Правила на Свети Бенедикт

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Свети Бенедикт пише Правилата, картина (1926) от Херман Ниг (1849–1928)

Правилата на Свети Бенедикт (на латински: Regula Benedicti), известни и като Устав на Свети Бенедикт е съчинение с наставления за монашеския живот, написана от Свети Бенедикт Нусийски около 540 г., предназначена за монаси, живеещи заедно в манастир под ръководството на един абат. През 1500-те години на своето съществуване, Правилата стават един от водещите монашески устави в западното християнство.

Духът на Правилата на Свети Бенедикт е обобщен в мотото на Бенедиктинския орден : "Ora et labora" ("Молете се и работете").

Ръкописи[редактиране | edit source]

Текстът на правилата, написан от самия Свети Бенедикт, първоначално се съхранява в абатство Мнте. При разрушаването на манастира от лангобардите около 581 г. ръкописът е пренесен в Рим, и е върнат обратно едва след възстановяването на манастира в началото на VIII век от римският папа Захарий (741-752). През 787 г. по заповед на франкския крал. Карл Велики, абатът на Монте Касино Теодомар прави копие на ръкописа, което е предадено в кралския дворец в Аахен, откъдето впоследствие изчезва. През 884 г. след нападение на Монте Касино от сарацините, оригиналният ръкопис е пренесен в манастира в гр. Теан (съвр.Теано, Италия), където е унищожен при пожар през 896 г.

Достигналият до наши дни текст на Правилата е представен в 3 средневековни латински редакции. Най близкият до оригинала текст съдържа т.н. кратка редакция. Най старият ръкопис на тази редакция е т.н. манускрипт № 914 от абатство Санкт Гален. Той представлява ръкопис, изготвен от монаси от манастира Райхенау - Грималд и Татон през 817 г. от аахенското копие на Правилата. Кратката редакция, чийто източник е аахенския ръкопис се съдържа в още 3 ръкописа от IX век с германски произход. Редица преписи на кратката редакция от X - XIII век, произхождащи от Монте Касино, вероятно се основават на оригинала, унищожен през 896 г.

Разширената (интерполирана) редакция се съдържа в най старата от достигналите до нас преписи на Правилата - т.н. Оксфордски кодекс (Cod. Oxoniensis), съставен в гр.Дуроверн (съвр. Кентърбъри, Великобритания) в началото на VIII век. През VIII или IX век. е датиран и един ръкопис от Верона (LII (50)) и манускриптът от манастира Санкт Гален № 916. Предполага се че разширената редакция се е появила в края на VI век и е изготвена от абата на Монте Касино - Симплиций.

Смесената редакция възниква през VIII век; тя съдържа по малко интерполации в сравнение с разширената версия . Именно тази редакция става най-разпространена - textus receptus (общоприета); тя е възпроизведена и в болшинството от преписите съставени от след ІХ век.

Издания[редактиране | edit source]

За първи път латинският оригинал на Правилата на Свети Бенедикт е издаден във Венеция през 1489-1490 г. Следват редица издания, из които заслужава да се отбележи изданието осъществено в абатство Монтсерат (Испания) през 1499 г., тъй като то в най-голяма степен се отклонява от textus receptus. Первите текстологични изследвания на Правилата са дело на Йохан Шлитпахер от абатство Мелк през XV век. Критични издания на основата на съпоставка на ръкописите се появяват чак през XVII век. Така, монахът Б.Моро от абатство Камброн прави 2 издания на Правилата (Дуе, 1611 и Кьолн, 1620), базиращи се на повече от 30 стари преписа. През 1659 г. е отпечатано по качествено неаполитанско издание, подготвено от Павел Августин от Ферара (вероятно, псевдоним на абат Анджело дела Ноче). Всички текстологически критики на Правилата от XV - XVII век се оснавават на текста на смесената редакция. Изключение е изданието на К.Мартена от 1690 г., базиращо се на разширената редация от Оксфордския кодекс. Кратката редакция привлича вниманието на учените едва през втората половина на XIX век, и благодарение на изследванията на Е.Шмид и Л.Траубе е възстановен началният текст на Правилата в кратката му редакция, въз основа на манускрипта от Санкт Гален № 914. Резултат на тези изследвания са 2 критични издания на К.Бътлър през 1927 г. и на Б.Линдесбауер през 1928 г.. Новото 6-томно издание на Правилата с обширен научен апарат, подготвено от А. де Вогюе и Дж.Ньофвил, излиза през 1971-1972 г. в поредицата Sources Chrétiennes.

