Потребител беседа:VaNcHeTo 13

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

~А~ -Алегория-израз,в който се говори за един предмет или проява, а се подразбират други.Творчески похват,широко използван в художествената литература, конкретизация на идея или мисъл посредством образ,в който е вложен преносен смисъл.А. се основава на съпоставимостта между две прояви,от които едната има отвлечен идеен смисъл, а другата-конкретен.В елементарната си форма А. се изчерпва с разтълкуването на конкретния образ, а при по- сложните си форми на преносния смисъл, вложен в разказаните или в изобразените прояви, от които могат да бъдат извлечени общозначими изводи. В такива случаи А. се съчетава с нравоучителни и възпитателни внушения. -Алитерация-метрико-хармоничен способ за увеличаване и разнообразяване на речевата експресия, основан върху повторяемостта на еднакви или близки по гласеж съгласни звуци при подчертаването на особено важните по смисъл думи в стиха. -Алюзия-стилистически и реторически обрат,троп с предназначение да породи впечатление или идея не чрез пряко изразяване, а по асоциативен път. -Анализ- литературоведски прочит на текст, за да бъдат установени или преценени лит.-худ. или лит.-познавателните му качества. -Аналогия-стилистически похват, при който за разлика от сравнение, дето се съпоставят тъждествени явления и прояви, се установява сходство между неявни, подобни или сродни по някой важен признак явления и прояви. -Анафора-стилистическа фигура, способ за увеличаване изразителността на словото посредством повторение на звуци, думи и изрази в началото на няколко следващи стихове или фрази.Често се използва в ораторската реч с т.нар. ораторско ударение в началото на две или на повече фрази.Когато повторението е в края на стиха или на фразата, фигурата се нарича епифора. -Антагонист-един от двата основни образа, изразители на противоположни възгледи и интереси. -Антигерой - в противовес на традиционния образ на литературния герой, тип на лит.образ с различни, дори противоположни черти. -Антитеза- стилистическа и реторическа фигура, основана на контраст между два логически противоположни образа или понятия в един и същ период чрез използването на антоними. -Антономазия-стилистически и реторически обрат, разновидност на метонимия, при който личното име се заменя с нарицателно. -Архетип-най-стар познат текст на важен книжовен и исторически паметник. -Асонанс-съзвучие на гласни звуци в една или в няколко думи, противоп. дисонанс.

~Б~ -Белетристика-лит.-худ. произведения в немерена реч, в проза, начело с роман, повест, новела, разказ и приказка -Библейски мотиви и сюжети-комплекс лит.-худ. произведения от разнообразни видове и жанрове, разработващи теми, заимствани от двата дяла в Библията- Вехт и Нов завет, разпространени в страните, дето християнството и юдейската му версия са внедрени. Б.м. и с. оказват силно влияние върху развитието на световната л-ра, след като християнството става господстваща религия в Стария свят между Vв. и начало на ХІХв. , след което култ.-общ. му влияние започва да отслабва.Въздействието на Б.м. и с. върху худ.л-ра намира израз освен в идейно-тематично и в сюжетно-композиционно отношение и допринася за внедряването и разпространяването на редица лит.жанрове, в които библейският дух и стил отзвучават особено силно(сказание, легенда, притча, послание, афоризъм).

~В~ -Вечни образи-литературно-художествени образи, добили непреходно култ.-истор. значение поради проникновеното обобщение на общочовешки черти в тях.В осовата на всеки от тях е въплътен мит или легенда с наднационално значение. -Възвишено-естет.категория, емоционална оценка на респектиращи постъпки поради изключително благородство на духа, а също и на природни феномени с изключително величие.Както в единия, така и в другия случай отзвук на чувствителността на човешката душа и на копнежа й по осъществен идеал.

~Г~ -Героично-естетическа категория, емоционална оценка на мъжествеността , безстрашието и пожертвувателността в защита на общочовешки и национални идеали, на обществени блага, на беззащитни и на малолетни, добродетел, тясно свързана с възвишеното и трагичното. -Градация-стилистическа и реторическа фигура за изразяване на впечатления от прояви или явления в една или друга посока;стилистически и реторически способ за засилване или отслабване на речевата експресия чрез взаимосвързани ситуации във възходяща или в низходяща степен

~Д~ -Двойна рима-римуване на две думи в един и същи стих, като двете римувани думи се намират в края на двете полустишия. -Детайл-характерни черти и изяви, допълващи образите в худ.-лит. творчество, акцентувани върху естет. им своебразие и същевременно допринасящи за тяхната индивидуализация и типизация;въздействието на Д. е обусловено от образа, с който е свързан;значение на важен компонент от композиционно-стиловото съдържание на произведението;подробности на образа, създаващи възможност за пълноценното му идейно-емоционално усвояване.Д. може да разкрива характерни черти на бита, на пейзажа, психофизиономични своебразия на лит.герои, на техния език, обичаи и нрави -Диалог-1.в широк. см. конституивен компонент в белетристиката и драмата, посредством който се допълва и се изяснява сюжетното развитие;2.в тесен см. разказ или поема в диалогирана форма;3.жанр на прозата, обосновка на философски проблеми във форма на диалог между две или повече лица, внедрен в античността от Платон, Ксенофонт, Лукиан, Цицерон, Сенека . -Дисонанс-несъзвучие, непълна или неточна рима, наречена и консонанта , при която съгласните звуци съвпадат, а неакцентуваните гласни не съвпадат. -Драматически герой-действащо лице със съществено участие в драматичното произведение в широк см. на думата(трагедия, комедия или пиеса) , чиято проява в света на словестното изкуство се изявява не само чрез прочувствено слово, но и по друг начин и преди всичко посредством действия-визуално.

~E~ -Единство-основно качество на лит.-худ. произведение, произтичащо от неговата худ. завършеност, от неговата цялост, при която нищо не липсва и нищо не е излишно. -Екзистенциализъм- лит. направление; в основата на Е. стои убеждението, че човешката съдба е нерадостна поради невъзможността да се проникне в същността на битието, оттам възгледът за безперспективността на съществуването. -Експликация-разясняване на неясен текст или на израз, пораждащ съмнение. -Експозиция-изходна част на сюжетно произведение, епично или драматично, в която се определя предметът на изображението и се представят някои от главните действащи лица, излага се, когато това е необходимо,предисторията на събитието и се изявява завръзката. -Експресионизъм-направление в художествената л-ра и изобразителните изкуства с реформистки идеи и антиреалистична насоченост, поставило си за цел да се домогне до същността на творчеството.Прокламира широка творческа свобода. -Елегия-жанр на лириката в минорен тон по повод на скръбно събитие или на тъжен спомен. -Емблематика- символично изображение, внушаващо идея или мисъл, наречено “метафора, която говори на очите”. -Еналага- преднамерена замяна на една граматична форма с друга (част на речта, род, число, лице, падеж) за по-силна изразителност. -Епилог-послеслов, завършек на лит.-худ. произведение, негова несъществена част, освен когато е обхваната от худ. замисъл и органично е свързана с него. Присъщ е повече на драматическите произведения, отколкото на епическите и лирическите,макар по изключение да се среща и при тях. -Епитет-стилистическо средство, троп, създаващо образно качество на предмет или явление посредством допълнително определение -Епифора-повторение на едни и същи звуци или думи в края на стиха или на фразата, за да бъде засилена емоционалната изразителност на словото . -Епически герой- литературен герой, движеща сила в епическо произведение съобразно с жанровото своеобразие.За разлика от лирическия герой, който се изявява предимно емоционално, и от драматическия герой, чиито прояви са ограничени във времево и пространствено отношение, Е.г. има значително по-големи възможности за проява не само поради сблъсъците с антагонистичните персонажи, но и поради възможността душевният живот да бъде изразен по-пълно.Е.г. може да се изяви по разнообразен начин, като се започне от широките планове на големите по обем произведения и се стигне до епизодичните прояви в разказа, фейлетона и анекдота и от трагичния до комичния образ. -Епопея-значително по обем и по съдържание епическо произведение, в което се прославят събития и герои, свързани със съдбините на някой народ.Обикновено Е. възниква от обединяването около един или няколко тематични центъра на отделни сказания, създадени в народна среда. -Есе-жанр на прозата, съчетание между критика, философия и публицистика в худ. форма, поставящ си за цел да изясни с помощта на въздействен език актуални култ.-общ. проблеми, по които още няма ясни становища или съществуват големи различия.Освен с образност и афористичност есеистичният стил се отличава с творческа самобитност и новаторски дух. -Естетизация-творчески възглед, според който в света на изкуството значение имат само произведения на високо худ.равнище при висок критерий за изящност. -Естетика-философска дисциплина, изучаваща творческите прояви, философията на изкуството като израз на естетическия идеал. -Естетически вкус-способност за различаване на пълноценно от непълноценно произведение в света на изкуството. -Естетически категории-основни начини за изява на естет. феномени при превъплъщаването им в произведения на изкуството и на худ.л-ра, за да бъдат изобразени посредством тях най-характерните страни на духовния живот.При обобщаването на Е. к. и при разграничаването им една от друга основно значение има емоционалната оценка. Е.к. са: безобразно(или грозно), възвишено, героично, комично, прекрасно, типично и трагично, като при безобразно, комично и трагично емоционалната оценка е отрицателна, а при възвишено, героично, прекрасно и типично-положителна.

~Ж~ -Жанр-в широк смисъл-разновидност на произведение на материалното или духовното творчество; в областта на лит. творчество-разновидност на творчески постижения, отличаваща се освен с типологически родови черти и с индивидуално своебразие. -Женска рима-съзвучие обикн.в края на стиха(по изключение в началото или в средата) в два или в повече стихотворни реда, подчертаващо ритъма с ударение върху предпоследната сричка.

~З~ -Заимстване-начин на лит.общение и оползотворяване постиженията на предшествениците в лит.живот. -Замисъл-предварителен план на бъдещото лит.-худ. произведение , който в процеса на реализацията може да бъде допълнен и видоизменен.Не са малко случаите, когато авторът замисля творбата си като роман, а я осъществява като драма или обратно. -Замълчаване-стилистическа и реторическа фигура, при която под влияние на силни чувства или на прикрито двуличие действащото лице или ораторът не довършва израза и млъква, за да предизвика обрат в мислите на слушателя или на зрителя. Звукови повторения- основни средства за изграждане на звукова организация на стиха, на т.нар. фоника.Едни от тях намират израз в повторението на една и съща дума било в началото(анафора), в средата(мезофора) или в края на стиха (епифора), други- в повторението в определен ред на гласни звуци, на съгласни, или в комбинация на гласни със съгласни.Сравнително най-голям интерес между З.п. представлява римата- съзвучие обикн. в края на стиха (по изключение в началото и в средата) не само понеже подобно на финален акорд отбелязва края на стиха, но и защото худ.-естет. преосмисля поетическото произведение.З.п. са могъщо средство за осъществяване на речевата експресия, освен когато се използват за постигане на формален ефект. -Зооморфизъм-разновидност на примитивното худ.мислене , намерила проникновен израз в народното творчество посредством вярата в т.нар. превръщания на хора в животни и на животни в хора.

~И~ -Идея-основна мисъл в творческата проява(научна, философска, художествена), органически свързана и изразена чрез нея; в тесен см. в лит. творчество- худ.- естет. осмислен възглед относно типични явления и представители на действителността.И. добива худ. облик и наред със светогледа на автора изразява и естетическия му идеал. Худ.идея споява в органическо единство всички компоненти на лит.произведение, като ги преосмисля естетически, без да бъде изразена в него под форма на сентенция или на ” поука”.И. може да бъде загатната в наслова на произведението или обобщена в образ или символ.При обемните произведения, наред с основната худ.И. могат да бъдат изразени и други, концептуално сродни с нея.Разкриването и изясняването на худ.И. се постига посредством литературнокритически анализ.Както творческият замисъл, така и темата са отражение на худ.И., но поначало те са различни от нея, понеже предхождат произведението, а худ.И е органически свързана и произтича от него. -Идиом-езиков израз, присъщ на някой говор и непреведим на друг език. -Извънсюжетни компоненти- съставни части на лит.-худ. произведение, несвързани пряко с него, макар да са в противоречие с неговия дух и стил. Тяхна задача е да създадат отдих и да забавят развитието.Към тях спадат: лирическо отстъпление, вставен разказ, описание. -Изразни средства- основно изразно средство в лит.-худ. творчество е текстът, допълнен със словесни и психофизиологични реакции, които вън от него нямат самостоятелно значение. -Импликация-текст, чиито см. не е изяснен пряко, а се подразбира от контекста. Стилистически способ за израз, възникващ по асоциативен път. Използва се предимно при лит.-худ. творби в иносказателен, алегоричен см. -Импресионизъм-направление в изобразителното изкуство.Основава се върху непосредствените впечатления от живота, като пренебрегва социалните стимули и духовно-моралните изискания.В худ.-л-ра. И. проправя път на т.нар. модерни веения:декадентство, символизъм и новоромантизъм. -Инвенция-начален тласък в развитието на творческия процес, когато творческото въображение е обсебено от още смътни идеи и образи, представляващи жив интерес за автора поради новаторския си дух и облик. -Инверсия-стилистическа фигура, промяна на традиционно установения ред, при която се акцентува не върху обичайно утвърдени думи и изрази, а върху други. -Индивидуализация- творчески метод, откриващ път за създаване на емоционално отношение към явленията и проявите, вълнуващи авторовото въображение при претворяването в художествени образи. -Инверсия- преобразуване, разместване на обичайния ред на буквите в някоя дума, за да образува нова дума с друго значение, като например: риба вм. бира. Интерпретация-тълкуване на текст, за да бъде разкрит вложеният в него интимен см. -Интонация- качество на поетическата експресия, присъща както на мерената, така и на немерената реч. -Ирония- стилистично-изобразителен похват, троп, аспект на комичното, използван във всички жанрови разновидности на хумористично-сатиричната литература.За разлика от сарказма, при И. подложените на критика лични и обществени недъзи са осмивани, вместо да бъдат разобличавани.Съобразно с вложения в нея см. И. получава разнообразни отсенки между остроумието, подигравката и издевателството извън обсега на сарказма.И. получава въплъщение в широк спектър на изобразителни похвати и стилистически средства, между които особено силно изпъкват: гротеска, карикатура, хипербола, парадокс, пародия, травестиция и шарж.

~К~ -Катарзис-според Аристотел в “Поетика”-пречистване на духа от низки страсти под влияние на трагедията и на музиката; в широк см. облагородяване на духа под въздействие на естетическите преживявания, породени от съвършени произведения на изкуството. -Катахреза- неправилна употреба на думи не в прякото им значение, а извън него, като по този начин се създава мнима метафора, понеже използваната в преносен см. дума се чувства в прякото й значение. -Класицизъм-направление в западно-европейската л-ра през ХVІІ и ХVІІІ в., чието влияние се чувства в лит. живот дори през първите десетилетия на ХІХв. Изхожда от рационализма на Р.Декарт и се основава на естетиката на Аристотел в духа на нормативизма, обоснован от Н. Боало в неговия трактат “Поетическо изкуство” и на настроенията на аристокрацията през епохата на абсолютизма, чийто идеал са високите морални и естетически изисквания, утвърдени през класическата епоха. -Колизия- противоречие между действащи лица в сюжетни лит.-худ. произведения на епоса и драмата като изразители на противоп. идеи, чувства и интереси или като представители на две поколения или на два идейни свята, важен компонент на сюжетното развитие, предпоставка за разразяване на конфликта, разрешаващ К. в един или друг см. -Комично-естетическа категория, отразяваща несъответствието между несъвършеното, причудливото и отживялото и естетическия идеал.Дълбокото несъответствие между естетическия идеал и отрицателните прояви, чийто израз е К., поражда разнообразни отрицателни реакции между смях и негодуване, между ирония и сарказъм, получаващи израз в двете основни форми на К.-в хумора и сатирата. -Композиция-единство на компонентите, от които е изградено лит.-худ. произведение.Докато фабулата и сюжетът са предпоставки, К. е необходимо изискване за превръщането на лит.-худ. произведение в завършено идейно-естетическо явление.Фабулата и сюжетът поставят задачите, К. ги осъществява. Образите, характерите, ситуациите, перипетиите, основните моменти и перспективата на развитието, градацията и кулминацията добиват худ. въплъщение и от компоненти се превръщат в хармонично съчетани части от цялото посредством К. -Консонанс- съзвучие на една или няколко думи, противоп. на дисонанс; в лириката :непълна рима, частично благозвучие при различни ударения на гласните, като например добър-бодър. -Контекст-завършена смислово част от писмен израз, обуславяща точното значение на включените в нея думи.Задълбоченото вникване в К. е необходима предпоставка за разкриване интимната мисъл на автора и за правилното тълкуване на текста както от гледище на езикознанието, така и на лит. критика, понеже човек мисли не с отделни думи, а с идейно обусловени съчетания от думи, наречени изрази. -Концепция-основна мисъл, изходно положение при обосновка на литературнокритическа позиция или при защита на литературнокритическа, лит.-теоретична и лит.-истор. теза. -Косвена характеристика- творчески метод за охарактеризиране на лит.герои не посредством прякото им изобразяване или посредством собствените им слова, а чрез реакцията, породена от постъпките им или у читателя, или у лица, участващи в сюжетното развитие. -Крайна рима- рима в края на стиха, най-често употребимата от всички видове рими. -Кръстосана рима-римуването в краесловие при К.р. се извършва през един стих (схема abab), първи с трети, втори с четвърти и т.н. -Кулминация-връхна точка на напрежение в сюжетно лит.-худ. произведение- поема, разказ, новела, роман, драма, комедия, при което явно или скрито антагонистичните персонажи стигат до колизия, влизат в решителна схватка, довеждаща до развръзка. -Къс разказ- основава се на случки от всекидневието, чиято същина е предадена с пестеливи изразни средства.

