Направо към съдържанието

Поход на полковник Янков в Костурско

Добавяне на препратки
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Поход на полковник Янков в Костурско
Горноджумайско въстание
Чета на полковник Янков (в средата с брадата)
Чета на полковник Янков (в средата с брадата)
Информация
Периодюни – ноември 1902 година
МястоКостурско и Леринско, Османската империя
Резултатнеуспех за вдигане на въстание и оттегляне на върховистите
Страни в конфликта
ВМОК ВМОРООсманска империя
Командири и лидери
Янков,
Москов,
Гайков
Погончев		 Кляшев,
Чекаларов,
Силянов,
Папанчев,
Андреев		-

Походът на полковник Анастас Янков в Костурско през юни – ноември 1902 година е част от опита за всеобщо въстание на Върховния македоно-одрински комитет, начело с генерал Иван Цончев, през лятото на 1902 година. Събитията в Костурско са успоредни на Горноджумайското въстание на Върховния комитет през септември – ноември 1902 година в Горноджумайско. След няколко сражения и сблъскал се със съпротивата на местните революционни дейци от ВМОРО, нежелаещи прибързано въстание, полковник Анастас Янков се оттегля.[1]

Предистория

[редактиране | редактиране на кода]

След Деветия македоно-одрински конгрес Върховният комитет, фактически ръководен от подпредседателя му генерал Иван Цончев, започва подготовка за въоръжено въстание в Македония. Подготовката на въстанието навлиза във финална фаза след Десетия македоно-одрински конгрес от август 1902 година.[2]

През юни 1902 година освен четата на полковник Янков в Македония навлизат и четите на Тодор Саев, Антон Шипков и Йордан Стоянов, които да подготвят населението за въстанически действия.[3][4] Други чети заминават още по-назапад – Вангел Иванов в Мегленско, Тома Пожарлиев във Воденско, Иванчо Карасулийски в Гевгелийско, Атанас Орджанов в Ениджевардарско, Атанас Чопката в Кукушко. Част са неутрализирани от ВМОРО. Четата на Васе Пехливана влиза в Малешевско, но е разбита от тази на Христо Чернопеев, което осуетява вдигането на въстанието в тази област.[5]

История

[редактиране | редактиране на кода]

В 1902 година полковник Янков в редовен полагаем отпуск, а след изтичането му подава заявление за излизане в запас.[6] В началото на юни 1902 година отрядът му, в който заместник-войвода е подофицер Петър Гайков, пресича границата и се отправя към Леринско и родното му Костурско.[7] От Пирин Янков пише укорително на княз Фердинанд, който по традиция при всички усложнения на Македонския въпрос е заминал за чужбина:

„ Моето ходение по тези места е триумф за българското население. Аз пътувам във военна форма. Почти всички от честните унтерофицери из България са с форма облечени и с ордени накичени. Хората са толкова въодушевени, щото една моя заповед е достатъчна да пламне Македония и пламъкът да обхване целия Балкански полуостров... Може да спрем движението, само ако се уверим, че Българският господар обича Македония, а тази обич може на първо време да се покаже, като ни се помогне и като се спре гонението на комитета и като се освободят конфискуваните пушки. Аз Ви говорих, че Ваше Царско Височество и Военният министър можете много да направите с македонското дело, но Вие се подведохте подир предателите министри и ще дойдат работите, както при Съединението със злощастния Батенберг...[7] “

Преговори с ВМОРО

[редактиране | редактиране на кода]

Походът на Анастас Янков създава големи проблеми на конкурентната на Върховния комитет революционна организация ВМОРО, която трудно успява да парира опитите му да вдигне въстание. На 30 август 1902 година Янков пристига в родното си Загоричани, Костурско, посрещнат от цялото село, и участва в молебен в църквата „Въведение Богородично“.[8] Полковник Янков разпраща три писма – едно до районния войвода Митре Влаха, едно до случайно намиращия се в Костурско Христо Силянов и едно до харамията Коте Христов, който вече е в конфликт с местното ръководство на ВМОРО, подписани „Полковникъ Янковъ, началникъ на II-ро Военно окрѫжие. Адютантъ, подпоручикъ Московъ“.[9] Легалният ръководител на Костурския революционен район на ВМОРО Михаил Николов, който е учител в Костурското българско училище, уведомен от Централния комитет на ВМОРО за пристигането на върховистите, тръгва да се срещне с тях.[8] Срещата става в местността Буката край Българска Блаца и на нея присъстват освен Николов Васил Чекаларов, Пандо Кляшев и Христо Силянов.[10] Първата среща е прекъсната от появила се войска[9] и на следния ден 1 септември е проведена нова, на която присъстват и Георги Папанчев, Никола Андреев и Андрей Петров. Янков настоява за въстание на Малка Богородица, 8 септември,[10] като заявява, че всички райони, през които е минал, били готови и решени да въстанат. Според него, ако въстанието се задържи няколко дена, ще дойдат отрядите на Върховния комитет и ще се предизвика намеса на България и Русия.[11] Вътрешните дейци изтъкват аргументите, че Костурско не е подготвено и едно въстание ще е катастрофално за района, и че няма решение за въстание на Централния комитет на ВМОРО.[10] Те заявяват, че ще чакат нареждане от Битолския окръжен революционен комитет.[11]