Преводи[редактиране | edit source]

Най-ранният превод на Правилата е този на разширената редакция в ръкописа от Санкт Гален № 916 (IX век). Първият превод на англосаксонски език е направен от Етелволд (X век), последван от още няколко анонимни превода. Преводите на Правилата на романските езици се появяват по късно и повечето са анонимни : през XIII век - няколко превода на френски и провансалски, през XIII - XV век - на каталонски; известен е и превод от XIV век на португалски език. С появата на книгопечатането се появяват преводи на италиански (Флоренция, 1493; Венеция, 1495) и полски (1597) езици. Първите печатни издания на Правилата на немски се появяват през 80-те години на XV век. През Средните векове Правилата се превеждат и на славянските езици - първоначално в Чехия, в Сазавския манастир, около 1036 г., който превод не е достигнал до наши дни, а в края на XII век и в Хърватия - запазен е по късен препис на глаголица от края на XIV век от Роговския манастир на остров Пашман в Далмация.

Съдържание[редактиране | edit source]

Копие на правилата от 8 век

Правилата се състоят от пролог и 73 глави; последната от които е своеобразен епилог. Част от Правилата (прологът и изцяло глави 1, 4-7) са посветени на теоретични въпроси на монашеския живот, в които се разкрива аскетичното богословие на Свети Бенедикт.; друга част съдържа практически предписания за вътрешния живат в манастирите. Отличителна особенност на Правилата са техните краткост и методичност.