~Л~ -Лайтмотив-основните мотиви, съчетаващи текст и мелодия, изпълняват важни асоциативни и конструктивни функции, композиционно средство. -Лирика-заедно с епоса и драмата основен раздел на поезията като една от двете форми наред с прозата, в които получават израз човешките вълнения и мисли. -Лирически герой-превъплъщение посредством лириката на худ. образ, действителен или въображаем, дълбоко развълнувал поета и породил у него съответстващи на природата му чувства: възхита, преклонение, порив към подвиг, дълг или мъст.Невинаги Л.г. се слива с образа на поета.В повечето случаи той е израз на чувствата на поколенията или на социалната среда чрез словото на поета към необикновените му прояви, за да бъде худ. убедителен, трябва да има истор.съдържание, да отразява революционната или гражданската идейност на епохата, с която поетът го свързва.Л.г. е могъщо средство за творческо превъплъщение преди всичко поради вложения дълбоко в него емоционален заряд. -Литературен герой-художествен образ с въплътени в него характерни черти. Л.г. е движеща сила в сюжетното развитие, изразител на сблъсъка между представителите на различни тенденции в общ.-полит. живот. Той може да бъде осъществен в две основни направления: положителен герой, като изразител на утвърждаващите тенденции в развитието, и отрицателен герой, като противодействаща сила на положителния герой със всички възможни градации между тези два полюса.Наред с индивидуални черти Л.г. притежава и типологическо своеобразие с използваните от автора средства при осъществяването му.Л.г. може да бъде разграничен в лирически, епически и драматически.Л.г., които добиват непреходно значение в света на изкуството, стават нарицателни и се превръщат във вечни образи.Съобразно със значението, което има за сюжетното развитие, Л.г. може да бъде главен или второстепенен. -Литературен образ-основен способ за худ.-естет. превъплъщаване на действителността.Л.о. е разновидност на художествения образ за емоционално пресътворяване на действителността във всички нейни измерения и аспекти и чрез други изобразителни средства(багри, мелодии, фигури, движения и живо слово). Л.о. притежава освен предметен и идейно-смислов компонент.Поради това въздейства едновременно както на сетивата, така и на съзнанието на читателя.Л.о.се отличава с необикновено голямо разнообразие, с възможност да бъде изразяван посредством многобройни езикови и стилистически средства, да бъде осъществен в една проекция или многопланово, да бъде съчетан с други Л.о., да въплъщава характерни черти, освен на живи, одухотворени същества, но и на неодухотворени явления и прояви.Л.о. изразява характерни представители на конкретна епоха и определена социална среда, когато въплъщава литературните герои, съчетаващи наред с индивидуално своеобразие и типологически особености на някоя епоха.По този начин Л.о. добива значение на сложна худ.-естет. категория и прераства от прототип в художествен характер и от литературен тип в портрет. -Литературен тип-категория литературен герой, превърнат посредством задълбочена типизация в съвършен изразител на характерни за определена епоха или среда добродетели, слабости и пороци, поради което името му отлично се превръща в нарицателно.Всяка епоха и всяка национална л-ра прибавя или отнема по нещо от нея, като осигурява безсмъртието. -Литературна фикция-творчески способ, при който поради липса на други възможности се допуска присъщите на реалистичното мислене худ.средства да бъдат използвани за създаването на въображаем свят, за да може да бъде разбран от читателя въз основа на възприетите от него реалистични худ.произведения, понеже извън акумулирания в неговото въображение опит той трудно би могъл да си представи действителността, която основно да се различава от усвоената вече от него. -Литературни жанрове-лит.жанр е худ.-естет. категоризация на образи и идеи посредством традиционно усвоени форми и модели на органическо свързаните с него литературни родове и литературни видове.Спецификата на Л.ж. се обуславя не само от изискванията на социалната среда, с която авторът е свързан, но преди всичко от жизнеността на неговия творчески метод и от актуалността на неговия стил.Л.ж. е култ.-истор. обусловено явление, но в конкретните си прояви въплъщава творческата личност на автора.Жанровото своеобразие върху основите на родовата и видовата специфика в съвр.епоха се обуславя от следните основни предпоставки:а) благоприятния социално-икономически климат; б)ясния поглед за посоката на националното лит.развитие;в) съвр.равнище на худ.-естет.култура. -Литота-стилистически обрат,троп, с въздействие, противоположно на хиперболата, намаляващ или обезличаващ значението на предмета на изображение посредством отрицание, за да бъде подчертано противоположното по смисъл.

~М~ -Метафора-стилистическа и реторическа фигура, предаваща ново качество на отвлечено понятие, за да го одухотвори, или обратно, за да го конкретизира.М. се основава на неизречено, скрито сравнение, при което обичайното значение се заменя с друго.Като прехвърля черти и качества от неодушевени предмети върху одухотворени същества, М. създава особена изразителност на речта, понеже й предава по-голяма образност.Освен сравнения М. често използва и епитети.М. е обикновена или проста, когато предава ново качество на изобразявания предмет посредством скрито сравнение и разгъната или развита, когато съпоставката не се извършва пряко, а косвено чрез няколко подчинени една на друга М.Наред с изразителността важно качество на М. е поетичността, способността й едновременно да въздейства както на въображението, така и на худ.-естет. вкус. Тясно свързани с М. са редица стилистически и реторически средства, като метонимия, катахреза, антитеза, паралелизъм, олицетворения, които могат да бъдат разглеждани като нейни разновидности и допълнения. -Мит-фантастичен разказ или легенда за свръхестествени същества или за хора с необикновени качества, свързани с религиозни вярвания и с предания от старо време, прехвърлени от поколение на поколение и намерили отражение в народното творчество и в истор. сказания. -Модернизъм-широко по обхват и продължително по въздействие движение в култ. живот за обнова на изкуството и освобождаването му от зависимостта на политико-обществения живот, добило международно значение пред втората половина на ХІХ век и първата на ХХ век и намерило израз в разнообразни и често пъти взаимно изключващи се творчески школи и лит.направления. -Монолог-в тесен см. лично изказване с трагична или комична насоченост, изчерпващо неговото съдържание; в широк см. като компонент в белетристично или в драматично произведение с важно композиционно предназначение, изразяващо вълненията, намеренията или отношението на героя към отсъстващ съперник или опонент. -Мъжка рима-съзвучие обикн. в края на стиха(по изключение в началото или в средата) в два или в повече стихотворни реда, подчертаващо ритъма, с ударение върху последната сричка.

~Н~ -Начална рима-рима в началото на два или повече стиха независимо от римата в техния край.Н.р. засилва евфонията и ритъма на стиха. -Непряка реч-основно средство на изображение и на творческа изява в лит.-худ. произведение.За разлика от пряката реч се отличава със своеобразие при всеки автор съобразно с неговото светоотношение, вкусове и предпочитания и същевременно отразява духа на епохата. От това следва, че Н.р., наричана и авторова ,се подчинява на принципа на антиномността. От една страна , притежава качество на обективност, от друга на субективност, на индивидуално творческо отношение, без което не би могло да се види действителността през погледа на писателя, надарен с таланта да вижда освен нейните”обективни” страни и други, на които читателят не би обърнал достатъчно внимание, не би могъл да ги изобрази по неповторим начин. -Непълна рима-рима, при която съвпадението между съгласните звуци в римуваните думи не е пълно, а приблизително. -Неточна рима-съзнателно допущано несъвпадение в римуваните думи както на гласни, така и на съгласни, за да бъде получен дисонанс и да бъдат избягнати фонетични еднообразия и ритмични повторения. -Новела-жанр на повествователната л-ра, на белетристиката, сроден с разказ.

~О~ -Образен паралелизъм- стилистически и композиционен способ, основан върху дълбоката връзка между природните явления и душевния живот на човека. Преди да бъде внедрено в личното творчество, е широко използвано в свещените книги и в народното творчество.Употребява се като композиционно средство, когато душевното състояние на лит.герои се разразява на фона на хармониращи му природни картини. -Обхватна рима-римуването в краесловието в О.р. се извършва по начин, по който първият и четвъртият стих да включват втория и третия, поради което се нарича и включена рима. -Ода-заедно с химн, дитирамб, псалом, епиникия, и възторжена песен, жанр на лириката на възторга ,отличава се с ведър дух, приповдигнато настроение и патетизъм. -Оксиморон-стилистически и реторически обрат, троп, основан на контраст и антитеза, съчетание на противоречиви по смисъл понятия и думи - обикн. на съществително с прилагателно или с глагол, за да бъде засилена речевата експресия или създадена нова словесна отсенка.Използва се понякога и да бъде постигнат комичен ефект. -Олицетворение-стилистическа и реторическа фигура, при която човешки черти се приписват на природни явления , на животни или на предмети.Посредством О. вещественият свят се приобщава към света на човека, за да вземе по-дейно участие в неговия живот. -Ономастика-поставянето на изразителни имена в лит.-худ. творби е важно средство за характеризиране на лит. герои. -Описание-характеристика на основни качества и свойства на предмети и явления, предизвикващи особен интерес поради изключителните си особености. В худ.творчество , предимно в белетристиката-компонент на композицията, създаващ възможност вниманието на читателя да бъде задържано върху важни моменти и страни на повествованието:природни картини, истор.местности, сгради и герои, а също така посредством него да бъде очертана перспективата на развитието. -Отрицателно сравнение-стилистическа фигура, при която близостта на два образа се изтъква посредством отрицание.Произхода си дължи на обратен паралелизъм, широко практикуван стилистически обрат в народното песенно творчество.

~П~ -Памфлет- публицистичен жанр с худ.елементи, когато в него се изобразяват личности, предмет на обществена критика.Насочен е винаги срещу отрицателните обществени и лични прояви, характеризира се със сатиричен нерв и изобличителен патос. -Паралелизъм- стилистически и композиционен способ, при който се съпоставят два образа, два израза или две ситуации, за да бъдат изтъкнати сходствата или различията по между им.Основава се върху сравнение, контраст и антитеза. Между разновидностите на П. най-широко приложение както в народното, така и в личното творчество има образният паралелизъм. -Патос- повишено настроение, съпровождащо творческия процес, тясно свързано с характера на идейно-образната реализация. -Пейзаж-важен компонент на описанието, на обстановката, в която се извършва действието на лит.-худ. произведение, наред с това и порив към вдъхновение от неизчерпаемите богатства на природата. -Перифраза-стилистическо средство, троп, посредством който с помощта на друг израз или по описателен път се изразява онова, което вече е казано или известно. -Плеоназъм- многословие, отрупване на израза с излишни думи и обрати. -Повест-традиционен епически вид, формално съответстващ на новела.По обсег, творческа задача и обем заема междинно място между разказ и роман, но стои по-близо до разказа, отколкото до романа, понеже в П. сюжетното развитие е еднопланово, описателният компонент преобладава и героите не влизат в сложни взаимоотношения помежду си. -Повторение-стилистически и реторически похват, основан върху включването на едни и същи думи и изрази в текста, за да бъде засилено емоционалното им въздействие. -Подтекст-стилистически способ за съчетаване на прекия, непосредствен см. на изразите в лит.-худ. произведение с непрекия, допълнителен см., изказан посредством някои фигури, на които е присъщо двусмислието, като алюзия, алегория или ирония, посредством намеци и реминисценции, чрез загатване, недоизказване или замълчаване.По този начин прекият см. или се допълва, или му се противопоставя друг непряк см. -Поезия-основно понятие в света на л-рата;обобщаващо понятие за нейните три основни рода лирика, епос и драма.П. се използва и за разграничаване на лит.-худ. произведения в стихове от тематично гледище.По този път се обособяват доста нейни разновидности, между които по-голямо значение имат П. буколическа, любовна, патриотична, пасторална, провансалска, революционна, рицарска, социална, фантастична и ямбическа. -Поема-вид на епоса с многобройни и разнообразни жанрове.Основен компонент: събитие, представляващо широк интерес с участие на характерни представители на някоя обществена среда; повествование в стихове.П. се заражда в народна среда и това обяснява широката й разпространеност и популярност.По произход, съдържание и форма П. е органически свързана с епоса.От това гледище има няколко разновидности на П.:лирическа П., при която лирическо-прочувственият компонент дава специфично оцветяване върху съдържанието й; драматическа;сатирична П.; хумористична.От тематично гледище: фантастична, историко-героична П. и романтична П. -Поетика-в обсега на П. като наука за поетическото творчество влизат няколко специални науки, чиито предмети изясняват отделни нейни страни.Между тях основно значение имат стихознанието, стилистиката и поетическата морфология. -Посвещение-културно-обществен обичай да бъде свързвано лит.-худ. произведение(по късно и научно) с някоя действителна или въображаема личност, познат от римско време. -Послеслов- за разлика от епилог не се намира в непосредствена връзка със сюжета или темата на произведението , в края на което е прибавен, но е органически свързан с неговия замисъл. -Постоянен епитет-широко разпространен в народното словесно творчество, наречен постоянен, понеже от незапомнени времена поясняващата дума (прилагателно или съществително) се сраства с поясняваната в съзнанието на народа, като например:”черни очи еленови”, “дълги клепки босилкови”, “тънка снага самодивска”. -Предисловие-за разлика от пролог, без да бъде свързано структурно-композиционно с есеистично, публицистично или научно произведение.П. е встъпление към тях с обяснителен характер. -Притча- жанр на дидактично-нравоучителната л-ра с иносказателен характер, сроден с басня, гатанка, и парабола, кратък разказ, основан на алегория и паралелизъм. -Проблематика-широк спектър от худ.-естет. и идейно-теоретически задачи, поставени за разрешение от обществото, от самите писатели или литературоведи като жизнена и творческа програма съобразно с творческите им аспирации.П. следва внимателно да се различава от тематиката като конкретизация на творческите задачи и като характеристика на творческата дейност. -Проза-лит. произведения в свободна форма за разлика от поезия, на която са присъщи разнообразни ограничения и изисквания. По изключение П. може да бъде ритмизирана и кадансирана, но освен със свободната си форма П. се отличава от поезията и по съдържание.В нея превес взема не емоционално-изобразителният компонент, а описателно документалният.Вместо да обобщава жизнените факти и явления и да типизира човешките прояви, П. насочва вниманието на читателя към прояви от особено значение за правилната му ориентация в действителността-отминала и актуална, затова действа предимно на разума, а не на чувствата, на разсъдъка, на въображението.Основно значение при П. имат занимателните и проникновено изразените наблюдения. -Пролог- встъпителна част към лит.-худ. произведение невинаги композиционно обвързана с худ.замисъл. -Протагонист- действащо лице, изразяващо противоположни на антагониста възгледи и интереси. -Пряка реч-думи, изрази и реплики на лит. герои, изява на техни мисли и преживявания или реакция на чувства и преживявания на други участващи лица в произведението.Освен в емоционални реакции и реплики изявява се и във форма на монолог и диалог.При П.р. е допустимо лит.герой да използва своеобразна лексика(чуждици, провинциализми, варваризми).Важно качество на П.р. е динамизмът. -Публицистика-важен конститутивен компонент при низ жанрове на прозата начело с очерк, есе ,мемоари, фейлетон, памфлет, пътепис и романизована биография, обединени в един от нейните най-широко разпространени видове- документалистиката. -Пътепис-жанр на документалистиката, посредством която е свързан тясно с прозата.Познат от древността в съчетание с други лит. видове и жанрове.В П. превес взема документално-познавателният компонент над художествено-изобразителния.П. получава широко развитие в родната л-ра още през ХІХ век.

