Политически спектър

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето

Политическият спектър представлява съвременно разделение на политическите идеологии от политологическа гледна точка.

Напоследък политическите анализатори и политиците разделят политиката на лява и дясна в политическия спектър. Често се използва идеята за центристка политика, обозначаваща средния път между двете крайни направления на дясното и лявото. Тази класификация е сравнително ново явление (не се използва от Аристотел или Хобс например) и датира от времето на Френската революция.[1]

Прави се напоследък и едно разграничение между либерали и централисти, според което истинското противопоставяне е между централистите, според които държавата трябва да се намесва на пазара с тежест и другите, според които държавата трябва да има само остатъчна функция спрямо пазара.[2]

Политически партии се делят на няколко основни вида - леви, центристки и десни. Към левите партии обикновено спадат анархистичните, социалистическите и комунистическите. Партията на зелените се състои обикновено от природозащитници. Християндемократическите, националистическите и консервативните партии обикновено се считат за десни. Съществуват и либерални партии.

Разделението „ляво-дясно“ в политическото пространство е обект на дълги дискусии, като се намесват критерии за разграничение като свободата и равенството и най-вече различното им схващане. Според италианския политолог Норберто Бобио, различието между дясното и лявото не са едно дясно равенство и едно ляво равенство, а спрямо различния начин на схващане на отношението равенство-неравенство отдясно и отляво.[3] Бобио разглежда и емоционалното значение на термините. Според него допреди десетина година принадлежността към левицата се е смятало за срамно в Италия, докато днес е обратното. Той изказва мнението, че периодично се променя оценъчното значение на термините, но въпреки това двойката дясно-ляво продължава да описва относително стабилни реалности.[4]

Произход на разделението на левица и десница[редактиране | редактиране на кода]

Разделението на левица и десница води началото си от Френската революция от 1789 г.

До момента на революцията във Франция властва абсолютизмът и обществото е строго разделено на съсловия. Във Франция това устройство е известно като Ancien Régime, или Стария ред. Събранието на представителите на трите съсловия се нарича États-Généraux, в превод означава Съсловно събрание, но бива погрешно превеждано като Генерални щати. То обаче има само съвещателни функции, защото крайното решение се взема от френския крал. На 5 май 1789 г. е свикано Съсловното събрание, което последно е било свиквано през 1614 г., и е съобщено на представителите на Третото съсловие, че гласовете ще се броят не по количество, а по сила. Към онзи момент Третото съсловие има двойно повече представители спрямо сбора на представителите на духовенството и благородничеството, но новото правило при гласуването обезсмисля количественото им преимущество. В отговор на нововъведеното правило представителите на Третото съсловие започват да се събират самостоятелно, като към тях се присъединяват и някои благородници и духовници. Новият орган става известен като Assemblée nationale constituante, или Народно събрание.

Онези, които седели от дясната страна на председателя на това Народно събрание, се обявили в защита на краля (Стария ред), а от лявата му страна седели онези, които подкрепили Революцията. Един от членовете, барон дьо Говий (Baron de Gauville), обяснил: „Започнахме да се разпознаваме: тези, които са верни на вероизповеданието и на краля заеха местата надясно от престола, за да избегнат крясъците, клетвите и неприличните изрази, които се радваха на свободно изразяване в лагера на противниците.“

През 1791 г. Народното събрание е заменено със Законодателно събрание, в което разделението продължава: отляво седят новаторите, по средата умерените, а отдясно защитниците на конституцията, където преди са седели защитниците на Стария ред. През 1792 г. вече се събира Националният конвент, но и там има подобно разделение, но след държавния преврат от 2 юни 1793 г. и задържането на жирондистите, дясната страна опустява, а малцината останали преминават към средата. След Термидорианския преврат от 1794 г. членовете на крайното ляво са отстранени, а подходът с разполагането спрямо председателя е изоставен.

След Реставрацията на Бурбоните от 1814 г. политическите клубове са възстановени: мнозинството от ултрароялистите избират да седят отдясно, конституционалистите - по средата (центъра), а независимите - отляво. По това време обаче понятията „ляво“ и „дясно“ не се използват да се опише определена политическа идеология, а само разположението в съответния орган. След революцията от 1848 г. двата основни лагера са тези на демократичните социалисти и на реакционерите, които използвали червено-бяло знаме, за да заявяват своята политическа принадлежност.

С обявяването на Третата република във Франция през 1871 г., след френското поражение във Френско-пруската война, понятията стават част от названията на партиите: Републикански леви, Център-десни, Център-леви (1871), Крайно леви (1876) и Радикално леви (1881).

Белег, по който се извършва разделението на левица и десница[редактиране | редактиране на кода]

Основно, разграничаването на политическите идеологии се осъществява спрямо два белега: свободата на обществото, според която се определя в каква степен една идеология е либертарианска или авторитарна, и държавната намеса в стопанството, според която се определя дали една идеология е лява, или дясна.

