определени хора са ограничени заради категоризацията им като членове на група, ползваща се с лошо име.
  • Това определение за групата е подразбиращо се и подсъзнателно, както и подпомогнато от лесната възможност да залепиш етикет някому.
  • Ако се ограничи възможността им да използват думи-етикети, хората ще са принудени да се замислят с какви думи да нарекат някого.
  • Ако се наложи да се замислим с какви точно думи да определим някого, започваме да се интересуваме от него повече като индивидуалност, отколкото като член на някаква група.

В лингвистиката крайната форма на хипотезата на Сапир-Уорф гласи, че езиковите конструкции (language's grammatical categories) контролират възможните мисли на говорещия.[2]. Докато малко хора поддържат хипотезата Сапир-Уорф в крайната ѝ форма, много лингвисти приемат по-умерена версия, а именно че начинът, по който виждаме света, се влияе от езиковия стил, който ползваме.[3] Според силната форма на хипотезата „сексисткият език“ поощрява сексистки мисли.

Ситуацията се усложнява от възможността членовете на дадена група да приемат термини, които други се опитват да променят. Например в САЩ глухите хора винаги са смятали етикета „глух“ за отразяващ положението на членовете в групата, а не за обиден или презрителен. В днешни дни вместо етикета „глух“ там се използва терминът „човек с нарушен слух“, включващ и хората с частична загуба на слуха поради старост, злополуки и други причини. Макар че е политически коректен, много глухи хора смятат новия термин за омаловажаващ техния недъг.

Българската лингвистка Андреана Ефтимова изследва езика на „политическата коректност“ във връзка с т.нар „език на омразата“.[4]

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Aufderheide, Patricia. (ed.). 1992. Beyond P.C.: Toward a Politics of Understanding. Saint Paul, Minnesota: Graywolf Press.
  • Berman, Paul. (ed.). 1992. Debating P.C.: The Controversy Over Political Correctness on College Campuses. New York, New York: Dell Publishing.
  • David E. Bernstein, "You Can't Say That! The Growing Threat to Civil Liberties from Antidiscrimination Laws", Cato Institute 2003, 180 pages ISBN 1-930865-53-8
  • William S. Lind, "The Origins of Political Correctness", Accuracy in Academia, 2000.
  • Nat Hentoff, Free Speech for Me – But Not for Thee, HarperCollins, 1992, ISBN 0-06-019006-X
  • Geoffrey Hughes (2009), Political Correctness: A History of Semantics and Culture, John Wiley, ISBN 978-1-4051-5279-2
  • Diane Ravitch, The Language Police: How Pressure Groups Restrict What Students Learn, Knopf, 2003, hardcover, 255 page.
  • Nigel Rees, The Politically Correct Phrasebook: what they say you can and cannot say in the 1990s, Bloomsbury, 1993, 192 pages, ISBN 0-7475-1426-7
  • Arthur Schlesinger Jr., The Disuniting of America: Reflections on a Multicultural Society, W.W. Norton, 1998 revised edition, ISBN 0-393-31854-0
  • Debra L. Schultz. 1993. To Reclaim a Legacy of Diversity: Analyzing the "Political Correctness" Debates in Higher Education. New York: National Council for Research on Women.
  • Wilson, John. 1995. The Myth of Political Correctness: The Conservative Attack on High Education. Durham, North Carolina: Duke University Press.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. William Safire, Safire's Political Dictionary, 2008 rvd., p.556, Oxford University Press, ISBN 0195343344, Google Books
  2. Edward Sapir, Language: An introduction to the study of speech., 1921, New York: Harcourt, Brace and company. ISBN 0246110740 Project Gutenberg
  3. Майя Пенчева, „Отново за езиковата относителност“, сп. „Български език“, 2005, кн. 4.
  4. Андреана Ефтимова, Двойственият език в медиите: езикът на политическата коректност vs езика на омразата. София: Просвета, 2017, 336 с. ISBN 978-954-01-3271-6.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]