~Р~ -Разказ-вид на епоса в повествователна форма, получила въплъщение в многобройните жанрови разновидности: битов, психологически, социален, хумористичен, алегоричен;Р. е сроден с новела, легенда, идилия, очерк, приказка и анекдот.Основава се на епизод с преломен пункт, очертаващ нов момент в съдбата на героя или на изход от положението, в което се озовава. -Реалия- характерни за някой народ или национална култура прояви, допринасящи за очертаване на неговото спонтанно възникнало народностно своеобразие в етнографски, езиков, социален и истор. аспект.При лит.-худ. творчество Р. е важен способ за изразяване на народностната специфика особено в култ.-истор. план. -Ретардация- композиционен похват, постиган посредством извънсюжетни компоненти, за задържане на сюжетното развитие в повествователни и драматични произведения, за да бъде придадена на развръзката по-голяма тежест или да бъде привлечено вниманието на читателя-зрителя върху нововключени ситуации и герои.Постига се посредством описания, размишления, емоционални изяви и епизоди без пряка връзка със сюжетното развитие или като преход от един момент на действието към друг. -Ретроспекция-творчески метод на изображениe, използван обикн. в сюжетни произведения с голям обем, при които хронологическата последователност на сюжетното развитие съзнателно е нарушена от автора, като се дава преднина на по-стари събития пред по-нови или събитията не протичат в строг хронологичен ред, а съобразно с едно или друго възпоминание на героя. -Рима-съзвучие между две или повече думи в стиха, с други думи, в последващите стихове, основано на пълното или на относителното звуково тъждество, придаващо особена звучност и хармоничност на стиховото слово- едно от най-внушителните въздействия на мерената реч. -Ритмика-раздел на поетиката, изучаващ ритмическата структура на стиха, на мерената реч. -Роман-най-значителното лит.произведение в изпълнение на творчески замисъл, отразяващ широк кръг на жизнени прояви в процеса на тяхното развитие, обикн. при участието на много герои, чиито интереси не само се преплитат, но често и взаимно се изключват.

~С~ -Самоирония-пародиен израз на самокритика с иронична отсенка. -Сатира- 1. жанр на лирическата поезия с критическа или изобличителна насоченост.2.в широк см.-като една от основните прояви на комичното и в съчетание с хумора участва дейно в състава на хумористично-сатиричната литература- широка творческа област, която получава реализация в основните лит. родове и видове. -Свободен стих-стих, неподчинен на традиционните размери и норми в стихосложението.Изявен в две разновидности:класически и модерен. -Семантика-наука за значението на думите и на изразите съобразно с техния произход и преносното значение, придобито по една или друга причина и затвърдено в езиковата практика. -Семиотика-научна дисциплина, свързана тясно с литературознанието и езикознанието, поставяща си за задача да разясни изразните средства в широк см. като сложна система от знаци освен в пряко, в косвено-и в условното им значение като метатекст. -Силабическо стихосложение-тип стихосложение, което се основава върху броя на сричките в стиха.Присъщо освен на народното поетическо слово и на езици с постоянно ударение в началото, в к-Силаботоническо стихосложение- вид тоническо стихосложение, основано върху метър-редуване на акцентувани(ударени) и неакцентувани срички(силни и слаби места) в пределите на присъщите му двусрични , трисрични стъпки. -Символ-предметно конкретизиран образ с преносно значение, допринасящ за усвояване на характерните черти на действителността.Основава се на метафоризъм, алегоризъм и паралелизъм. -Символизъм-направление в худ. л-ра и в изобразителните изкуства, възникнало в края на ХІХв. и началото на ХХв. Отначало във Франция.Целта е да се предизвика поврат в изобразителните средства с насока не към пряката, а към косвената проекция на действителността в творческото съзнание. -Синекдоха- стилистическа и реторическа фигура, посредством която цялото се представя чрез част от него или частта се представя посредством цялото. -Синоними-думи с различно звучене, но с еднакво или подобно значение на други. -Синтагма-свързване на думи или на части от думи за образуване на нови думи. -Слог-1.синоним на стил;2.артикулационен комплекс, група звуци, изговаряни на един дъх, съставна част на думата, син.сричка. -Солипсизъм- краен субективизъм, утвърждаващ личното”аз” като единствено безспорна реалност. -Сонет- традиционно затвърдена стихотворна форма, състояща се от два катрена и два терцета общо от четиринадесет стиха. -Сравнение- стилистическа и реторическа фигура, основана върху съпоставянето на общи или различни признаци между явления и прояви, като обикн. се сравнява познато с непознато, изпитвано с неизпитвано, конкретно с абстрактно, поради което С. приема една или друга форма: пряко и непряко, отрицателно и потвърдително, стеснително и разширително. -Сюжет-художествено-естет. структура на повествователно лит. произведение въз основа на главните моменти и прояви на действащите лица в неговата фабула при творческата му реализация във времево-пространствено отношение. Докато фабулата е израз на творческо намерение, получило конкретен израз във въображението на автора, С. е неразединим компонент както от съдържанието, така и от формата на осъщественото творчески лит.-худ. произведение.С. получава израз в разнообразни аспекти на формата и съдържанието съобразно с характера на изобразявания жизнен материал и на лит. жанр посредством който той добива худ.-естет. реализация.Авторът разполага в едни случаи събитията в хронологичен ред ,в други в ретроспективен, и в трети изоставя някои събития, за да постигне по-силно худ.-естет. внушение.

~Т~ -Тема-съществен компонент на лит.-худ. произведение, конкретизация на лит.-худ. замисъл посредством низ жизнени събития и прояви, развълнували въображението на творческата личност. -Тематика-съвкупност от теми, разработвани от един автор или от група писатели, свързани с някое лит. течение;характеристика на техните худ.-естет. интереси или творчески аспирации. -Тип-1.обобщен худ.образ, изразяващ характерни черти на група лит. герои както в положителен, така и в отрицателен смисъл, като например: Т. на самопожертвователен човек, на безкористник, на спонтанен художник или Т. на двуличник, на страхливец, на користолюбец;2. разновидност на лит. вид или жанр, утвърден като творчески еталон. -Тоническо стихосложение-метрична система, основана на еднакъв брой акцентувани(ударени) срички в стиха, като броят на неакцентуваните е произволен. -Тропи-наред с фигурите и стилистическите похвати, разновидност на стилистическите средства.Отличават се с иносказателното си въздействие и с преносния см. на думите и на изразите при съпоставянето на прояви и явления, от които на някои от тях се приписват свойства каквито те обективно не притежават.

~Ф~ -Фабула- творческа предпоставка за създаването на лит.-худ. произведение, етап от идейно-тематичното му програмиране, преди да се пристъпи към творческото му въплъщаване.Ф.следва след темата и замисъла, а върви след сюжета.

~Х~ -Хипербола-стилистическа и реторическа фигура, широко разпространено изразно средство за постигане на образност и речева експресия чрез преувеличаване на някои действителни прояви в противовес на т.нар. литота. Основана е на сравнение между две явления, между които съществува само идейно, но не и реално сродство. -Художествена измислица- основна предпоставка на лит.-худ. творчество като естетическо преосмисляне на жизнения опит на писателя при създаването на образи и ситуации, по-живи и по-трайни от действителните, понеже са резултат на творческо обобщение.Х.и. е пресъздаване на действителността в нови проекции и в друга светлина при посредничеството на творческото въображение. -Хумор-наред със сатира, основна форма на естетическата категория комично, компонент на разнообразни видове и жанрове на хумористично-сатиричната литература.

Тема върху Иван Вазов- ,,Под игото,,[редактиране | редактиране на кода]