След като става ясно, че полковник Янков ще продължи подготовката за въстание, костурските ръководители на ВМОРО разпращат окръжно до местните комитети, в което излагат намеренията на Янков и препоръчват да не му се устройват събрания, а само да го поддържат с храна.[12] Янков пък разпраща групи към различните райони, които да дигнат въстание на 7 септември – Петър Гайков съ 12 души към Загоричани, адютанта си Москов с 10 души в родното му Дъмбени, Нако Големия – в Шестеово и също така свиква на Вич революционни дейци от околните села, които обаче Чекаларов отпраща. Междувременно Лазар Бицанов и присъединилият се към върховистите Петър Погончев[13] обикалят селата и се опитват да вдигнат населението, разказвайки, че Леринско и Воденско вече са въстанали.[14]

Окръжният комитет в Битоля отговаря на костурските дейци, че няма готовност за въстание, и им заповядва да се опитат с добро да отбият полковник Янков от идеята.[14] Някои от водачите на местните комитети, като Васил Котев в Кономлади и Кирияко Търповски в Дъмбени, също се противопоставят на преждевременното въстание.[15]

Опит за въстание

[редактиране | редактиране на кода]

Поради съпротивата на дейците на ВМОРО да обявят въстание Янков заминава да се срещне с Коте Христов в Леринско, а в Костурско оставя заместника си Петър Гайков и Петър Погончев.[10]

На 7 септември четата на Москов е нападната от жандармерия в Смърдешката планина и е разпръсната с един убит. Москов с четниците си се присъединява към районната чета на ВМОРО и пише на полковник Янков да се откаже от въстанието, но получава отрицателен отговор. Войската влиза в Смърдеш и изтезава няколко първенци, които се освобождават с откуп.[15]

На 7 септември Янков е със 70 души негови и Котеви хора над Лерин и планират подпалване на града. Леринските турци научават, че над града има български полковник, и известяват костурския митрополит Герман Каравангелис,[16][15] като същевременно искат кавалерия от Битоля. Битолският окръжен комитет на ВМОРО пише на Янков, че ще го държат лично отоговорен, ако докара катастрофа за населението и Организацията,[15] и Янков се отказва от нападението над Лерин и се връща в Смърдеш, където отново влиза в преговори с дейците на ВМОРО. Първоначално предлага да замине за Битоля за преговори с окръжния комитет,[17] а след това да заминат той, Чекаларов и Силянов за София, за да работят за сливане на ВМОРО и ВМОК.[18]

Гайков и Погончев на 7 срещу 8 септември обяват въстание в Загоричани, убиват двама спахии и двама продавачи на пипер[18] и заедно със 100 души милиция от Загоричани се оттеглят на Върбица. Първото им сражение е на 10 септември в местността Курулища, където загиват двама четници от Загоричани[10] и четирима други. Милицията се връща в Загоричани, а Гайков се оттегля в Прекопанската планина. Янков, щом научава новината, тръгва с четата си да търси Гайков, като междувременно заявява на Москов да бъде готов, защото на 20 септември ще нападнат Костур.[18]

Възванието на полковник Янков, 20 септември 1902 година

Междувременно на 20 септември вестник „Реформи“ на Цончев-Михайловски излиза със специална притурка, в която с червени букви е отпечатано „Възвание“ от полковник Янков, което обявява, че „кървавата драма се започна“, а на 23 септември преждевременно избухва Горноджумайското въстание.[19]

На 5 октомври в местността Бобицките стени край Бобища четата на Янков е разкрита от османски части и дава голямо сражение, в което османците губят десетина убити, а от българите един е ранен.[10][18]

На 16 октомври 1902 година битолският окръжен комитет пише ултимативно писмо до Янков:

„ Господинъ Янковъ, по решението тукъ, решение взето не отъ коцкари и кокошкари, както ги наричашъ ти, а решение, което зрѣло се обмисли отъ хора, въ които влизатъ и познати тебъ лично, ние ти предлагаме следното, което ти трѣбва да приемешъ: или трѣбва да се слѣешъ съ вѫтрешнитѣ работници и да работишъ солидарно като войвода на чета въ начало, а после ако ти заслужавашъ, като инспекторъ на четитѣ ни, които сѫ около 15 понастоящемъ, или въ противенъ случай да си заминешъ, отъ гдето си дошелъ.[20] “

На 24 октомври върховистката и вътрешната чета се срещат за последен път в Смърдеш, където на събрание Янков не успява да докаже обвиненията си, че Чекаларов е злоупотребил с пари на Върховния комитет.[18] След това Янков се оттегля към Гърция,[21][10] придружен до границата от Коте, на когото подарява манлихерата си. Част от четниците му се присъединяват към Коте.[22] После с кораб се завръща в България.