  • Прологът е адресиран до тези, които са готови, вземайки оръжието на послушанието, да поведат борба за Христос; манастирът е "училище за служение на Господа" : следвайки христовото учение с вяра до самата си смърт, монахът посредством търпение става съпричастен със страданията Христови и посредством това наследява Неговото Царство.
  • Глава 1 разглежда различните видове организация на монашеския живот: киновити, живеещи в един манастир с общ устав; еремити, отшелници; сарабаити, живеещи съвместно, но без общи правила и абат; и гироваги, странстващи монаси. Свети Бенедикт счита киновитския тип на монашество за най-благонадежден и към него адресира и своя устав, като се отнася отрицателно към сарабаитите и гировагите, наричайки ги роби на собствените си страсти.
  • Глава 2 описва необходимите качества, които трябва да притежава един абат, забранява му да прави разграничение между лицата в манастира, с изключение на специално заслужилите, и го предупреждава, че ще бъде отговорен за спасението на душите на лицата, които се намират под неговите грижи и настоятелство.
  • Глава 3 напътства събирането на братята на Съвет по всички въпроси от значение за общността.
  • Глава 4 изброява 73 правила - инструменти за добра работа, това са основно задълженията на всеки монах.
  • Глава 5 предписва абсолютно подчинение и смирение.
  • Глава 6 препоръчва умереност в употребата на словото, но не повелява строго мълчание, нито забранява необходимия разговор.
  • Глава 7 разделя смирението в дванадесет степени, или стъпки по стълбата, водещи към небето.
  • Глави 8-19 регулират божествената служба и литургия в манастирите, светите дни и в др.
  • Глава 19 набляга на почитта, дължима към вездесъщия Бог.
  • Глава 20 посочва, че молитвите трябва де се произнасят с прочувствена умиление, а не с много думи.
  • Глава 21 регламентира назначаването на настоятел на всеки десет монаси.
  • Глава 22 регулира монашеското общежитие.
  • Глави 23-29 уточняват наказанията за непокорство, неподчинение, гордост, и други тежки прегрешения.
  • Глава 30 посочва правила за монаси, които са напуснали манастира и искат да се върнат.
  • Глави 31 и 32 определят реда назначаването на длъжностни лица в манастира.
  • Глава 33 забранява частното притежание на каквото и да било без разрешение на игумена.
  • Глава 34 предписва справедливо разпределение на манастирските блага.
  • Глава 35 съдържа разпореждания относно храненето на монасите.
  • Глави 36 и 37 са посветени на грижите за болните.
  • Глава 38 предписва четене на глас по време на хранене, който дълг е да се извършва от тези, които могат да го направят с назидание на останалите.
  • Глави 39 и 40 регламентират количеството и качеството на храната. Две хранения на ден са позволени, с две готвени ястия. За всеки монах се допуска половин килограм хляб и една hemina (вероятно около половин пинта) вино. Месото е забранено, освен за болните и слабите.
  • Глава 41 предписва часовете за хранене, които варират в зависимост от времето на годината.
  • Глава 42 урежда четене на книги вечер, и заръчва строга тишина през нощта.
  • Глави 43-46 определят наказания за дребни провинения.
  • Глава 47 е за задължения на игумена във връзка с църковната служба.
  • Глава 48 подчертава значението на физическия ръчен труд през деня, според способността на всеки монах. Часовете за труд варират в зависимост от сезона, но не могат да бъдат по-малко от пет часа всеки ден.
  • Глава 49 урежда някои задължения на игумена.
  • Глави 50 и 51 съдържат правила за монасите по време на пътуване.
  • Глава 52 постановява някои правила за красноречието.
  • Глава 53 се занимава с гостоприемството в манастирите. Гостите по време на престоя си трябва да са под специална защита на специално назначен монах, те не могат да се свързват с останалата част от общността, освен със специално разрешение от игумена.
  • Глава 54 забранява на монасите да получават писма или подаръци без разрешение на игумена.
  • Глава 55 е посветена на облеклото на монасите, същото трябва да бъдат съответно и подходящо за климата и местността, по преценка на игумена. Тя трябва да бъде като обикновен и евтин, както е в съответствие с необходимото икономика.
  • Глава 56 разпорежда игумена да се храни с гостите.
  • Глава 57 заповядва смирение на служителите и майсторите на манастира.
  • Глава 58 определя правилата за приемане на нови членове, което не трябва да става прекалено лесно. Послушникът прекарва кратко време като гост, след това става послушник и през това време той винаги е свободен да напусне. Ако след дванадесет месеца той постоянства, той може да даде обет за монашество пред цялата общност. С този обет, той се свързва за цял живот с манастира.
  • Глава 59 позволява допускането на момчета в манастира при определени условия.
  • Глава 60 регулира положението на свещениците, които са се присъединили към общността. Те трябва да дават пример на смирение и могат да упражняват своите свещенически функции с разрешение на игумена.
  • Глава 61 предвижда приемане на странстващи монаси като гости, и условията за допускането им в общността.
  • Глава 62 регламентира ръкополагането на свещеници от монашеската общност.
  • Глава 63 установява някои предимства в Общността.
  • Глава 64 разпорежда, че игуменът трябва да се избира от всички монаси, и да бъде избиран според неговите качества, вкл. благотворителност, ревност към Бога и дискретност.
  • Глава 65 дава възможност за назначаване на ректор.
  • Глава 66 разпорежда назначаване на портиер, и препоръчва, че всеки манастир трябва да бъде самостоятелен и да избягва връзките с външния свят.
  • Глава 67 инструктира монасите как да се държат по време на пътешествие.
  • Глава 68 съдържа наставления за послушанието и изпълнението на заповедите на игумена.
  • Глава 69 забранява на монасите да се защитават един друг.
  • Глава 70 забранява на монасите да влизат във физически сблъсъци.
  • Глава 71 насърчава монасите да бъдат послушни не само на игумена и неговите служители, но също така и един към друг.
  • Глава 72 за увещава монасите да полагат усърдие и братска благотворителност
  • Глава 73 - епилог, декларира, че Правилата не се предлагат като идеала за съвършенство, а само като средство за постигане на благочестие, и са предназначени главно за начинаещите в духовния живот.

Вижте също[редактиране | edit source]

Литература[редактиране | edit source]

  • Butler C. Le monachisme bénédictin. P., 1924;
  • Cabrol F. St. Benedict. L., 1934;
  • McCann J. St. Benedict. L., 1937;
  • Lindsay T. F. St. Benedict: His Life and Work. L., 1949;
  • Maynard Th. St. Benedict and His Monks. L., 1954;
  • Pawlowsky S. Die biblischen Grundlagen der Regula Benedicti. W., 1965;
  • Turbessi G. Ascetismo e monachesimo in S. Benedetto. R., 1965;
  • Schmitz Ph. Benoît (Saint) et bénédictins (la vie, la régle) // DSAMDH. T. 1. Col. 1371-1388;
  • Puniet de P. Benoît (Saint) et bénédictins (la doctrine spirituelle) // DSAMDH. T. 1. Col. 1388-1409;
  • Jaspert B. Die Regula Benedicti - Regula Magistri - Kontroverse. Hildesheim, 1975;
  • Jenal G. Italia ascetica atque monastica: Das Asketen und Mönchtum in Italien von den Anfängen bis zur Zeit der Langobarden (ca. 150/250-604). Stuttg., 1995;
  • Сидоров А. И. Древнехристианский аскетизм и зарождение монашества. М., 1998. С. 338-350.

Външни препратки[редактиране | edit source]