Тази „най-българска книга” е своеобразна „енциклопедия на народния живот”, „монументална фреска” от края на робството, частица от нашето народностно съзнание, от историята и настоящето ни, от това, което наричаме България. А героите й - наши неизменни спътници. Затова приемаме „Под игото” за „национален роман”, както във Франция приемат „Парижката Света Богородица” на Виктор Юго, а в Русия - „Война и мир” на Лев Толстой. При все по-често срещаните разнопосочни оценки, особено от последните години, романът не губи от своето обаяние. Нищо не е в състояние да наруши дълбоко емоционалната ни връзка с целия онзи свят, изобразен от Вазов пластично, прочувствено, обективно и в същото време пристрастно. Вазов пише „Под игото” в изгнание и сам признава за онези дни: „Прокуден от България в 1887 г., аз прекарах около една година в Одеса. Много скръб, много мъки изпитах там по изгубеното Отечество. Умът ми, сърцето ми, душата ми постоянно летяха към него. Но ето, дойде ми Вдъхновението да напиша тоя роман и аз задишах пак въздуха на България. Хиляди спомени оживяха, хиляди картини, ярки и хубави, плениха моя умствен поглед, картини от бурния живот на Отечеството през Априлското въстание. О, видения, как услаждахте душата ми! О, съдбоносни дни, какви трепети пробуждахте в нея! Аз забравих мъките на изгнанието. Аз бях честит, къпейки се във вълните на скъпите и незабравими спомени: те ме въодушевяваха, те ми дадоха нов полет и нова младост на музата ми - и от бедната стаичка на отстранената одеска улица книгата ми обиколи цяла България, мина границите й и префуча из Европа. И аз благославям сега това изгнание.” Следвайки утвърдената класическа романна традиция на XIX век, писателят я налага и в нашата литература. Най-значимите романи като „Железният светилник” на Димитър Талев и „Тютюн” на Димитър Димов следват също тази линия, естествено оцветена с нови, художествено наративни търсения. Пространното епическо повествование на „Под игото” огледално отразява панорамата на времето като дух, нрави, индивидуална и обществена психологическа еволюция. Нищо, че ситуационно действието е затворено в един сравнително малък регион - той фокусира в образи, сцени и събития съдбата на цялата страна. Споменните картини от битовото всекидневие са издигнати до върховете на национално значимото. В Бяла Черква всеки ще познае родния град на Вазов. Още повече, това е точният превод на турското название на Сопот - Акча Клисе. Романът „Под игото” е своеобразно продължение на повестта „Чичовци” (1885 г.). Отново срещаме някои от познатите ни герои - Мичо Бейзадето с фанатичната му любов към Русия, господин Фратю с екзалтираните възгласи на френски. Но ако в повестта си Вазов преди всичко търси отражението на великото в смешното, в романа и в най-дребното открива великото, това, което очертава лицето на епохата в нейните най-патетични пориви, но и в най-трагичния й крах. Въпросът за жанровата специфика на „Под игото” винаги е провокирал различни, но близки отговори: „епопея”, „исторически роман” (въпреки че героите не са исторически личности, явява се само Каблешков и то съвсем епизодично). „битово исторически”, защото цялото многопосочно повествование се опира на бита. За Вазов бит е извънредно широко понятие - обхваща веществената среда като обкръжение, обществения живот, празниците и делниците, общата атмосфера, променящото се във времето настроение, изявите на героите. Чрез пространното изображение на оградения с високи дувари домашен свят писателят наблиза в големите проблеми на бремето, така както по-късно ще направи и Талев в „Железният светилник”. Традицията, която налага Вазов с „Под игото”, е твърде многопосочна и някак законодателна в разбоя на българския роман. Първият български романист издига бита в духовна категория и в личното вълнение на героите рефлектира най-значимо националното. Пластично сетивното възпроизвеждане на един конкретно определен исторически период допринася за осезаемото усещане на самото време. Ежедневието е средство за характеристика и на отделната личност, и на нейната принадлежност към определена обществена среда, класа, прослойка. За Вазов битът е всичко. Точно детайлизираното му изображение създава пределно интимното дихание, което насища повествованието с емоционална топлота. Тя се чувства от първата картина - незабравимата вечеря у чорбаджи Марко, изпълва атмосферата на театралното представление на „Геновева”, допълва празника на Свети свети Кирил и Методий, изпита в училището, както тлъката в Алтъново, клюките в метоха и споровете в Ганковото кафене. Това е една нескончаема верига от битови сцени. Твърде разнородна е чисто художествената им специфика: едни са познати в своята обикновеност и най-обща повторимост, но в романа те са ярко колоритни като белетристична интерпретация (в дома на чорбаджи Марко, у чорбаджи Юрдан, в Ганковото кафене); други са случайни и сензационни (появата на Кралича в самото начало на романа, бягството му от Диарбекир, убийството на Топал Хасан и Емексиз Пехливан, немият свидетел Мунчо). Това са все натрупващи се случайности, които следват една след друга и създават напрегнатата динамика на действието, характерна за целия роман. Подобно стечение на чисти случайности, които играят важна роля в развоя на сюжета, наблюдаваме на редица места в романа. Точно когато Огнянов е в Алтъново, пристигат заптиетата, намират камата на Петър Овчаров и т. н. Пристрастието на Вазов към случайността и сензацията влияе върху маниера на композиране - главите прекъсват на най-интригуващото място, а това подклажда напрегнатия, определено драматичен поток на повествованието, въпреки че основната сюжетна линия следва историческата хронология - подготовката, избухването и разгрома на въстанието. За Вазов случайността не е другата страна на битието; тя е част от него. Тя е фабулно непредвидимо стечение на обстоятелствата или действия на героите, провокирани ситуационно. Извън епичната събитийност случайността не съществува. Екстраординерната, често определено романтична ситуираност, струпването на случайности кореспондират с прозата на Евгени Сю и Виктор Юго. Пиететът на Вазов към Юго не е само адмирация, но и видимо художествено влияние от сюжетната случайност до морализаторството. В „Под игото” до голяма степен случайността произтича от своеобразието на възрожденската действителност и в този смисъл носи известна историчност. Взето изолирано, всяко едно събитие е плод на авторското въображение; Всички заедно - физиономична черта от лицето на онези години. Затова случайността играе толкова функционална фабулна роля. Ако случайността е „равноправна логика на самия живот”, то в определени обществени периоди тя придобива по-изключителен характер, кореспондиращ с „темперамента” им. Изразявайки своята концепция за национално хуманистичните тенденции на Българското възраждане, Вазов вплита сюжетно в творбите си, най-пространно изразено в „Под игото”, кардиналното им движение в народното съзнание и търси конкретните изяви на концепцията си в поведението на литературния персонаж. В „Под игото” двете категории - случайност и историчност - се сближават в еднопосочна връзка - историчността до известна степен провокира случайността и в житейски, и в художествен план. Чисто белетристичната линия отразява преди всичко външно видимия ход на Живота със заложените в него големи проблеми. Полето на идеите на Вазов е размисловият есеизъм, например разсъжденията в „Силистра Йолу” за психологията на поробените: „Един народ поробен... никога не се самоубива; той яде, пие и прави деца. Той се весели.” „Пиянството на един народ” е Вазовата оценка на събитията, на възрожденския личностен порив и оформеното национално самочувствие. Случайността играе фабулно конструктивна, дори композиционна роля, но в многобройните авторски отстъпления изцяло липсва. Там съвсем директно звучат истини, които авторът не е вместил в сюжетните рамки на произведението или, ако е инсценирал, то тук синтезирано ги обобщава, както например възрожденската жизненост, действено детайлизирана в битовите сцени, особено в кръга на семейството. Емоционално размисловите преходи отразяват богатството на един творчески дух, изцяло потопен в настоящето и миналото на България. Тук Вазов е импулсивен, патриотичен и актуален и разтърсван от националното битие в празника и в драмата, познат и непознат, лиричен, артистичен и публицистичен. Въпросите преминават един в друг, застъпват се; емоционалните приливи и отливи - също, и вечното граничи със злободневното. Авторските есеистични отстъпления и в прозата, и в поезията („Левски” - славослова на бесилото) са изблик на отзивчив творчески темперамент, които в живота Вазов не проявява така открито. Те, заедно с ред други стилови особености, отреждат на писателя място на самостоятелен извънсюжетен герой сред неизброимия низ събития и многобройния литературен персонаж. Но не в равнопоставеност. Точно размисловият есеизъм най-отчетливо определя дистанцията във взаимоотношенията автор-герои. В „Пиянството на един народ” гласът на самия белетрист, неподправен и свободен от всякакви съображения, дори от напора на собствения си белетристичен талант надскача сюжетните рамки, за да бъде чут ясно, недвусмислено и еднозначно категорично. Защото Вазов не е само обективен повествовател, той е и съдник със свое мерило за хора, нрави, събития, със свое самосъзнание на наставник и с явен стремеж за духовно въздействие върху читателя. Затова интонацията на тази есеистично обособена извънфабулна глава е съвършено различна от „тембъра” на повествователното ниво. „Пиянството на един народ” е лирико-есеистично и публицистично обобщение на цялостния организационен и духовен процес, който довежда до въстанието. Това е гласът на Вазов, неговият поглед и оценка на събитията, не на белетриста, а на живия свидетел, който ще определи случилото се като „умствено опиянение”, последвано от „чудовищен крах на най-светлите надежди”. С пристрастна интензивност се застъпват поредица въпросителни, наследствен белег на литературата ни отпреди Освобождението (Каравелов) и от края на XIX век. „Пиянството на един народ” е свободно, дори произволно вместена в романната тъкан размислово-емоционална кулминация, която би могла да съществува и като самостоятелна миниатюра, най-спонтанно и най-синтезирано творческо саморазкритие. В „Под игото”, а и в цялата Вазова проза, наблюдаваме характерен стилистически контрапункт: вкус към сюжетната случайност и константност в размисловия есеизъм. Те са твърде неравностойни като текстов обем, но напълно достатъчни, за да обособят две художествени нива: епично повествование, плътна, детайлизирана белетристичност и от друга страна, пристрастно темпераментна открита авторска самоизява, квинтесенция на Базовата позиция. В някои случаи те се разминават. Директното обобщение на писателя за чорбаджиите: „Даже чорбаджиите, жигосаната класа, спъвалото на народното напредване, се намериха под обаянието на идеята, която вълнуваше умовете на средата им...”, противоречи на ярките портрети в романа на представители на тази „жигосана маса” - Юрдан Диамандиев, Кириак Стефчов. Когато Вазов пише „Под игото”, вече е издал „Немили-недраги” и „Чичовци”. Двете водещи стилистически линии в повестите - битово комичното и героично трагическото - се обединяват в сложното полифонично звучене на романа. Вазов създава широко пъстроцветно платно на народния живот, пренаселено с художествено живи човешки образи. Всеки от тях е с неповторим колорит. Разкриват съдбата на героите, а самите те са със строго индивидуален анфас и профил. Поредицата ярки портрети очертават многообразието на българския Живот от епохата - в града и В селото. В заплетените взаимоотношения между героите рефлектират сблъсъците между отделните прослойки. Така обществото в романа се явява като един многолик вътрешно конфликтен жив организъм, който непрекъснато се движи, действа, търси, коментира, съзаклятничи, доносничи, ликува. В този широк, но фактически твърде малък свят не може да съществува изолация. Допирните точки между литературните персонажи непрекъснато се подновяват на различни нива. Дейците на революцията Огнянов и Соколов, а до тях Рада Госпожина, и другият полюс - чорбаджи Юрдан и кириак Стефчов, са откроени враждебно контрастиращи. И в най-личните връзки се стаява отзвук от общото брожение на духовете. В това пъстро общество на ярки, обрисувани със забележителна пластика личности - чорбаджи Марко, кака Гинка, Мичо Бейзадето, Колчо Слепеца, Боримечката, всеки има свое място в градиращото напрежение. Вазов постепенно води повествованието към момента. Когато индивидът трябва да реши за себе си и за другите къде е и с кого е. Любов и интриги, душевни драми, колебания и вълнения тласкат героите към съдбовно самоопределение. Отношението към централното събитие на епохата - въстанието - е вътрешно обединително или разграничително звено между отделните групи. Разделението отдавна Вече не е на селяни и граждани. То е отношение Към Бойчо Огнянов, олицетворил въстанието в личния си живот. Трагичното и героичното, романтичното и делничното, възвисеното и низкото, цялостното поведение на персонажите се оценява в една посока - мястото на човека в подготовката на въстанието. Централни, по-епизодични и съвсем случайни лица се сблъскват и разминават по страниците на романа в сложния поток на необхватния живот, чийто ритъм видимо се е ускорил. Ако сравним течението на времето В „Чичовци” и „Под игото”, ясно усещаме динамизирането му от събития, от междуличностни сблъсъци, но и от вътрешнопсихологически конфликти. Например, само в една сцена, твърде лаконично, без излишна обстоятелственост и обяснения Вазов навлиза в противоречивите душевни приливи и отливи при чорбаджи Марко, явно най-любимия герой, защото в него писателят вижда своя баща: „Нека баре те да останат настрана, да стоят вън от тая къща, дето и аз затънах”; „Та у тия маскари не тече ли кръв в жилите... Базиргяни ли съм ги народил... Не, по-добре нека стоят настрана.” Следва откритието в килера („цяла оръжейница”) и душевната борба намира своето разрешение: „Лудите, лудите - те да са живи!...” Веднага следва препратката към съвсем директната оценка в „Пиянството на един народ”: „сюблимно безумство”. Сцената завършва лаконично внушително: „Той се молеше за България!...” В средата на остро разграничените враждебни лагери Вазов открива човешки личностното, индивидуалното у всеки свой герой: идеализма, дори аскетизма на Огнянов; жизнелюбивата волност на „градския лекар” Соколов, ексцентричен в приятелството си с мечката Клеопатра; саможивостта на Кандов с неговите чужди, невъзприети от другите идеи... А при утвърденото понятие чорбаджия са потърсени и спецификата в характерите, и различията към големия съдбовен въпрос - свободата: чорбаджиите Марко и Юрдан са антиподи във всяко едно отношение. Вазов най-съзнателно се разграничава от преситената с ужаси предосвобожденска литература. Той налага и утвърждава непознати за прозата ни стилови особености. От „Немили-недраги” и особено от „Чичовци” хумористичната линия прелива в „Под игото”. И тук хуморът е плод на обстоятелствата, на единичната реплика, на черта от характера. В забавните сцени рефлектира ведрата възрожденска атмосфера. Примерите са много: представлението на „Геновева” с превода и обяснението на Дамянчо Григорът: пияният Безпортев, който пред очите на хората яхва турчина: „Хай да пътуваме за Мека заедно... чакай да те яхна. Ти си яхал хилядо години българите!...” и т. н. Отразено е пъстрото многообразие на Живота, в Което Веселото и Комичното се сплитат с героичното, трагичното и сериозното. Изобразено е битието на народ под робство, но народ, който предчувства близката свобода, затова има и друго самочувствие. В динамичния ход на белетристичното действие непознат дотогава духовен устрем подсилва вродената жизненост на личността. Повествованието се разгръща в условията на ежедневие, пронизано от романтичен дух. Той е стаен в самия исторически момент, в „пиянството на един народ”. В екзалтацията при подготовката на въстанието, в трогателната илюзия как черешовото топче ще победи вековната империя; илюзия, която на границата с горчивото умиление бързо прераства в трагедия. Но романтичното прозира и в безброй детайли при битовия план (мечката на доктор Соколов, особено връзката му с жената на бея; любовта на Лалка; предсказанието, че Турция ще падне...), а също и в образите на някои от героите - Огнянов, с резките емоционални преходи, с пълното самоотречение, въплътил „авантюристичния дух на епохата”, както го определят литературоведите. Романтичен е и странният „нихилизъм” на Кандов... В сюжетната линия, която следва историята, романтичното прелива в трагичното. Преплитането на различни стилистически пластове: битово хумористичен, романтичен, героичен, драматичен, трагичен, създава „многогласния” пулс на романа, твърде различен от доминиращия облик на възрожденската проза. Духовната жизненост, хуморът, ярко пластичното Възсъздаване на бита - това са първооткритията на Вазов за българската белетристика. Писателят преработва „Под игото” почти непрекъснато, през целия си живот. Запазени са бройки от сборника за народни умотворения, наука и книжнина, където за първи път е публикуван романът. Върху този първи отпечатък Вазов е нанасял многобройни поправки - от стилистични и езикови до крупни съкращения. При второто издание отпадат цели пет глави. „Под игото” е многолико пъстроцветен, конкретно български свят, който е зрим, дишащ, бликащ от живот, жужащ от човешки гласове, носен от бързея на дните, от обикновеното и великото. Романът е истинска епопея, в която национално съдбовният взрив - Априлското въстание - се оглежда в миговете на ежедневието, героиката и драмата.

„Чичовци” – Иван Взов XVIII Глава ( анализ )[редактиране | редактиране на кода]

В 18 глва на „Чичовци”, са изтъкната темата за плахостта на българина, от предосвобожденския период, и недоверчивостта му към никого. В самото начало на главата е заступена тази тема. Хаджи Смион до такава степен е обладан от недоверие, че се съмнява и в съмишленика си. Диалогът между двамата еквивалентен на този межу напълно непознати, които още „опипват почвата”. Извднъж мнителният Иванчо долавя странен звук. Двмата герои от страх притаяват дъх и не смеят дори да се покажат. Описанието на мистичното същество, което прави Вазов, е сякаш отвъд урвата се задава някакво чудовище. Тук Вазов отново изтъква мотива за страха, като този път той е породен от неизвестното. Проличва и решителността (макар и породена от страх) в напрегнати моменти на част от българското на селение (в лицето на Иван), също така и плахостта на други, които предпочитат да преклонят глава пред настоящите събития, пък ако имат късмет може и да се отърват невредими (в лицето на Хаджи Смион). Образът на Мунчо е представен чрез грутеска. Лицето му е сравнено с това на звяр, челюстта му е оприличена на тази на преживните животни, а глвата му на „чумата, както е изобразена във въображението на децата.” За разлика от Каравелов, който описва своите герои за да изтъкне техните натруфени и жалки образи, Вазов загатва косвено за невзрачността на героя си. По-натък това усещане е подсилено с възклицанието „Лудият”, изречено от Иван. Също така и речта на Мунчо е сходна с тази на първите индивиди от хомосапиенс. Та това подобие на първобитен човек първоначално буди сумнение и страх във Хаджи Смион. Чрез тази пародия Вазов майсторски изтъква на читателите недоверчивостта на българина по онова време. Тя е резултат от продължителното робство, та в предосвобожденския период се стига до там че българинът не може да се довери никому, дори и на хора неспособни да имат скрити помисли. Това е един от най-сериозните проблеми на предосвобожденското общество, като факта че българина е загубил усета си за доверие, го прави необединим. В крайна сметка двамата бегълци осъзнават колко е безвреден и невинен Мунчо, като след това дори му се доверяват натоварвайки го със важната задача да занесе писмо до игумена на манистира, в който тои се препитава.

АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ-„РАЗНИ ХОРА - РАЗНИ ИДЕАЛИ”[редактиране | редактиране на кода]