В Костурско остава неговият заместник Петър Гайков с няколко четници. Гайков също смята да се оттегли към Гърция,[22] но четата му е открита край Бобища на 7 срещу 8 ноември. В избухналото сражение загиват войводата Гайков и четниците Коста Дзундзуров – Чаушо, Кузо Погончев и Григор Ичков, и тримата от Загоричани, както и Демир от Кономлади. Спасява се единствено Фани Попдинов от Бобища.[23]

Вследствие на опита за въстание се провеждат арести в Бабчор, където са предадени 14 пушки. Изтезания и арести има и в селата Чърновища и Поздивища, а цялата околия се изпълва с войска, но революционната мрежа в Костурско в общи линии остава ненакърнена.[22]

Бележки

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ Силяновъ, Христо. Освободителнитѣ борби на Македония. Т. I. Илинденското възстание. София, Издание на Илинденската организация, 1933. с. 165 – 176.
  2. ↑ Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-272-6. с. 100 – 104.
  3. ↑ Енциклопедия „Пирински край“, том I. Благоевград, Редакция „Енциклопедия“, 1995. ISBN 954-90006-1-3. с. 222.
  4. ↑ Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-272-6. с. 104 – 105.
  5. ↑ Гоцев, Славчо. Христо Чернопеев – виден деец на ВМОРО (1899 – 1915 г.) // Македонски преглед XIX (1). Македонски научен институт, 2006. с. 121 – 142.
  6. ↑ Янакиев, Николай. Македонските българи-офицери в Горноджумайското въстание // Македонски преглед XV (4). 1992. ISSN 0861-2277. с. 119.
  7. ↑ а б Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-272-6. с. 104.
  8. ↑ а б Василев – Загоричанин, Спиро. Спомени за родното ми село Загоричани. София, 1960. с. 23.
  9. ↑ а б Силяновъ, Христо. Освободителнитѣ борби на Македония. Т. I. Илинденското възстание. София, Издание на Илинденската организация, 1933. с. 166.
  10. ↑ а б в г д е ж Василев – Загоричанин, Спиро. Спомени за родното ми село Загоричани. София, 1960. с. 24.
  11. ↑ а б Силяновъ, Христо. Освободителнитѣ борби на Македония. Т. I. Илинденското възстание. София, Издание на Илинденската организация, 1933. с. 167.
  12. ↑ Силяновъ, Христо. Освободителнитѣ борби на Македония. Т. I. Илинденското възстание. София, Издание на Илинденската организация, 1933. с. 168.
  13. ↑ Силяновъ, Христо. Освободителнитѣ борби на Македония. Т. I. Илинденското възстание. София, Издание на Илинденската организация, 1933. с. 169.
  14. ↑ а б Силяновъ, Христо. Освободителнитѣ борби на Македония. Т. I. Илинденското възстание. София, Издание на Илинденската организация, 1933. с. 170.
  15. ↑ а б в г Силяновъ, Христо. Освободителнитѣ борби на Македония. Т. I. Илинденското възстание. София, Издание на Илинденската организация, 1933. с. 171.
  16. ↑ Βακαλόπουλος, Κωνσταντίνος Α. Εθνοτική διαπάλη στη Μακεδονία 1894-1904. Θεσσαλονίκη, 1999. ISBN 9789606741463. σ. 317 – 318. (на гръцки)
  17. ↑ Силяновъ, Христо. Освободителнитѣ борби на Македония. Т. I. Илинденското възстание. София, Издание на Илинденската организация, 1933. с. 172.
  18. ↑ а б в г д Силяновъ, Христо. Освободителнитѣ борби на Македония. Т. I. Илинденското възстание. София, Издание на Илинденската организация, 1933. с. 173.
  19. ↑ Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-272-6. с. 112.
  20. ↑ Силяновъ, Христо. Освободителнитѣ борби на Македония. Т. I. Илинденското възстание. София, Издание на Илинденската организация, 1933. с. 175.
  21. ↑ Βακαλόπουλος, Κωνσταντίνος Α. Εθνοτική διαπάλη στη Μακεδονία 1894-1904. Θεσσαλονίκη, 1999. ISBN 9789606741463. σ. 318 – 319. (на гръцки)
  22. ↑ а б в Силяновъ, Христо. Освободителнитѣ борби на Македония. Т. I. Илинденското възстание. София, Издание на Илинденската организация, 1933. с. 174.
  23. ↑ Василев – Загоричанин, Спиро. Спомени за родното ми село Загоричани. София, 1960. с. 25.
     Портал „Македония“         Портал „Македония“          Портал „Османска империя“         Портал „Османска империя“          Портал „Военна история на България“         Портал „Военна история на България“    
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Поход_на_полковник_Янков_в_Костурско&oldid=12736301“.