Попфолк

от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Поп фолк)
Направо към навигацията Направо към търсенето
„Чалга“ пренасочва насам. За традиционния стил, вижте Чалга (традиционен стил)

Попфолкът, наричан още чалга или етнопоп, е музикален стил, придобил популярност на Балканите. Стилът съчетава български, арабски, турски, гръцки и цигански мелодии, както и мотиви от фламенкото. Характерни за него са повтарящите се музикални и танцови ритми.

Произход[редактиране | редактиране на кода]

По форма попфолкът (съкратено от „популярен фолклор“, друго граматически правилно изписване е „поп фолк“) се родее с балканско-ориенталската етномузика. В музикознанието стилът е известен под името „етнопоп“.[1][2] Думата „чалга“ произлиза от турското çalgı – свирня, музика, която от своя страна произхожда от арабската дума шалга.[3] В епохата на Българското възраждане под „чалгия“ се разбират инструментални групи, изпълняващи тогавашна популярна музика, в която цигулки и кларинети са заменили традиционните гайди и гъдулки, а вместо селяни вече свирят градски цигани, за които това е професионална дейност. Жанрът е забранен като упадъчен през социализма, като популяризирането му в България започва с песните на Хисарския поп от 1980-те и се засилва след промените от 1989 г. и появата на оркестър „Кристал“.

Критика[редактиране | редактиране на кода]

Някои анализатори свързват чалгата с упадъка на културните ценности и я определят като декадентски стил.[4][5][6] Противниците ѝ твърдят, че няма връзка с националните и местните български фолклорни традиции и че единствените фолклорни елементи в нея са с близкоизточен произход и прокарва музикални традиции от ислямския свят, наследени от времето на Османската империя. Въпреки че е широко приета от диджеите в нощните клубове, жанрът се посреща с неприязън от по-консервативна публика. В средите на интелигенцията чалгата е критикувана заради прокламираната в нея безвкусица и отхвърлянето на традиционните морални норми.[7] Чалгата е популярна сред чуждестранните туристи, които не разбират текстовете ѝ[8] и я приемат за вид местна атракция.[9]

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Стателова, Розмари. (2003) Седемте гряха на чалгата. София: „Просвета – София“ АД, ISBN 954-01-1536-1
  2. Димов, Венцислав. (2001) Етнопоп бумът. София: „Българско музикознание“, ISBN 954-8307-14-16
  3. Colors of Enchantment: Theater, Dance, Music and the Visual Arts of the ... – Google Books. // Books.google.ca. Посетен на 22 октомври 2012.
  4. „Би Би Си: Чалгата е символ на културния разрив в България“, в-к „Дневник“, 10 февруари 2013 г.
  5. Валентин Хаджийски: За чалгата, „фолка“ и цивилизационния избор“. Част I, „Гласове“, 25.05.2014 г., За чалгата, „фолка“ и цивилизационния избор. Част II“, „Гласове“, 29.10.2014 г.
  6. Мирослава Кортенска, „Култура на упадъка“, librev.com, 28 февруари 2010 г.
  7. Клер Леви, „Морална паника по време на преход“, в-к „Култура“, бр.4, 2 февруари 2001 г.
  8. Rebecca Richardson, „Do you like Chalga?“, Eat Stay Love Bulgaria, 6 март 2015 г.
  9. Бойко Пенчев, „Бетовен, Шилер и чалга“, Dnevnik.bg, 4 януари 2007 г.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]