В самото начало на 1897 г. във в. „Знаме”, В три почти поредни броя, излизат фейлетони под общото заглавие „Разни хора, разни идеали”. Познатият ни четвърти текст е намерен сред ръкописите на Алеко Константинов и е публикуван непосредствено след смъртта му. Днес тези четири творби са известни като цикъла фейлетони „Разни хора, разни идеали”. Тази Алекова творба може да бъде разглеждана в няколко плана. Като литературно-историческа фактология, тя е продължение на една практика от възрожденско време, установена с обединените под общото заглавие на рубриката „Знаеш ли ти кои сме?” фейлетони на Любен Каравелов и Христо Ботев. В библиографско-биографична проекция текстовете се явяват фактологично последни и свидетелстват за непредизвестено прекъснат творчески и житейски път. Разсъжденията тук са повече в плана на статистическото подреждане, започват с работата по подготвянето на първия том от „Алеко Константинов. Съчинения” (1901) на първия негов биограф Пенчо Славейков и фактите отдавна са известни. В нормативно-естетически план обаче те имат особено място в поредицата от фейлетони, писани от автора в периода 1894-1897 г. Разгледани така, четирите фейлетона бележат крайната точка по пътя на вътрешната еволюция на жанра при Алеко Константинов и оставят открит въпроса с какви точно свои особености правят възможно това. За да се разбере добре постановката, трябва да се напомнят дефинитивните изисквания на жанра „фейлетон”: злободневно-сатиричен характер, обществена значимост на темите и злободневност на съдържанието, с хумористично-сатирична емоционална оценка и публицистична темпераментност; да насочва към значими обществени или лични недостатъци, които осмива; тъй като това е жанр художествено-публицистичен, използваните имена и факти в него могат да бъдат истински или измислени... Накратко, от една страна, фейлетонът трябва да бъде задължително актуален, злободневен, достоверен в плана на своя обект; от друга страна - разобличаващ, осмиващ, отричащ в плана на личностното негативно отношение на пишещия. Като резултат, чрез подобен род текст се заявява и защитава обществено ангажирана позиция. Тези същностни особености на жанра открива и доста точно формулира в самото начало на века и Пенчо Славейков. В предговора към том I на „Съчинения” той посочва следните няколко характерни белега на фейлетона като жанр: актуалност, достоверност, проява на „индивидуалитета на самия коментатор” (защото: „Лош фейлетонист е онзи, който се домогва да бъде обективен, фейлетонистът е лирически поет, чието изходно гледище за живота е аза. ”), възможност за игрови превъплъщения и волята за нахлузване на „маска”, която вместо „да пречи на говора му, спомага още повече тоя говор да бъде непринуден”. Както се вижда, определението на Пенчо Славейков е по-добро и по-обхватно от новите теоретични интерпретации на жанровото понятие, защото диференцира стойностите, значението и функцията на авторовата гледна точка и поетическата техника, с която се постига тя. Четейки последните Алекови фейлетони, не може да не си помислим, че „игровите” превъплъщения и волята за нахлузване на „маска” са отбелязани като че ли точно заради тях. По начина на предаване на посланието (в случая личното отношение и сатиричната оценка на автора), творбите от „Разни хора, разни идеали” започват да изглеждат като разкази, при все че всъщност са фейлетони. Защо това е така? Четени критично неангажирано, те наистина на пръв поглед изглеждат кратки белетристични творби, съставени от монолог на един персонаж - изглеждащ като главен герой, чиито думи създават усещане за контекст - ориентират във време, социална среда, морални принципи и др. В четирите текста това са запомнящите се персонажи на помощник-регистратора (I), на мечтаещия за служба в Солунската митница (III) и по-малко запомнящите се - на амнистирания политик (II) и на даващия съвети за преуспял живот чичо (IV). В тези текстове изглежда да се разказват истории или случки - житието и битието на помощник-регистратора, че дори и на кокона Поликсени и доктор Сперандо (I); потайните истории на IV и V полицейски участък и делата на Парламентарната анкетна комисия и т.н. (II); политиката (външната) за 1897 г. (III); политиката (вътрешната) за 1897 г. (IV)... В тях изглежда да има свидетели-събеседници - групата на онези, за които помощник-регистраторът е „нашият помощник на регистратора” (I); безликите присъствия, които наливат вино (II) и подклаждат печката (III); както и вироглавият племенник, безжалостно издевателстващ над загрижения си чичо (IV). Макар и с регистрирано присъствие, тяхното нали-чие изглежда да създава усещане за комуникация, за позиция, за гледна точка. Накрая, изглежда като да са налице градивните елементи на един разказ.Но всичко само изглежда да е така. Героите-персонажи в „Разни хора, разни идеали” всъщност не са конструирани по класическото правило на художествения (литературен) герой. Те не въплъщават „аз”. Първоличната форма на монолозите е лингвистична формула. Аз-ът е на нивото на граматическото аз. Този аз не създава характер. Той е само начертание, проект на тип. Граматическото аз изявява метафоричния аз на определен обществен тип, изявява инвариантно самосъзнание на определена (исторически конкретна) социална група. Чрез този аз не се върви към откриване на личностна идентичност, макар като на читатели да ни се струва, че е точно така. И тук се разбива най-солидната стена на белетристичното - текстовете не създават характери, не създават персоналитети. Това са герои-фигури, чиято тезисност е старателно камуфлажно покрита чрез изглед за конкретност (разбирана като единичност, уникалност). В този смисъл героите, като конкретни хора, стават все по-невъзможни, а разказваното (представяното) от тях все повече се отдалечава от възможността за буквално достоверно лично битие. Никога не обитавали полето на личното, те само фигуративно представят социално конкретен персонализъм. „Разните хора” са общностно представителните фигури от света на дребното чиновничество (помощник-регистраторът, I), от света на падналата политическа върхушка (амнистираният политик, II), от света на кандидатите за нова икономическа власт (кандидатът за Солунската митница, III), от света на моралната хамелеонщина (напътстващият своя племенник чичо, IV). В този си вид те се явяват емблематични за конкретно исторически български тип във времето и разкриват проявленията му в социалното, политическото, икономическото и моралното. Чрез техните настървени монолози се изговарят „разните идеали” на времето: - присвояването на роля, при това в най-външния й и най-повърхностен знак - „Зорът ми е да изтикам регистратора... ” (заради звънеца на бюрото); - умението при всички обстоятелства и всички превратности да бъдеш печелившият - „Аз паднах, но пак съм изправен на краката си. Аз живях, ти страда. Аз пак живея, ти пак страдаш. Ти запази идеите си, аз запазих златото си. Кой спечели, кажи ми, о, честити труженико... ” (II); - циничното желание да се мине по най-прекия път към най-трайното лично облагодетелстване на принципа „след мен - и потоп": „Ех, да ти пипна аз тебе солунската митница и не ми трябва много: само две години, две годинки само да ме оставят управител или оценител на митницата, па ела хортувай ти сетне с мене... ” (III); - Вулгарната философия на практичното живеене - „Прави каквото правят хората ” (IV). В номерацията може да има и нещо случайно, но ако я приемем като ред, може да прозрем демонично разрастващия се уродлив образ на „единия човек” от времето на 90-те години (на миналия век). И точно този образ, изглеждащ твърде „художествен”, е всъщност саморазобличаващата се достоверност, злободневност, фактичност. Говорейки за хората и идеалите, не трябва да пропускаме онези невидими присъствия от фейлетоните, за които стана дума по-рано. Ако проследим внимателно текстовете и по-конкретно начина, по който звучат тирадите на основните герои, ще забележим нещо особено - монолозите са силно полемично насочени, а това означава диалог, диалогизиране, обръщане към друга и различна гледна позиция, към която се определя позицията на говорещия. Героите-фигури са говорещи герои. В думите си те конструират тези, чрез думите си овладяват света. Монолозите им се сформират само защото са полемично обърнати към една друга позиция - позицията на „ветрогонците”, „ветрогоните”, т.е. тези, които „гонят вятъра”, вятъра, раздухващ и объркващ блатната застиналост на прослойковия климат. И в четирите фейлетонът са появява този образ. В първия групата на „ветрогоните” е абстрактно извикана и риторично предпоставена: „... Па да речеш, че аз съм от ония ветрогони, които бълнуват за някаква си правда и разни там, разбираш ли, дивотии - хайде де, а пък аз не съм от тях... ” Във втория - те вече имат ясно очертано социално и политически идейно лице: „Е добре, драги борци - бих извивал аз на ветрогонците, - за какво беше вашата борба? Какво спечелихте вие? - ... Вятър! Законност и свобода, ха-ха-ха... Глупци!... ” В третия фейлетон имат институционален образ: „Ето, туй се казва патриотизъм. Всичко друго е вятър! ... Туй комети, туй дружества, организация, пропаганда -всичко е бошлаф! Добре прави почитаемото правителство, че ги презира тези нехранимайковци!" В последния - категорията е въплътена в реалното лице на племенника и чрез него тя трябва да бъде разгромена със смразяващите аргументи на бита и битовото .реално съществуване: „Защо не се свестиш и ти един ден, па да издухаш този вятър от главата си, па да тръгнеш и ти наред с хората... ” Точно срещу тази хипотетична (и не чак толкова) позиция на „вятърното” и „вятърничавото” израстват позициите на героите-фигури „на деня”. Контрапунктно на „вятъра” като идеал, в един друг ред израстват вариантите на „идеалите” на „завета”, които могат да бъдат сведени до личното „добруване”, разбирано като „наслаждение”: - за помощник-регистратора то е в звъна на звънеца от бюрото на регистратора: „И виж ти каква справедливост: на неговата маса има електрически звънец, на мойта маса няма. Защо, моля ти се? Туй човещина ли е? Защо ме мъчат тъй, какво бива санким и на мойта маса един звънец да курдисат, голяма работа ли е? ”; - за амнистирания политик то е власт, пари, имот, чрез които всичко може да се заличи, стореното да стане несторено, безчестието да стане слава, а престъплението - чест: „Не, нещастнико, хлябът си е хляб, а богатата трапеза е наслаждение, твоята стаичка е мрачна килия, а разкошният дом е наслаждение, твоите идеи са вятър, а моето злато е наслаждение. Разбра ли?... Аз паднах, но пак живея, ти пак страдаеш.”; - за мечтаещия Солунската митница то е безгрижен живот на брега на Охридското езеро: „Па сетне оттегли се на Охридското езеро, дигни си една вила, па си накриви калпака. ”; - за чичото то е в представата за „живот като другите”: „... па да тръгнеш и ти наред с хората. Я погледай твоите връстници. ” Тези „идеали” са саркастично снизени от старателно размития пласт на „вятърничавото”. В четирите случая „вятърът” има различни имена: „някаква си правда”, „дивотии” (I); „законност и свобода” (II); „комитети”, „дружества”, „организация”, „пропаганда” за Македонската свобода (III); „опозиция”, „пуста борба” и „пуста критика” (IV). При това, работата дори не е в имената – по-важното е общото между тях, а то е във функционалното им осмисляне: „вятър” е всичко, което „не е полезно” за конкретния герой, което не носи „полза”, което не възвръща усилията. Също както и тези, които ги правят реално съществуващи „ветрогоните” са някакви си „тях” (от които героят не е)(1); „глупци”, „честний труженико” (иронично) (II); „нехранимайковци”; „башибозук. Те са нещо също толкова досадно пречещо, нецелесъобразно, безполезно, колкото и „вятърничавият” им идеал. Прагматизмът на ежедневието е сменил високата патриотична житейска философия. Резултатът личи в промененото социално поведение и променения език. Първото е декларирано в новите житейски постулати - от монолозите и на четиримата герои (макар само на последния да са оформени като житейски съвети); може да се извлече наръчник на социално валидно поведение, в който устойчиво място имат агресивната простащина, политическата безпардонност, подлостта, хитростното послушание, социалният и морален конформизъм: „Да речеш, че се стеснявам, че се гуша из кюшетата, не, не ми са дотам меки очите... ”, „... никой път не съм бил опозиция. ”, „...да напреднеш, ама трябва, да бъдеш кай, подлец. Бошлаф! Подлец ли? Архиподлец ти ставам аз тебе, брайно, ама где оня късмет!... ” (I); „ Чувай какво ще ти кажа аз тебе: покорна глава сабя я не сече, разбра ли ме?”, „Баш сега му е времето да си мълчим, да си кротуваме. ” „Прави, каквото правят хората: свий си опашката, па си налягай парцалите...", „С гюрултия гърло не се пълни.", „Преструвай се, че нищо не виждаш, и кога да е, хората ще те оценят.", „Па спечелиш ли веднъж доверието, - накриви си калпака: няма да усетиш даже как ще ти тръгне работата напред.” (IV). Второто се налага с променената употреба на езика. Смисълът на „патриотизъм”, на „свобода”, на „правда”, на „справедливост” може и да съществува все още в съзнанието, но той е рецидив от отказано (в настоящето) минало. Затова към момента на говоренето от понятия и идеали те се превръщат в утилитарно функционални думи: „патриотизмът” е вече възможността лично да „оползотвориш” родината; „свободата” е възможността да получиш „наслаждение”, а „справедливостта” и „правдата” съществуват само дотолкова, доколкото могат да опишат етични възможности само за теб самия. Поставена в позицията на снизеност и презряност, „вятърничавостта” вкарва внезапния контраст, отграничителната линия, която създава перспектива, отваря солиптично колабиралите конструкти на героите и ги намества във всеобща (извънвремева) перспектива на ценности и стойности. Оказва се, че „разните” хора не са толкова „разни”, а „разните” идеали са всъщност идеалът на безпроблемното съществуване, каквото и да значи това и на каквато и да е морална и друга цена да е постигнат. Героите-фигури все по-демонично израстват като фигури от едно общество, което все повече заприличва на добре отгледана джунгла. И стават толкова по-страшни, колкото по-ясно очертана става споделеността на тяхното етично разбиране и социално поведение. С убийствено точния си усет за появата на нови социални феномени Алеко Константинов, посредством този цикъл фейлетони, дава синхронното свидетелство за тяхната поява. Отстоявайки позицията си на „върховен създател”, той незабележимо вмъква разкъсан, иронично отстранен авторов коментар; проявява (за пореден път) най-добрите страни от разказваческия си талант - наблюдателност, чувство за детайл, за знак, умение да се създава перспективата на иронията и съмнението... И макар четирите фейлетона от цикъла „Разни хора, разни идеали” да са построени върху пласта на жанрово задължителното актуално, злободневно и фактично, те запазват свидетелската проекция към вечното, типичното и конструктното.

ВЪЗРАЖДАНЕ[редактиране | редактиране на кода]

