Политически спектър

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Политическият спектър представлява съвременно разделение на политическите идеологии от политологическа гледна точка.

Напоследък политическите анализатори и политиците разделят политиката на лява и дясна в политическия спектър. Често се използва идеята за центристка политика, обозначаваща средния път между двете крайни направления на дясното и лявото. Тази класификация е сравнително ново явление (не се използва от Аристотел или Хобс например) и датира от времето на Френската революция.[1]

Прави се напоследък и едно разграничение между либерали и централисти, според което истинското противопоставяне е между централистите, според които държавата трябва да се намесва на пазара с тежест и другите, според които държавата трябва да има само остатъчна функция спрямо пазара.[2]

Политически партии се делят на няколко основни вида - леви, центристки и десни. Към левите партии обикновено спадат анархистичните, социалистическите и комунистическите. Партията на зелените се състои обикновено от природозащитници. Християндемократическите, националистическите и консервативните партии обикновено се считат за десни. Съществуват и либерални партии.

Разделението „ляво-дясно“ в политическото пространство е обект на дълги дискусии,като се намесват критерии за разграничение като свободата и равенството и най-вече различното им схващане. Според италианския политолог Норберто Бобио, различието между дясното и лявото не са едно дясно равенство и едно ляво равенство, а спрямо различния начин на схващане на отношението равенство-неравенство отдясно и отляво.[3] Бобио разглежда и емоционалното значение на термините. Според него допреди десетина година принадлежността към левицата се е смятало за срамно в Италия, докато днес е обратното. Той изказва мнението, че периодично се променя оценъчното значение на термините, но въпреки това двойката дясно-ляво продължава да описва относително стабилни реалности.[4]

Произход на разделението на левица и десница[редактиране | редактиране на кода]

Разделението на левица и десница води началото си от Френската революция от 1789 г.

До момента на революцията във Франция властва абсолютизмът и обществото е строго разделено на съсловия. Във Франция това устройство е известно като Ancien Régime, или Стария ред. Събранието на представителите на трите съсловия се нарича États-Généraux, в превод означава Съсловно събрание, но бива погрешно превеждано като Генерални щати. То обаче има само съвещателни функции, защото крайното решение се взема от френския крал. На 5 май 1789 г. е свикано Съсловното събрание, което последно е било свиквано пред 1614 г., и е съобщено на представителите на Третото съсловие, че гласовете ще се броят не по количество, а по сила. Към онзи момент Третото съсловие има двойно повече представители спрямо сбора на представителите на духовенството и благородничеството, но новото правило при гласуването обезсмисля количественото им преимущество. В отговор на нововъведеното правило представителите на Третото съсловие започват да се събират самостоятелно, като към тях се присъединяват и някои благородници и духовници. Новият орган става известен като Assemblée nationale constituante, или Народно събрание.

Онези, които седели от дясната страна на председателя на това Народно събрание, се обявили в защита на краля (Стария ред), а от лявата му страна седели онези, които подкрепили Революцията. Един от членовете, барон дьо Говийе (Baron de Gauville), обяснил: „Започнахме да се разпознаваме: тези, които са верни на вероизповеданието и на краля заеха местата надясно от престола, за да избегнат крясъците, клетвите и неприличните изрази, които се радваха на свободно изразяване в лагера на противниците.“

През 1791 г. Народното събрание е заменено със Законодателно събрание, в което разделението продължава: отляво седят новаторите, по средата умерените, а отдясно защитниците на конституцията, където преди са седели защитниците на Стария ред. През 1792 г. вече се събира Националният конвент, но и там има подобно разделение, но след държавния преврат от 2 юни 1793 г. и задържането на жирондистите, дясната страна опустява, а малцината останали преминават към средата. След Термидорианския преврат от 1794 г. членовете на крайното ляво са отстранени, а подходът с разполагането спрямо председателя е изоставен.

След Реставрацията на Бурбоните от 1814 г. политическите клубове са възстановени: мнозинството от ултрароялистите избират да седят отдясно, конституционалистите по средата (центъра), а независимите отляво. По това време обаче понятията „ляво“ и „дясно“ не се използват да се опише определена политическа идеология, а само разположението в съответния орган. След революцията от 1848 г. двата основни лагера са тези на демократичните социалисти и на реакционерите, които използвали червено-бяло знаме, за да заявяват своята политическа принадлежност.