Сравнение между левица и десница[редактиране | редактиране на кода]

Левица Десница
Повече намеса в стопанството По-малко намеса в стопанството: laissez-faire. Тук става дума за това дали правителството да се намесва (interventionism) или да не се намесва (laissez-faire) в стопанството, за да постигне желаното благосъстояние на гражданите. Nolan chart го определя като разлика между ляво и дясно.[5]
Определяне къде да работи Право да си избира къде да работи Повечето леви идеологии приоритизират интересите на работниците и управляват ресурса с цел подобряване на продуктивността[6], докато десните идеологии приоритизират дерегулацията (ненамесата) в пазарите.
Равенство на доходите Равенство на възможностите Писателите които характеризират по този признак са Норберто Бобио и Даниеле Алън. В книгата си „Дясно и ляво. Основания и знаения на едно политическо разграничение“, Норберто Бобио се аргументира, че валидната разлика между ляво и дясно е субективното човешкото отношение към идеала за равенство.
Правото диктува културата. Културата диктува правото. Това е формулирано от американския сенатор Даниъл Мойниън, но е преразгледано от Едмънд Бърк.
Човешката природа и общество са по-отстъпчиви. Човешката природа и общество са по-фиксирани. Това е пример за естествен срещу отгледан, „емпиризъм или биогенетизъм“ аргумент. Предложена е за определение на разделението „ляво-дясно“ от Томас Соуел, и по-късно подкрепено от Джордж Лакоф в книгата му Moral Politics.[7]
Прогресивизъм Консерватизъм Дали да се използва работещата система и да не се променяме доколкото е възможно или да следим най-новите тенденции и да ги прилагаме с риск да се окажат погрешни?

Леви и лявоцентристки идеологии[редактиране | редактиране на кода]

Лявата политическа идеология може да варира от кейнсиянския модел, целящ силна намеса на държавата в икономика и живота на гражданите, през идеята за национализация и планова икономика, до анархо-комунизма, защитаващ създаването на граждански съвети по места, които да се грижат за всичко в определения район. Към началото на XX век, по-голямата част от левите кръгове издигали искания за по-голяма роля на държавата в икономиката. През последната четвърт на века виждането, че правителството (т.е. управляващите, които са избрани от народа и управляват в негово име) трябва да се месят във всекидневната работа на работещите хора губи популярност, особено сред социалдемократите, които започват да приемат идеята за т.нар. "трети начин" в икономиката, т.е. формиране на нова икономическа политика, съставена едновременно от леви и десни черти.

Други хора от левия спектър защитават идеите на Карл Маркс относно "работническата държава" и "диктатура на пролетариата". Според марксистите и марксисто-ленинистите "диктатурата на пролетариата" е прехода от капитализъм към най-висшия, според вижданията на Карл Маркс, държавен строй, който е комунизма (представляващ според Маркс обща собственост върху средствата за производство, при който строй има свободен достъп за всеки до предметите на производството. Водеща максима при развития комунизъм е "от всеки според способностите, на всекиго според потребностите".

Левите либертарианци, либертарианците-социалисти и анархистите вярват, че икономиката трябва да се задвижва от работнически съюзи, кооперация, общини и комуни, като се противопоставят едновременно на идеите за икономика, контролирана от държавата и икономика, задвижвана от частния интерес.

Забележка! Изброяването надолу е в ред на придвижване от политическото ляво пространство към политическия център. Следователно, има низходяща градация.

Комунизъм[редактиране | редактиране на кода]

Социализъм[редактиране | редактиране на кода]

Демократичен социализъм[редактиране | редактиране на кода]

Социалдемокрация[редактиране | редактиране на кода]

Социален либерализъм[редактиране | редактиране на кода]

Дясноцентристки и десни идеологии[редактиране | редактиране на кода]

Класическият десен консерватизъм се оформя след Френската революция (1789-1799 г.), според чийто възгледи новите течения в лицето на забогателите търговци, Просвещението, индивидуализма и индустриализма представлявали заплаха за съществуващия ред, което означавало, че срещу тях трябва да бъде организирана съпротива. През XIX в. обаче тези, определящи себе си като десни, започнали да подкрепят хората, натрупали богатство от производство или търговия, вместо традиционно изкарваната на преден план аристокрация. Така под дясна икономическа политика започва да се разбира подкрепата за индустриалеца - организатор на работния процес, който в левите идеологии и най-вече марксизма е сочен единствено като "паразит".

В модерни времена "дясно" се използва твърде често за описването на т.нар. "лез-фер" капитализъм, според което виждане разплащанията между частни лица и организации трябва да бъдат свободни от държавни регулации, тарифи и субсидии. Безспорно най-известен е десният неолиберален модел, популяризиран от американския президент Роналд Рейгън и британският министър-председател Маргарет Тачър. Неолибералният модел се състои в свобода на пазара, приватизация и колкото е възможно по-малко регулации от страна на държавата, както и станалият типичен за дясното модел на социално подчинение. Дясното либертарианство издига като най-висши свобода правото на търговия и свободен пазар и защитава освен това частната собственост. Консервативните авторитаристи от крайното дясно на политическия спектър са хората, от които произлиза фашизма.

Забележка! Изброяването надолу е в ред на придвижване от политическия център към политическото дясно пространство. Следователно, има възходяща градация.

Християндемокрация[редактиране | редактиране на кода]

Либерален консерватизъм[редактиране | редактиране на кода]

Консерватизъм[редактиране | редактиране на кода]

Неоконсерватизъм[редактиране | редактиране на кода]

Неоконсерватизмът е политическо движение, зародило се в САЩ през 1960-те години на ХХ в. сред представители на Демократическата партия, които не одобряват с вътрешната и особено външната ѝ политика.

Национален консерватизъм[редактиране | редактиране на кода]

Национализъм[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Andrew Knapp and Vincent Wright. The Government and Politics of France, Routledge, 2006.
  2. Боббио, Норберто. Дясно и ляво. Основания и значения на едно политическо разграничение, Издателство ЛИК, София, 2001, стр. 13.
  3. Боббио, Норберто. Дясно и ляво. Основания и значения на едно политическо разграничение, Издателство ЛИК, София, 2001, стр. 23.
  4. Боббио, Норберто. Дясно и ляво. Основания и значения на едно политическо разграничение, Издателство ЛИК, София, 2001, стр. 40.
  5. The Nolan Chart Online
  6. Left-Wing Lingo, Ideologies and History
  7. Lakoff, George. Metaphor, Morality, and Politics. Social Research 62:5 (Summer, 1995).