ВЪЗРАЖДАНЕ І. СЪЩНОСТ Преход от средновековието към новото време. Свързан е с кардинални промени в социалния, икономическия, политическия и духовния свят на българите. Това е време, в което се заражда националната идея и се осъществява националната революция. ІІ. ГРАНИЦИ 1. Начална – началото на ХVІІІв. 2. Горна граница с освобождението през 1878г. Има две основни гледни точки: Според едната Българското Възраждане е свързано предимно с духовното обособяване на българите, затова признаването на Българската Екзархия през 1870г. се смята за край на възрожденската епоха. Според другата Възраждането започва с освобождението през 1878г., това обаче не е така за българите, които остават извън пределите на Княжество България. ІІІ.ВЪТРЕШНА ПЕРИОДИЗАЦИЯ Начало на Българското Възраждане Ранно Възраждане – от началото на ХVІІІ до края на първата четвърт на ХІХв.; Зараждане на основните процеси в социално-икономическия и духовния живот на българите; Оформяне на националната идея, като път за постигане на национално освобождение Втори период в Българското Възраждане От края на първата четвърт на ХІХв.до Кримската война (1853-1856г.) Зараждане на двете могъщи движения в националното обособяване: Изграждане на модерно българко образование Държавната борба. През този период благодарение на реформите – т.н. епоха на „Танзима”-та – и засилените стопански връзки със Западна Европа, се създават основите на проспериращата българска буржоазия. Правят се първи опити за организирано Националноосвободително движение – Велчовата завера от 1835г. Трети етап : От Кримската война до освобождението на България – възрожденските идеи намират своя завършек, създава се модерно българско образование, и с успех завършва борбата за независима църква. С признаването на Бългаската Екзархия 1870г.на практика е призната и българската нация с нейните етнически и териториални граници. Въпреки напредъка в областта на икономиката българската буржоазия разбира, че е невъзможно нормално стопанско развитие в рамките на изостаналата Османска империя. Затова се ориентира към осъществяването на буржоазно-демократична национална революция. Очертават се основните параметри на организираното националноосвободително движение: Плановете на Раковски, идеите на ТБЦК, на добродетелната дружина, Одеското българско настоятелство и българското общество. За да се стигне до съставянето на БРЦК и вътрешната революционна организация. ІV. КРИЗИСНИ МОМЕНТИ В ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ ПРЕЗ ХVІІІв. И ПЪРВИ ОПИТИ ЗА РЕФОРМИ Карловацкия мирен договор от 1699г. и последвалите поражение във войните с Австрия и Русия окончателно дестабилизират Османската империя в социално-икономическо и политическо направление. Гръбнакът на обществената и военната система ( спахийството ) започва да се руши, спахийте се отклоняват от военната служба и се опитват да превърнат владенията си в наследствени. Едновременно с това много спахилъци ( тимари, зиамети ) се изземват от централната власт и се дават на частни лица, които да събират доходите от т.нар. система „илтизам”. Еничарския корпус също се разлага след като в него навлизат мюсюлмани по рождение. Честите бунтове на еничарите срещу централната власт насочват правителството към тяхното премахване. Поредица от султани ( Ахмед ІІІ, Абдул Хамид І, Селим ІІІ ) се опитват да реформират империята, но неуспешно. Държавният дефицит стремително нараства. Анархията и беззаконието също. Властта на местните първенци „ аяни” създавала условия за сепаратизъм и проява на масово разбойничество - кърджалийство. Натискът на външни сили се увеличава и така се създават условия за зараждането на Източния въпрос, в който са вплетени интересите на Западните Велики сили и Русия за съдбата на Османската империя, както и за балканските национално-освободителни движения. Доминацията на Русия се изразява с подписването през 1774г.на договора от Кючюкканарджа, в който й се дава право да покровителства християнските балкански народи. Надеждите на българите за освобождение нарастват и от включването им в борбите на съседните балкански народи Сърбия и Гърция. V.ИКОНОМИЧЕСКИ ПРОМЕНИ В БЪЛГАРСКИТЕ ЗЕМИ ПРЕЗ ХVІІІ И ХІХВ. 1. Промени в селското стопанство – засилената търговия с европейските държави ускорява разпадането на спахийската система и навлизането на капиталистически отношения в селското стопанство. Създават се първите пазарни стопанскта ( чифлиците ) собственост на богати турци, а постепенно се появяват и български собственици. Наред с наемния труд в тях се използват и кесинджийството ( уговорка за даване на определена част от реколтата ) и исполичарството ( даване на точно половината от реколтата ). През 1832г. държавата пенсионира спахийте и те вече не са посредници в поземлените отношения със селяните. През 1842г. е премахнат зърнения монопол. Започва райониране при производството на различни селскостопански култури. 2. Занаяти и манифактура – модернизацията на икономиката се отразява двупосочно на занаятите. Една част от тях се пригаждат при новите условия, а други западат. Укрепват се еснафските сдружения и ролята на българите в тях. Появява се специализация ( производство на гайтани – Карлово, Калофер и Сопот; кожуси – Охрид; производство на аби – Пловдив, Плевен и Пазарджик ). Внедряват се първите машинни приспособления – гайтанджийски чарк, вътрешното разделение на труда води до възникване на простата манифактура. Недостига на капитали и несигурната обстановка правят проблемно развитието на индустрията. Едва през 1834г. е открита текстилната фабрика на Добри Желязков в Сливен. 3. Търговия – обемът нараства многократно и панаирите се превръщат в своеобразни стокови борси. Създават се т.нар. масърски ( посреднически ) компании, които подпомагат търговската дейност с европейските държави. Основната част от вносните продукти идват от Англия и Австрия. 4. Транспорт и финанси – строителството на първите жп – линии започва след Кримската война и първата построена линия е Черна вода – Кюстенджа, а в българските земи е Варна – Каспичан. Първото модерно кредитно учреждение е Отоманската банка създадена през 1863г. VІ.ЗАРАЖДАНЕ НА НАЦИОНАЛНОТО САМОСЪЗНАНИЕ Нации и национализъм – теория за нацията се заражда в периода от Средновековието в Новото време и на тази основа се появяват два основни възгледа. Според френския възглед държавата е политически израз на нацията; Според германците нацията е общност от хора обединени от общ език, история, култура, традиции и територия; Промени в идейния климат през ХVІІІв. Националната идея прониква сред българите и това на първо време си личи в силния патриотизъм на дамаскинарската литература. През 1741г. Христофор Жефаревич за първи път публикува Българският герб в своята стематография. Ресансови мотиви има в автобиографията на Партений Павлович. Паисий Хилендарски и неговата „История славянобългарска”. Създаването на българската национална идеология се свързва с Паисий Хилендарски. Прието е че е роден в Банско през 1722г. На 23г.става послушник в Хилендарския манастир, където игумен е неговия брат Лаврентий. В будната среда на Света Гора кипят бурни национални страсти в следствие на по-ранното развитие на възрожденските процеси сред събри и гърци. Под влияние на тази атмосфера Паисий Хилендарски започва събирането на автентични български документи, след което заминава за центъра на славянското просвещение – гр.Сремски Карловци в Австрия, където се запознава с трудовете на Мавро Орбини и Цезар Бароний, посветени на славянската история. „ История славянобългарска” е завършена в Зографския манастир през 1762г. Та очертава основните направления в развитието на българската нация, насочени към културно-просветната еманципация ( създаването на ново-българска култура и просвета ), духовно обособяване и отделяне от Цариградската патриаршия и като краен резултат постигане на националното освобождение. Историята на Хилендарски възстановява загубената връзка с миналото и се превръща в своеобразен паспорт на националната идентичност. Будители на нацията. Въпреки че печатането на книги е вече всеобща практика Паисий държи неговата история да се преписва на ръка. Това послание той изрично отбелязва в своята книга. Първият препис на „ История славянобългарска” е направен през 1765г. в гр.Котел от поп Стойко Владиславов, бъдещият Софроний Врачански. Запазени са преписи с допълнения на елинския учител Дойно Граматик, поп Гунчо от с.Мокреш, царственик на Христаки Павлович – първата печатна българска история. Най-енергичен последовател на Паисий става епископ Софроний Врачански, който се превръща във водач от национален мащаб. Наред с неговото „Житие и страдание грешного Софрония”, което е една прекрасна автобиография, наситена с ренесансови и просвещенски мотиви, той издава и множество книги, насочени към религиозното възпитание на българина. През 1806г. той издава сборника неделник ( Софроник ), който се превръща в първата печатна книга на новобългарски език. В нея се прокарва идеята на Хилендарски, че един от способите за пробуждане на националното чувство е утвърждаването на християнството и българския език. По време на Руско-Турската война от 1806-1812г. будният възрожденец от Котел развива мащабна политическа дейност и създава Букурещкия политически кръг. Настоятелно търси съдействието на Русия за българското освобождение. VІІ.СЪЗДАВАНЕТО НА БЪЛГАРСКАТА СВЕТСКА ПРОСВЕТА ПРЕЗ ХІХВ. Равнище на българското образование до началото на ХІХв. и причини за неговата модернизация: първоначално след загубването на българската независимост на практика замира цялото културно-просветно развитие. Едва през ХVІІІв. българските килийни училища към различни манастири и метоси постепенно започват възходящото развитие на образователната мрежа, но въпреки опитите за реформиране и внасяне на светски елементи, килийното образование не може да отговори на нарасналите потребности на българската възрожденска нация. Особено силна е нуждата от светско практическо обучение за представителите на зараждащата се буржоазия (търговци, занаятчий, предприемачи, лихвари и прочие ). Поради по-ранното развитие на възрожденските процеси в Гърция там още през ХVІІІв.се създават съвсеменни учебни заведения, които се превръщат в примамлива отправна точка за богатите българи. Гръцката образованост обаче се превръща в заплаха за българското национално самосъзнание. Така се стига до идеята за създаване на училища, където да се ползват достиженията на гръцката светска просвета, но същевременно да се полагат и основите на национално самосъзнание, чрез преподаване на български език. Първото килийно българско училище е открито през 1815г. от Емануил Васкидович в гр.Свищов. В тази връзка изключително ценен е и приносът на Райно Попович, който открива подобни училища в Котел и Карлово, на Иван Селибински в Сливен и на Константин Фотинов в Смирна ( Измир ). Още през 1828г. се въвеждат елементи на модерната Беланкастърска взаимоучителна методика. През 1824г. Петър Берон издава в Брашов своят т.нар. Рибен буквар, в който разработва основните дидактически насоки на взаимоучителния метод. Маркирани са най-важните положения за изграждането на съвременно светско българско училище. На тазо основа през 1835г. в Габрово с помощта на Васил Априлов и други богати българи се създава първото българско светско училище, където се преподава по взаимоучителния метод. С излизането от европейските университети на първите българи се пристъпва към изграждането на следващата образователна степен – главни училища. Като първото е изградено през 1846г. в Копривщица от Найден Геров. С изключително голямо значение е създаденото пак от него през 1850г. в Пловдив класно училище „ Св.Св.Кирил и Методий”. Това училище за първи път на 11 май 1851г. чества празника на светите братя. За оформяне цялостната система на българското образованието е необходимо и изграждането на гимназии. През 1859г. в Болград, Бесарабия, започва работа първата българска гимназия. В последствие отварят врати гимназиите в Пловдив и Габрово, открити са и първите специализирани училища: Педагогическото в Щип, Македония през 1868г., Търговското училище в Свищов през 1873г. Освен български училища се изграждат и чужди, като френските лицеи в Цариград – Бебек и Галатасарай, до освобождението в българските земи функционират 1500 училища, от които 50 са класни и 3 гимназии. VІІІ.ДВИЖЕНИЕ ЗА САМОСТОЯТЕЛНА БЪЛГАРСКА ЦЪРКВА Предпоставки за възникване на Българо-Гръцкия църковен конфлит Първоначално след унищожаването на българската държавност не съществува явен конфликт между българите и гръцкото духовенство. Напротив. Понеже вярата се възприема като стожер на нацията българите чувстват подкрепата на православната църква, но в последствие конфликтът между българите и гръцкото духовенство става все по-явен. В началото корените на конфликта се крият в корупционните практики, съществуващи в рамките на Гръцката вселенска патриаршия. Султан Мехмет ІІ признава привилегирования статут на патриаршията, но също така явно я обвързва с държавните институции. Разпространява се практиката на т.нар. „симония”, което представлява откупване на църковните постове. При всътпването в длъжност, патриархът дава на султана дар, който представлява значителна сума. Тя се взима от т.нар. фанариоти. Те са прослойка от богати гръцки търговци и лихвари, живеещи около седалището на патриаршията, в квартала „Фенер”. Те оказват решаващо влияние за провежданата от вселенската църква политика. Патриаршията постепенно започва да прокарва т.нар.мегали – идея, чиято освона е възстановяване на Византийската импери. Именно настъплението на гърцизма създава условия за конфронтация между българите и Патриаршията. Първото стълкновение е от 1824г. в гр.Враца, където българския първенец Димитраки Хаджитошев поставя искането за замяна на гръцкия владика Методий с българина Гаврил Бистричанин. Все още обаче условията за организирана борба не са назрели. Търновските събития от 1838-39г. дават основата за организирано национално църковно движение. Тогава 16 околии начело с Неофит Бозвели издигат искането за замяна на гръцкия владика с българин. По-късно борбата се пренася в Цариград и през 1844г. Неофит Бозвели и Иларион Макариополски представят пред Високата порта прошение, което представлява първата българска национална програма по църковния въпрос. Исканията на българите са свързани с назначаването на български владика в българските епархии с точно определени заплати, за да се избегне корупцията. Създаване на български училища, свободно издаване на български вестник и български книги. Българския народ да има свои представители пред Високата порта, да се изгради българска църква в Цариград и да се създадат смесени българо-турски съдилища. На 9 октомври 1849г. в Цариград със съдействието на внука на Софроний Врачански , Стефан Богориди е открита черквата „Св.Стефан”. Организираната Цариградско-Българска община започва да издава и свой вестник „ Цариградски вестник” под редакцията на Александър Екзарх. На 3 април 1860г. епископът на цариградската българска църква „Св.Стефан” Иланион Макариополски не упоменава във Великденската литургия името на патриарха. Това означава фактическо отделяне от Вселенската патриаршия. Русия обаче продължава да поддържа целостта на патриаршията, от което се възползват западните велики сили. В резултат е помощта на Драган Цанков на 18 декември 1860г. е основана българска униатска църква начело с Йосиф Соколски. Постепенно настъпва промяна в руската позиция и под натиска на православната империя на 28 февруари 1870г. е обявено създаването на Българска екзархия. Териториалните граници на екзархията обхващат етнически територии с преобладаващо българско население. Така фактически се признава българската нация. ІХ.ПОЛИТИЧЕСКИ ДВИЖЕНИЯ И ВЪОРЪЖЕНИ ИЗЯВИ НА БЪЛГАРИТЕ ДО СРЕДАТА НА ХІХВ. И в началото на Българското Възраждане продължава масовото участие на българите в Австро-Турските и Руско-Турските войни. През 1804г. е усъществена и първата дипломатическа мисиа, а малко по-късно под ръководството на Софроний Врачански се създава политически кръг, който търси пътища за освобождение с руска помощ. Българите участват в сръбските и гръцките надигания. Именно от гръцката организация ( дружество на приятелите ) се взема идеята за изграждане на масова конспиративна мрежа в българските земи, която да подкладе 1 въстание.Сключване на Одринския мир 1829г. насочва българите към първите опити за организирана борба. През 1835г. Георги Мамарчев – участник в Руско-Турската война от 1828-29г., търновския първенец Велчо Атанасов джамджията и игумена на Благовския манастир отец Сергий организират т.н. Велчова завера ( опит за бунт ). Нерешения аграрен проблем създава условия за масови надигания в северозападните български земи. На 6 април 1841г. започва Нишкото въстание, чието покушаване предизвиква за първи път международно обсъждане на българското положение. Същата година избухва и първия Браилски бунт, който е последван от още два. Браилските бунтове са опит за междубалканско сътрудничество в борбата срещу Османската империя. Ново масово надигане в северозападна България е Видинското въстание от 1850г. подготвено от Петко Маринов и Иван Кулин. След него е решен аграрния въпрос в полза на българите. Кримската война 1853-56г. предизвиква нови очаквание сред българите. През втората половина на 1853г. под ръководството на Георги Раковски и с участието на Иван Бацов, Павел Чалъков, Павел Грамадов се организира тайно общество, което създава конспиративна мрежа в помощ на Руската армия. Формират се първите политически организации на българската емиграция в края на 1852г. В края на 1852г. в Букурещ епитропия ( от март 1854г. признава от Русия под името „Средоточно Българско Попечителство” – Христо и Евлоги Георгиеви, Георги Атанасович и др.), февруари 1854г. Одесно българско настоятелство – Николай Палаузов, Василий Рашеев, Николай Тошков и др. След приключването на Кримската война опити за бунтове има във Видинско - Димитракиевата буна и в Търново и Габровско – въстанието на дядо Никола. Х.ЖИВОТЪТ НА БЪЛГАРИТЕ ПРЕЗ ХІХВ. Високата раждаемост и намалената смъртност увеличават значително демографския потенциал на българите, което ги прави най-многолюдния етнически елемент в европейска турция – 5,5 млн.души. Нараства и българското градсто население, като през първата половина на ХІХв. достига 10-12%, а до Освобождението до 20%. Причините за това са оживения икономически живот, последиците от войните и Кърджалийските нападения. Продължава изселването на българите и към средата на века около половин милион българи живеят в емиграция - основно във Влашко и Южна Русия. Въпреки икономическото развитие основата на българското общество е аграрна - 80% селско население. Основна част от това население са дребни и средни производители. Същата социална картинка се наблюдава и в градовете. Основната част от българската буржоазия е търговско-лихварска, а не предприемаческа. Особена социална прослойка са чорбаджийте, които дължат своето богатство посредническата си роля между българите и османската власт. Появява се и малобройна българска интелигенция – чиновници в Оснамнската администрация, учители, лекари и прочее. След приемането на „Хати хумаюна” ( реформен акт приет от Османската империя ) през 1856г. и значителните права, които се дават на общините, започва борба за овладяване на тяхното ръководство между чорбаджийската прослойка и новата буржоазия, подкрепена от интелигенцията. Рачупването на консерватизма се проявява и в навлизането на жените в обществото. Градската среда търпи коренни преобразования и започва да придобива европейски облик. ХІ.КУЛТУРАТА НА БЪЛГАРСКОТО ВЪЗРАЖДАНЕ Възрожденските процеси налагат развитие на нова културна среда и в нея изключително добре се вписват читалищата. Една особена културна институция създадена на самобитна основа, която изпълнява особени обществени функции. Първите читалища се появяват през 1856г. – Свищов ( Емануил Васкидович и Димитър Начович ), Лом ( Кръстьо Пишурката ), Шумен ( Сава Доброплодни ). Създават се и първите книжарници Христо Данов и Димитър Манчов, през 1869г. се създава българското книжовно дружество в Браила под ръководството на Марин Дринов и Васил Стоянов, което през 1911г. със закон прераства в Българска Академия на Науките. Модернизацията налага и постепенно напускане сферите на народната култура. Авторски момент се наблюдава в житие и страдание на Софроний Врачански. През 40-те години се наблюдават първите опити в поезията - т.нар. даскалска поезия. Първите значими творци в тази насока са Найден Геров ( „Стоян и Рада” ) и Добри Чинтулов ( „Стани, стани юнак балкански”, „Вятър ечи, балкан стене” ), за да се достигне до истинските поетични гении като Христо Ботев. Поставят се основите на бългаската публицистика, която е преди всичко с революционен отенък – Христо Ботев, Любен Каравелов, Георги Раковски. Проза пишат Илия Блъсков, Васил Друмев, Любен Каравелов. В областта на драматургията творят Добри Войников и Васил Друмев ( „Иванко, убиецът на Асеня”). Активно се записва и народното творчество от Петко Славейков, братя Миладинови и др. Развитие бележи и изобразителното изкуство с представители Захари Зограф, Станискав Доспевки, Христаки Павлович и др. Периодичния печат намира широко разпространение като първия вестник „ Български орел” е издаден през 1846г. от Иван Богоров в Лайпциг, а първото списание е „Любословие” издадено от Константин Фотинов в Смирна ( Измир ) през 1844г. известни вестници през този период са „Цариградски вестник” ( Александър Екзарх ), „ Македония” ( Петко Славейков ), „ България” ( Драган Цанков ), „ Дунавски лебед” ( Раковски ), „ Свобода и независимост „ ( Каравелов ), „ Дума на българските емигранти” ( Ботев ). Характерно за българското културно възраждане е неговата демократичност и хуманитарна насоченост. ХІІ.НАЧАЛНО ОРГАНИЗИРАНО НАЦИОНАЛНО РЕВОЛЮЦИОННО ДВИЖЕНИЕ. Патриархът на българската революция Съби Стойков Попович ( Георги Стойков Раковски ) е роден през 1821г. в гр. Котел, продължава образованието си в Цариград и по-късно заедно с български младежи, учещи в Атина създава Македонско дружество с цел освобождаване на България. През 1842г. се включва в организирането на втори Браилски бунт. Принуден да напусне влашко, той заминава за Франция. След връщането си е наклеветен пред турските власти и е затворен в един от цариградските затвори. Участва в създаването на тайно общество по време на Кримската война, организира малка чета, след което през Влашко и Сърбия се озовава в сръбския град Нови Сад, разположен в Австрийска територия. С помощта на известния общественик Денило Медакович, издава първия си вестник „ Българска дневница” (април – ноеври 1857г.). По време на последвалия си престой в Одеса през 1858г. той създава първия си план за освобождение на България. В него се сочи, че българите трябва да разчитат преди всичко на собствените си сили за решаване на националния въпрос като организират въстание. При неговото провеждане трябва да се търси подкрепата на балканските страни, както и на великите сили – най-вече Русия и Франция. Във връзка с вложаването на Сръбско-Турските отношения Раковски заминава за Белград и започва издаването на български-френски вестник „ Дунавски лебед” ( септември 1860г. до декември 1862г.). С този вестник българската кауза намира широка популярност в Европа. През 1861г. Раковски създава и втория си т.нар. Белградски план за освобождение на България. Новото в него е, че възтаническите действия трябва да се подпомогнат от навлизане на един полк от хиляда души, който да се придвижи по билото на Стара планина. В Одеския план ръководният център се нарича „ тайна канцелария ”, а в Белградския „привременно началство”. През пролетта на 1862г. започва организирането на първата българска легия, която се включва в боевете с турския гарнизон в Белград. Разочарован от действията на Сръбското правителство Раковски си озовава в Букурещ, където издава вестниците „Будущ ност” и „Бранител”, както и списанието „ Българска старина ”. Раковски насочва усилията си за обединение на емиграцията и разбира, че българското освобождение няма да се постигне по пътя на съдействието с Балканските страни. На 1 януари 1867г. Раковски издава последния си план и временния закон за народните горски чети, в който предвижда създаване на единна четническа армия, командвана от Върховно Народно Българско Тайно Гражданско Началство. Великия българин умира на 9 октомври 1867г. Назрелите революционни настроения карат добродетелната дружина да организира две чети, които да навлязат в българските земи и да проучат готовността на българите за въстание. Четите на Панаьот Хитов и Филип Тотю след кратковременно пребиваване се изтеглят. Междувременно през същата 1867г. се организира и Зайчарската чета на Иван Кулин. През есента на 1867г. до април 1868г. функционира и втората българска легия в Белград. След разпускането й участниците се прехвърлят в Румъния, където се подготвя голяма чета начело с Хаджи Димитър и Стефан Караджа. На 6 юли 1868г. 129 души стъпват на българския бряг при устието на Янтра и след кръвопролитни сражения четата дава последния си бой на 18 юли 1868г. на връх Бузлужда. Международният отзвук е силен, но неуспеха показва, че четническата тактика е отживяла времето си.