С обявяването на Третата република във Франция през 1871 г., след френското поражение във Френско-пруската война, понятията стават част от названията на партиите: Републикански леви, Център-десни, Център-леви (1871), Крайно леви (1876) и Радикално леви (1881).

Белег, по който се извършва разделението на левица и десница[редактиране | редактиране на кода]

Основно, разграничаването на политическите идеологии се осъществява спрямо два белега: свободата на обществото, според която се определя в каква степен една идеология е либертарианска или авторитарна, и държавната намеса в стопанството, според която се определя дали една идеология е лява, или дясна.

Сравнение между левица и десница[редактиране | редактиране на кода]

Левица Десница
Повече намеса в стопанството По-малко намеса в стопанството: laissez-faire. Тук става дума за това дали правителството да се намесва (interventionism) или да не се намесва (laissez-faire) в стопанството, за да постигне желаното благосъстояние на гражданите. Nolan chart го определя като разлика между ляво и дясно.[5]
Определяне къде да работи Право да си избира къде да работи Повечето леви идеологии приоритизират интересите на работниците и управляват ресурса с цел подобряване на продуктивността[6], докато десните идеологии приоритизират дерегулацията (ненамесата) в пазарите.
Равенство на доходите Равенство на възможностите Писателите които характеризират по този признак са Норберто Бобио и Даниеле Алън. В книгата си „Дясно и ляво. Основания и знаения на едно политическо разграничение“, Норберто Бобио се аргументира, че валидната разлика между ляво и дясно е субективното човешкото отношение към идеала за равенство.
Правото диктува културата. Културата диктува правото. Това е формулирано от американския сенатор Даниъл Мойниън, но е преразгледано от Едмънд Бърк.
Човешката природа и общество са по-отстъпчиви. Човешката природа и общество са по-фиксирани. Това е пример за естествен срещу отгледан, „емпиризъм или биогенетизъм“ аргумент. Предложена е за определение на разделението „ляво-дясно“ от Томас Соуел, и по-късно подкрепено от Джордж Лакоф в книгата му Moral Politics.[7]
Прогресивизъм Консерватизъм Дали да се използва работещата система и да не се променяме доколкото е възможно или да следим най-новите тенденции и да ги прилагаме с риск да се окажат погрешни?

Леви и лявоцентристки идеологии[редактиране | редактиране на кода]

Забележка! Изброяването надолу е в ред на придвижване от политическото ляво пространство към политическия център. Следователно, има низходяща градация.

Комунизъм[редактиране | редактиране на кода]

Социализъм[редактиране | редактиране на кода]

Демократичен социализъм[редактиране | редактиране на кода]

Социалдемокрация[редактиране | редактиране на кода]

Социален либерализъм[редактиране | редактиране на кода]

Дясноцентристки и десни идеологии[редактиране | редактиране на кода]

Забележка! Изброяването надолу е в ред на придвижване от политическия център към политическото дясно пространство. Следователно, има възходяща градация.

Християндемокрация[редактиране | редактиране на кода]

Либерален консерватизъм[редактиране | редактиране на кода]

Консерватизъм[редактиране | редактиране на кода]

Неоконсерватизъм[редактиране | редактиране на кода]

Неоконсерватизмът е политическо движение, зародило се в САЩ през 1960-те години на ХХ в. сред представители на Демократическата партия, които не одобряват с вътрешната и особено външната ѝ политика.

Национален консерватизъм[редактиране | редактиране на кода]

Национализъм[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Andrew Knapp and Vincent Wright. The Government and Politics of France, Routledge, 2006.
  2. Боббио, Норберто. Дясно и ляво. Основания и значения на едно политическо разграничение, Издателство ЛИК, София, 2001, стр. 13.
  3. Боббио, Норберто. Дясно и ляво. Основания и значения на едно политическо разграничение, Издателство ЛИК, София, 2001, стр. 23.
  4. Боббио, Норберто. Дясно и ляво. Основания и значения на едно политическо разграничение, Издателство ЛИК, София, 2001, стр. 40.
  5. The Nolan Chart Online
  6. Left-Wing Lingo, Ideologies and History
  7. Lakoff, George. Metaphor, Morality, and Politics. Social Research 62:5 (Summer, 1995).