“ПИЯНСТВО НА ЕДИН НАРОД” /”Под игото” – Ив.Вазов /[редактиране | редактиране на кода]

Израстването на народа и духовното му освобождение. Интерпретация на текста на главата “Пиянство на един народ”

Място на главата в сюжетно-емоционалната и композиционна структура на творбата

1. Поставена непосредствено след “Новата молитва на Марка”, тази глава играе роля на философско-есеистично обобщение на пробуждането, преминало през съзнанието на отделния човек и намерило отражение в революционния кипеж на масите чрез метафората на пиянството.

2. Стилистично главата има подчертан публицистичен характер и изразява отчетливо позицията на повествователя, говорещ от позицията на “историческата истина”, за да придаде достоверност на убеждението, че не е останал човек или прослойка от българското общество, които да не са докоснати то “огнения серафим” на духа на свободата. Достоверността, която кара повествователя да се върне назад в историята, не противоречи на реторическия патос, който проявява и който като че ли пренебрегва отделни факти от романовото действие, чийто смисъл не съвпада с подобно обобщение. Смисъл на заглавието: Липсата на определителни членове в заглавието заявява намерението на повествователя да се откаже от определеност по отношение на завършеност и фиксираност на метафората “пиянство”. Това е метафора, която отвежда към представата за преобърнатия свят, в който робът не е вече роб и свободният духом човек оспорва правото на досегашния господар да бъде господар.

Анализационни моменти в текста:


1. Вметнатата в началота на първото изречение дума “наистина” осъществява смисловата и емоционалната връзка с предходната глава и представя речта на повествователя като продължение и потвърждение на размислите и прозренията на чорбаджи Марко. Това, от своя страна, придава усещане за съпреживяване и по-дълбока емоционалност на последвалата философско-есесистична реч.

2. Текстът продължава с един внушителен образен паралелизъм между промените в природата през пролетта и революционното кипене. Сходството между ставащото в природата и в душите на хората извежда идеята за опиянението извън сферата на бита и търси причината за нея в нещо висше, подчинено на трансцедентен порядък.

3. Мотивът за пиянството се доизгражда по линия на сакралността чрез алегоричното уподобяване на българските събития с евангелските, внушено на текстово ниво чрез наситената с библейски смисъл лексика в първия абзац / забележка: при интерпретацията в този момент трябва да се цитират отделни думи или фрази/. Природното време – пролетта- и Христовото разпятие не е случайно съвпадение и обяснява метафоричното сравнение с българския кръст, който народът понася към своята Голгота.

4. Следващият абзац ретроспективно представя времето преди “двайсетина години”, споменава името на Раковски и има за цел да обоснове разбирането на повествователя за логическия и предопределен ход на историята, в която метаморфозите на народния дух не са плод на случайно стечение на обстоятелствата, а са чудо, което десетилетия се е творяло. Изгражда се образът на всеобщото опиянение с помощта на перифраза на отделни стихове от одата “Левски”, изгражда се представа за географския, социалния и нравствения облик на този подем

5. Третият абзац с множеството си метафорично натоварени художествени детайли представя живота като театър с декори и артисти, които наистина създават история. Тук може да се потърси аналогия с алегорията на “представлението” като своеобразен живот извън установените норми и уседналите граници на бита.

• Роля на поличбата – помага да се приеме промяната, когато още разумът не може да я приеме; това е инстинктивно търсене на опори в ирационалното, за да може българинът да приеме промените в себе си и в това, което става около него, за да го осъзнае.

• Автоцитатът на последното двустишие от одата “Каблешков” е поетическото обобщение на повествователя на идеята за пиянството, обхванало целия народ, и начин да напусне обективното романово време и да придаде на мотива епическа широта и измеримост с най-високите нравствени образци от българската история.

• Митологичните измерения на събитието придава усещане за святост и връща миналото към образа на Крали Марко – в образния език на главата това е приобщаване към началото на робството и придава на героизма една основателна хиперболизация и елемент на самовъзхищение.

• Отношението на турците иронично представя несъстоятелността на факта, че те подценяват този народен подем, минимализират го до сравнение със “заешка тупурдия”.

6. Удивлението на потомството в последната част на главата е сравнено с прогнозираната от повествователя бъдеща неспособност на историята да рационализира и подреди събитията от пролетта на 1876 година, защото те са движени от “ентусиазма – плява, която пламва и гасне, и илюзията – призрак, който става нищо”. Повествователят задава основателните въпроси за това трябва ли ентусиазъм, за да се разбере и приеме новото, необходима ли е онази поетическа лудост, за която Вазов говори в главата “Пробуждане”. Тук отново повествователят припомня пропитото с горчивина, но и с много разум метафорично сравнение на Марко, че в съдбата си народът ни е сврян в “черво адово” и трябват много сили и дух, за да се излезе на широкия и райски друм на историята.

• появилият се скептицизъм в размислите на повествователя обяснява следващите думи, но насочва към художествените задачи, които Вазов преследва с написването на романа. Важна е историята на промяната, самият обрат в историята и съдбата все още не се е състоял, но духовното пиянство е факт. Запознат с историческите обстоятелства около Априлското въстание, Вазов не може да скрие огорчението си от реалното му несъстояване, но това ни най-малко не му пречи да види гигантските усилия, положени от хората и категорично заявява че “историята рядко ни дава пример за такава самонадеяност, която приближава до лудост”, че това е “умствено опиянение, ...сюблимно безумство на народа....”. Тази конкретизация на метафората на пиянството получава своето обобщение и абсолютизиране в думите: “Българският национален дух никога не се е дигал до такава висота и надали ще се дигне друг път...”

„На прощаване” - Христо Ботев (Анализ)[редактиране | редактиране на кода]

Стихотворенията на Христо Ботев най-често са изповед-обръщение към близък човек за споделяне на най-интимни мисли и чувства. В "На прощаване" тази форма въздейства силно върху читателя, защото чрез нея лирическият герой се разкрива в двойствеността на преживяванията си директно. Излагайки пред друг своите мисли и чувства, героят уточнява за самия себе си своя избор, своето поведение в "краен" момент; той като че ли проверява направения вече избор. Едновременно с това изповедната форма е израз на човешкия опит за контакт със света, с другите, които трябва да разбират и приемат героя такъв, какъвто е. Бунтовникът тръгва по страшния, но славен път на борбата, защото този е единственият възможен морален избор, който достойното човешко същество може да направи в сблъсъка между роба и свободния човек. Лирическият герой не се колебае- той вече е взел решение, което ще изпълни, защото човешкото му достойнство е накърнено, народът му е обруган и унизен, а хората, които обича, са роби. Той си представя изхода на борбата като победен. За него няма съмнение, че въстаналите роби ще извоюват свободата си (и в двете картини е показано всенародно веселие след победата). В личен план има две възможности за лирическия герой: "паднал съм с куршум пронизан" и "жив и здрав стигна до село". Предчувствието за юнашка смърт е основен момент в стихотворението, а това определя и емоционалния тон на творбата, която звучи елегично. Противопоставянето радост-скръб (чрез "тъжно " и "весело","любят" и "мразят","страшен" и "славен","младост" и "смърт") в душата на лирическия герой, а оттам и в цялата творба, ражда напрежение, което съответства на ситуацията на избор, в която е поставен героят, макар че неговият избор вече е направен. Смисълът на завета, който бунтовникът оставя на невръстните си братя, се свързва с проблемите за смисъла на човешкия живот, за смъртта и безсмъртието, за приемствеността между поколенията, за свободата като идеал, достоен за всяко човешко усилие. Възможно е заветът да се тълкува и във връзка със Старозаветния закон "око за око;зъб за зъб;кръв за кръв", т.е.за противопоставяне на злото със сила. Ботевото виждане за отношението към врага се определя от духа на времето /националосвободителната борба/, от верското /мюсюлмани-християни/ и етническото /българи-турци/ противопоставяне. Тази гледна точка е свързана с колективното мислене на народа /"На зло куче,зла тояга", "Каквото повикало,такова се обадило"/, формирано от изпитанията на живота и историята. Тя няма нищо общо с християнската вселюбов, която предполага злото да бъде победено със силата на любовта и доброто. Подобно издигане на отмъщението като ценност показва едно поагресивно отношение на българина към света, което е възможно да се роди в робска душа, ненаучена на доверие и прошка, защото никoй не е постъпвал благородно с нея. Потисничеството ражда роби, робството поражда агресия. Насилието води до насилие, а злото предизвиква зло. Това е историческото "алиби", зад което българинът често се крие и днес, за да намери оправдание за себе си. Като послание не само на лирическия герой, но и на всички борци за свобода към техните последователи звучат думите на поета: "Че клетник не трая| пред турци глава да скланя,| сюрмашко тегло да гледа!"; "...дето срещнат душманин-|със куршум да го поздравят,|а пък със сабя помилват...","силно да любят и мразят". Заветът на бунтовника може да стане достояние на неговите братя по два начина: чрез разказа на майката и чрез юнашката песен. За героя, а явно и за поета, тези възможности са равностойни, защото по своя дълбок смисъл са с една и съща функция- те изясняват "защо и как" е загинал героят и пряко въздействат върху съзнанието на този, който ще ги чуе. И песента, и разказът в еднаква степен легендиризират образа на бореца за свобода и ще дадат един и същ резултат- осигуряват верни последователи на бореца за свобода, продължители на делото и носители на историческата памет. Завръщането на героя с победа се съпътства от радост, гордост и любов. Те са изразени чрез всеобщото тържество, чрез възторженото описание на външния вид на юнаците, чрез символите на празника /бръшлян, здравец, венци, китки/, чрез сцените на посрещането /майка и син, бунтовник и либе/. Последните девет стиха на творбата отразяват резкия поврат от романтичната мечта за победа към реалността на настоящето. В тях най-ярко се изявява душевността на лирическия герой като изразител на нравствената красота на поета-революционер. Рязкото пресичане на романтичната картина на щастливото завръщане с победа чрез многоточието и чрез кратките императивни изречения поставя бариера между блян и действителност, утре и днес, свобода и робство. В последната строфа реалната действителност на робството и реалната заплаха за живота на бунтовника изглеждат още по-истински заради бруталното "срязване" на иреалния свят на бляновете. Така решимостта на героя да се жертва в името на най-светия идеал- свободата- зазвучава още по-силно и категорично в спокойното приемане на по-вероятния изход- смъртта ("млад да загина"). В Ботевата лирика е изразен възгледът за геройската смърт като безсмъртие /"Тоз, който падне в бой за свобода,/ той не умира..."-"Хаджи Димитър"/. Според поета смъртта в името на висшия идеал- свободата на народа- прави героя безсмъртен, затова лирическият герой приема този по-вероятен изход от сражението спокойно. От друга страна, историческата памет на следващите поколения и народното признание са своеобразна награда и компенсират загубата ("но стига ми таз награда/ да каже нявга народът..."). Това виждане е свързано с често срещания в българската литература модел на "моралната победа", обясним с историческата ни съдба като народ. На финала категорично се определят основните ценности, които дават смисъл на човешкия живот и за които героят е готов да загине-"за правда и за свобода". Готовността за саможертва е най-върховен израз на човешката нравственост, която в текста е засилена от израстването на роба до свободен човек, от своя страна това също е знак за нравствена сила и достойнство. Образът на мъжествения борец "за правда и за свобода" се допълва от неговото отношение към майката и любимата, чиито образи въздействат чрез своето място в живота на бунтовника. Двете най-важни жени са топло човешко присъствие, разбиране, нежна ласка, безкористна любов, благородно себераздаване, порив към красивото и доброто. Техните образи са изградени непряко- чрез отношението на бунтовника към тях, чрез оценките и пестеливите описания, които идват от страна на лирическия герой. Майката е мъченица, нейният образ се свързва с темата за страданието /"не плачи", "не тъжи","жалиш", "тъжно щеш, майко, да гледаш"/.Тя е майка "юнашка", но е запазила своята нежност и любов към сина си /"прегърни", "целуни"/. Животът й е минал в изпитания, но е съхранила "милост" в сърцето си. Тя е остаряла /"стари гърди"/, но има социалната мисия да осъществи приемствеността между поколенията борци за свобода. Любимата на героя присъства в текста като знак за нуждата на всеки човек от лично щастие. Затова ролята на нейния образ е ограничена само в частния живот- изповедта за социалната мисия на бореца за свобода пред майката не включва втори адресат. Либето е "скръбно", "хубаво", младо и предизвиква у лирическия герой копнежи за нова среща, в която има човешка интимност: "ще да либе прегърна", "плачът му да спра с целувка", "сълзи му с уста да взема". В поемата "На прощаване " се открояват четири основни момента, които са здраво свързани помежду си, споени от мисълта и чувството, в единна цялост. Заглавието свидетелства за разкъсване на сакралната връзка майка- син, т.е. раздялата е трагична, но този смисъл се засилва още повече, тъй като това е раздяла и с всичко родно и близко- дом, любима, братя- в името на висш идеал. От друга страна, лирическият герой е в ситуация на избор, следователно “прощаването” е своеобразна раздяла на бунтовника и със самия него- героят скъсва окончателно със своето минало на роб, разделя се с роба в себе си. Формата на монолога внушава интимноизповедния характер на поемата, в която са споделени най-съкровени мисли и чувства. Първата част на текста е лично обръщение към майката, разкриващо виждането на лирическия герой за неговата реализация в живота ("станах азе хайдутин") и причините за направения избор (мъченичеството, робското страдание на народа и близките). Чувството за вина на лирическия герой е породено от неизпълнения синовен дълг. Синът, при това "първо чедо", според патриархалната традиция и според човешкия морал има задължението да се погрижи за остарелите си родители, но тук той изоставя своята майка, с което й причинява страдание. Неизпълнил синовния дълг към старата си майка, героят обаче осъществява задължението си на българин пред майката родина, което показва йерархията на ценностите на самия Ботев. (В това има известен автобиографичен момент, защото, поради буйните прояви на свободомислие след завръщането на Христо в Калофер, даскал Ботю го помолил да не смущава покоя на населението и го поканил да напусне родното си място. Иван Вазов разказва в спомените си за даскал Ботю Петков за накърнеността му като баща, за споделяната болка, че синът му е непрокопсан.) Според представата на Ботев за свободата на отечеството искреният патриот трябва да бъде готов на големи лични жертви. Подобно отшелничество от света на обичайните човешки ценности, същата самотност в робския свят, безнадеждното скиталчество "немили, клети, недраги" в "тежка чужбина" представя и Иван Вазов в драмата “Хъшове” и в повестта "Немили-недраги", където подробно разкрива мъченическия, но и героичен живот на хъшовете. Ситуацията на избор (или-или) по принцип предполага алтернатива, но пред героя бунтовник всъщност няма друга възможност, освен да върви по избрания вече път. Защото другата възможност е робското примирение, т.е. нечовешкият живот. Затова покорство- непокорство, като важна семантична опозиция, ще се съотнесе на финала с противопоставянето живот-смърт. Лирическата изповед на героя засяга три времена (вчера, днес, утре), които бележат преминаването на човека от роб в свободен. Реторичният въпрос "но кажи какво да правя..." съдържа отговора на мъжественото начало ("сърце мъжко, юнашко"), което е израз на човешката чест. За героя от "На прощаване" единственият възможен достоен избор в тази историческа ситуация е пътят на борбата, само той е и моралният. Борбата за свобода ще осмисли истински живота му и съзнанието за това прави героя щастлив. Приемането на съдбата - каквато и да е тя ("каквото сабя покаже") - отново е свързано с човешкия избор и характеризира героя, който има юнашко достойнство ("и честта, майко юнашка"). Подробното изясняване на причините за избора е последвано от едно отстъпление- проекция (отива се напред в бъдещето), рисуващо две картини. Едната е по-вероятна ("паднал съм с куршум пронизан") и пояснява идеала- свободата. Тук е изразена и представата на Ботев за необходимост от приемствена връзка между поколенията борци за свобода (заветът към братята). Другата картина е по-малко вероятна ("жив и здрав стигна до село") и отразява романтичната представа за победното завръщане чрез всеобщата радост и патетичния девиз "Свобода и смърт юнашка". Тезата за юначеството се развива до легендарност, тъй като е разгърната чрез иреалния свят на бляновете. Рязкото връщане към СЕГА, следващо непосредствено след тази картина, изпълнява функцията на антитеза. Днес се прави избор, който ще лиши героя от УТРЕ, но мъжественият избор на бореца за свобода е още по-достоен именно поради своята обреченост. В “На прощаване” поетът е прозрял собствената си съдба. Разкривайки преживяванията на бунтовника, който тръгва по страшния, но славен път на борбата срещу вековния потисник, на робското примирение поетът противопоставя борческия дух и достойния избор на човека, като внушава идеята за величието на саможертвата в името на правдата и свободата. Гордото съзнание, човешкото достойнство, благородството, смелостта и решителността на лирическия герой са в основата на голямата саможертва, на която той е готов за свободата.

Анализ върху "Елегия " на Христо Ботев[редактиране | редактиране на кода]

Лириката на Ботев е потресаваща картина на робската действителност.Животът на българския народ люлян в“ робска люлка”е една безкрайна елегия.В своята едноименна творба(Елегия)Ботев представя народа като живо погребан мъченик,от чието чело се лее”пот кървав на камък гробен”.В ярки звукови и зрителни картини е представено страданието на поробените-обесправени,смазани физически и духовно.Сякаш се дочува глухия и страшен гръм на оковите-символ на робството. Поетът достига до натурализъм,когато говори за ръждата разяждаща”глозгани кости”.Подтискащата атмосфера на духовен гнет разкрита образно-емоционално,пораждат тъжни настроения,но същевременно се долавя борческата непримиримост на поета-революционер към робството.С мъжествен гняв са изпълнени стиховете,в които Ботев разкрива предателската роля на чорбаджията-подръжник на насилието.Поетът го сравнява с “нов кърджалия в нова полуда”, ”кой продал брата-убил баща си”.С нездържана омраза говори поетът и за духовенството,което съзнателно подържа духовния мрак и робската инертност. Неговата лицемерна същност е показана когато става дума за синовете на Лайола и Юда,които нявга са проболи на “кръста гневно в ребрата”спасителя,сега проповядват покорство и търпение””Търпи и ще спасиш душата” В няколко свои песни той загатва за условията на личния си живот и определя отношението си към околните,като възсъздава мотиви от по-интимен характер.От споменатата скръб,която го е обземала често,от жалбите и страданията,за които сам говори,се обуславя елегичния тон в неговата поезия-не най-силния в нея.Разбира се,не е трудно да се посочат изводите на скръбта в (нея) случая.Те са еднакви от субективен и обективен характер;крият се както в робската действителност,в личната обстановка,тъй и в особените негови чувствания-могат да се сведат към познатото романтично противоречие м/у блян и действителност. Отзивчив на всяко страдание,обзет от винаги живо патриотично и социално чувство,той не може да гледа спокойно как турчинът беснее над бащиното огнище, нито пък да понася теглото на сиромасите.При това той е далеч от отечеството си, прокуден от родната си земя,която толкова много обича и към която той мъчително се стреми.Понякога той се опитва да удави във виното своята мрачна носталгия: “Да забравя краи свой роден,бащина си мила стряха…” На чужбина,осъден на скитничество,той не намира никаква утеха и не изпитва ни една радост: “Та скитник ходя,злочест ази и срещам това що душа мрази…” Към своя събрат по чувства се обръща: “Спътник ни са били в живота /страдания,бедност в чужбина”/И за всичко това е виновна черната турска прокуда:/“Но кълни,майко,проклинай/таз турска черна прокуда,/дето наз млади пропъди/по таз тежка чужбина-/да ходим да се скитаме/немили,клети,недраги!” Той е самотен.Чувството на безизходна самотност не го напуска дори когато е в средата на свойте другари,между най-близките си.Никой не е в състояние да го разбере и да се отнесе съчувствено към него: “Мечти мрачни,мисли бурни/са разпнали душа млада/ах,ръка си кой ще турне/на туй сърце дето страда? Никой,Никой…..” В обръщението към майка си той още веднъж загатва за тая самотност:околните не могат да проникнат в неговата душа и да узнаят скръбта му “Отде да знаят?Приятел си нямам/да му разкриящо в душата тая,/кого аз любя и в какво аз вярвам мечти и мисли от що страдам…” Има моменти,когато в своята осамотеност не може да понесе дори средата на онези родствени нему бунтовници,с които винаги е делял залъка си,но не винаги и душата си “Аз вече нямам мило,драго!”-възкликва той сред тях.Нищо странно в това,че той е силен човек,с твърде широка,сложна душа,с необикновен ум и безгранична воля,с надежда за подвизи се е чувствал самотен в една равнодушна среда,която останала чужда на по-дълбоките негови пориви,на съкровените движения на неговата душа. Едно преустройство на света е неизбежно:злото е стигнало до върховната си точка, поетът негодува,че все още има проповедници на християнското смирение.Ала въпреки техните хитри проповеди,борбата кипи.

Чичовци-(лис)[редактиране | редактиране на кода]

Още приживе наричат Иван Вазов „Патриарх на бългаската литература”. Тази титла си остава краткото образно определение на неговото централно място в нашата литературна история и неговото непреходно значение на национален класик. Вазов е живата връзка между българското национално възрашдане и след освобожденското време не само като литературно, но и като всеобхватна вековна традиция. Повестта „Чичовци” представлява един доста ефектен знак на „Възройденското време”. Вазов интерпретира миналото,където българските нрави и турското време представляват ключкъм разчитане на значениюта в творбата. В основата на сюжетното действие е съседската вражда между Иван Селямсъзът и Варлаам Копринарката. За заглавието на първата глава от повестта, писателят е избрал да я кръсти „Общество”. Лицата в произведението са една доста изпъстрена „галерия” от типове, носещи „завещани от бащите” вражди и характерови особености. В заключителната част „обществото” на малкото градче се събира в Джаковото кафене, където разпалено обсъждат „извънредните събития”, свързани с „бягството на Йотата и хаджи Смион и тяхната „славна победа” над змията”. Чичовците остават събрани, за да обсъждат премеждията и световната политика, доставяики си удоволствие с хитрините, с които заблуждават онбашията, ненадейно появил се между тях, точно по време на разпаления разказ на Минчо Беизадето как „разгромяваше Турция и чорбаджи Николакя”. Героите на Вазов са живи „бкаменелости”, тъи като в живота им липсват приключения. Повествованието се възприема като разказ, който снизява фактите от предосвобойденския живот и ги означава с тяхната комична „дребност”. В „Чичовци” поради замирането на историческото време през „1868 лето”, житейските проблеми се решават според това „как върви политиката”. Повестта може да бъде четена като пародич на примитивното в българскич живот. Страховете, конфликтите, героичните жестове са карикатурни образи представени в ефектен смехов план. Илюстрация на театралниченето, с което чичовците подражават на високите образци в епохата се открива в сцените на манастирските ливади. Опияненият от „ киселерското вино”, г-н Фратю произнася знаменитата си реч „ за свободата”. За съжаление, точно когато сред хората се е появил Хасан ага. Сцените в следващата глава на повестта представляват остроумната шеговитост и окари катурена смелост. Думите на г-н Фратю: „Не грижете се братя, свободата иска жртви…”, са кулминация на опита да си вдъхнат кураж. „Чичовци” е представена като пародиен вариант на някои от сюжетните решения в романа „Под игото”. В романа преминават образите на Иванчо Йотата, г-н Фратю, хаджи Смион, Минчо Бейзадето, Мунчо, поп Ставри, онбашията. Иван Вазов е роден художник с живо въображение и верен усет. Картините, които рисува, са многоцветни, характерите, които създава- убедителни и живи. Но най- голямата заслуга на неговото дело е в дълбоката му с национално историческо битие. За това наричат творчеството му малка вселена, която е изградено от формите и звуците на българката земя, а писателят става завинаги част от нея.

Културата на българското Възраждане[редактиране | редактиране на кода]

През времето между Кримската война и освобождението на България икономическото и общественото развитие, политическото брожение и културният подем достигат върховната си фаза. Промените в духавната област и културата най-красноречиво представят огромния път, извървян от замръзналото общество на 16 и 17век към кипящата национална общност от третата четвърт на 19век. Създаване на институциите на модерната българска култура Напредъкът на българското общество в живота, в мисленето и поведението променя радикално българската култура-само за 100 години тя изживява преображение: от преобладаващо селска, традиционна, затворена-в разнообразната и динамична култура на модерното време. Един от най-красноречивите белези на този преход е появата на спонтанни доброволни граждански обединения с културни, просветни и благотворителни цели-градивото на гражданското общество. На първо място сред тях са читалищата. Макар и зародили се като идея сред други народи, читалищата бързо придобиват голяма популярност сред образованите и патриотично настроени българи. Първите читалища възникват през 1856г. В Свищов, Лом и Шумен-три будни икономически центъра с традиции в просветата. Емануил Васкидович и Димитър Начович в Свищов, Кръстю Пишурка в Лом и Сава Доброплодни в Шумен са инициаторите на тези нови дружества, които бързо спечелват подкрепа от гражданите и общините. След създаването на българско читалище в Цариград те започват да никнат из цялата страна. Цариградските дейци започват да издават и сп. ,,Читалище’’, помощник и съветник за последователите из страната. То публикува устави, програми, списъци на книги, статии за ролята на читалищата и окуражителни отзиви за местна читалищна дейност. Популярността на тези културни средища се подкрепя и от цифрите-до Освобождението възникват близо 200 читалища. Читалищата си поставят като основна цел да улеснят достъпа на българите до просветата-книги, вестници и списания, новости в науката и изкуството. С общи усилия, с членски внос и дарения те успяват да създадат общодостъпни и безплатни читалн, които се ползват и от хора със скромни материални възможности. Повечето читалища организират публични лекции-,,сказки’’, изнасяни обикновено от учителите, които привличатмасово жадните да научат нещо жители. Организират се разговор, които имат за цел да приучат българите към интелектуално общуване, да насочат мисълта им към нови идеи, да развиват вкус към обсъждане и дискусия. На много места с подкрепата на читалищата способни, но бедни деца се изпращат да учат в по-добри училища или в чужбина. Габровското, видинското и други читалищаподдържат пансиони към класните училища в града, които подслоняват ученици от селата. Читалищата са и основата за появата на българсия театър-първите театрални постановки-,,Михал’’ на Сава допроплодни, ,,Многострадална Геновева’’, са подготвени от читалищни дейци и представенив салона на читалището. Появяват се и други, подобни по замисъл и цели организации-женски, ученически и учителскидружества. Многозначителна е появата на женските дружества, забележителен факт в една ислямскаимперия и в общество, където жените не участват в обществените работи. Те си поставят главно благотворителни и просветни задачи,но главната им цел е умственото и моралното израстване на българката. През 60-те и 70-те години на 19 век новите културни организации буквално се роят. Открили силатъа на гражданското действие и инициатива, те влагат усилия, време и средства в най-разнообразни начинания-певчески и театрални дружества, благотворителни комитети и дружества за разпространение на знания. Важно средище на културен живот стават книжарниците. С разрастването на българското книгопечатанеи издаване се появяват първите български книжарници на Христо Данов и Драган Манчов, първо в Пловдив, после в други градове, които се превръщат в клубове на младите в гардовете. Знаменателна е появата през 1869г. В Браила на Българското книжовно дружество , основано от Марин Дринов и Васил Стоянов, което си поставя за цел научни издирвания за българската история, култура и бит и пропагандиране на научни знания. През 1911г. То променя името си на Българска академия на науките. Друга забележителна промяна е възникването на нови празници. На нови обществени чествания и най вече на деня на св.св. Кирил и Методий, славянските първоучители. За първи път той е отбелязан през 1851г.в Пловдив, където Найден Геров предлага класното училище да вземе името на солунските братя и празникът им да се чества като патронен. Твърде скоро идеята се подема от училищата из цялата страна и се превръща в национален празник на просветата и българщината.

Одата “Левски” от Иван Вазов[редактиране | редактиране на кода]

Вазовото творчество е символът на единство между поет и народ. Да живее с пулса на родината, да въплъти в стиховете си всеки трепет на народната душа – това Вазов счита за свой неотменен дълг. Поетът трябва да бъде преди всичко българин, гражданин на своята епоха, син на своето време. Вазов оставя след себе си много безсмъртни произведения и едно от тях е “Епопея на забравените”. Творбата е написана в свободна България. Вазов е разочарован и възмутен от следосвобожденската епоха. Кумирите на близкото минало са забравени. Висшите идеали се изместват от низки страсти. Забравени са понятията героизъм, патриотичен подвиг и саможертва. Загрижен за своите съвременници, той възкресява образите на героите. Заема се да учи новото поколение на родолюбие и героизъм. Първата ода от ‘Е’ Вазов посвещава на най-светлата личност в нашата история- Васил Левски. Поетът благоговее пред Левски-Апостола на българската свобода. За народа Левски е една легенда, недостижим връх. В лирическия увод на одата “Левски” Вазов поставя на преден план въпроса за нравствения дълг на личността, за смисъла на човешкия живот. Сам в мрачната килия Апостолът разбира, че така не може и не трябва да се живее, че е престъпление човек да пилее силите си, когато човечеството има нужда от него “Рече и излезе” – с тези думи поетът сякаш слага край на един етап от живота на героя си, показва твърдостта на решението му. Героичното му решение е равно на подвиг. Заема се с невероятно трудната идея да накара обикновения българин, че свободата е възможна, но трябва да се извоюва. Думите му са “прости и кратки”, но са разбираеми, носят топлотата на сърцето му, защото са искрени. Той си служи с езика на народа, за да се приобщи към него и чак когато е спечелил доверието на “робите слепи”, започва да говори за бунта. Търпеливо, с много упорство Левски гради новия морален кодекс на народа, дава му кураж и сила. На дело, ежедневно пренебрегвайки смъртната опасност, доказва, че от свободата няма нищо по-свято. Левски става символът на непокорния вечно търсещ дух. Със забележително умение поетът разкрива неговото велико дело. Възрастта му се мери с възрастта на епохата, неговото единствено битие е историята. Ловък, дързък и безстрашен, спокоен и светъл Левски “внася бодрост в народния свят”. С възторг са описани невероятните превъплъщения на героя. //Романтичен, загадъчен, кристално чист-такъв е Левски в народните представи. Не име от миналото, а жив, истински. За тази представа заслугата на Вазов е огромна. Той се отнася към своя герой с много любов и преклонение. //Левски издига нов критерий за човешкото щастие: саможертвата в името на родината. Левски е не само национален герой, а въплъщение на положителните черти на българина. За да възвеличи до край своя герой Вазов рисува и най-тежките мигове от живота му. В трудностите Апостола проявява изключителна сила, животът му се слива с делото. Смъртната опасност не го плаши, знае че тя е възможна, но я е приел. Твърдото държание пред съда на “тази душа яка” е съвсем естествено. Прославил момента на неговата смърт, поетът търси мястото на Левски в световната история и го намира. Изпълнен с патриотична гордост, той го поставя редом със световните борци за свобода и правда. Вазов се обръща към бесилото, прославя го като мястото, където героите очертават своето безсмъртие. Въвеждайки в безсилието символ на най-краткия път към безсмъртието, той увековечава патриотичния подвиг на Апостола, събрал в себе си героизма на величието на една епоха. Краят на одата “Левски” звучи и трагично, и оптимистично. Възхвалявайки най-драматичните събития в нашата история, Вазов издига величествен паметник на народния героизъм, обезсмъртява България и нейните героични чеда, изразява я с вечността.//Дори само “Епопея на забравените” е достатъчна, за да не бъде забравено името на нейния автор. Макар и малко по обем, тя е символ на нашата история – героична и славна.