Правителство на Леонид Соболев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Jump to navigation Jump to search
Правителство на Леонид Соболев
Flag of Bulgaria.svg 7-о правителство на България
Период
Сформирано 23 юни 1882
Разпуснато 7 септември 1883
Личности и партии
Председател Леонид Соболев
Коалиция Консервативна партия Либерална партия
Държавен глава Александър I
Първоначален състав
Министри 5
~ мъже 5
~ жени 0
Хронология
Назначено от Александър I
Fleche-defaut-gauche-bord.svg
правителство
Шесто
Fleche-defaut-droite-bord.svg
правителство
Цанков 2

Правителството на Леонид Соболев е седмото правителство на Княжество България, назначено с Указ № 466 от 23 юни 1882 г.[1] на княз Александър I Батенберг. Управлява до 7 септември 1883 г., след което е наследено от воторото правителство на Драган Цанков[2].

Датите са по Юлианския календар (стар стил), освен ако не е указано иначе.

Политика[редактиране | редактиране на кода]

Кабинетът поддържа Режима на пълномощията – това е основната характеристика на вътрешната му политика. Едновремнно с това правителството възстановява дейността на Народното събрание и премахва цензурата върху печата. Във външната политика приоритет се дава на развитието на българо-руските отношения в политически и икономически аспект. Вижданията на генералите съвпадат до голяма степен с програмата на консерваторите, участващи в правителството. Това е и причината през първите месеци на управление между тях да съществува единодействие[2].

Приет е нов избирателен закон, определящ имуществения и образователния ценз. Чиновниците се лишават от право на избираемост, намалява се броят на депутатите, мандатът им се увеличава на шест години. Князът запазва правото си да назначава подпредседателя и председателя на Народното събрание. Целта на този закон е да се ограничи достъпа на либералите до властта. Резултат от неговото приемане е първата победа на консерваторите в изборите за III Обикновено народно събрание – 10 декември 1882 г. В хода на работата му са приети редица закони – „Законът за териториално-административното деление“, „Законът за чиновниците“, „Законът за преобразуване на натуралния десятък в паричен данък“ и прочие[2].

Отношенията между генералите и консерваторите рязко се влошават във връзка с дебатите по приоритетите в жп строителството. Консерваторите настояват България първо да изпълни задълженията си по Берлинския договор – строежа на отсечката Цариброд-Вакарел, която да я свърже със Западна Европа, Руските генерали настояват за предимство на „Дунавската железница“, за осигуряване на връзките с Русия. Разногласията в кабинета принуждават Соболев и Каулбрас да търсят сътрудничество с либералите. Това кара консерваторите да напуска правителството, а генералите концентират цялата политическа власт в свои ръце. На мястото на напусналите консерватори като управляващи министерствата са назначени либерали[2].

Кабинетът се превръща в основана опасност за княза. За да стабилизира позициите си, княз Александър I Батенберг отново търси помощта на руския император. Този път руската дипломация отказва да подкрепи искането на българския владетел ген. Казимир Ернрот да се завърне в България и отново да поеме властта. Въпреки това в София е командирован руският дипломат Йонин, който подкрепя кабинета. Позицията на княза се влошава и от започналата дипломатическа атака срещу България. Турция и Гърция повдигат въпроса за вакъфските имоти (собствеността върху турските чифлици), направени са опити да се закрие Екзархията. Австро-Унгария и Германия са против инициативата на княза за балканско сближавне. Тежкото международно положение и засиленото движение за въстанояване на Търновската конституция принуждават монарха на 6 септември 1883 г. да възстанови конституцията и да разпусне кабинета[2].

Съставяне[редактиране | редактиране на кода]

Кабинетът, оглавен от Леонид Соболев, е образуван от представители на Консервативната партия и руски генерали, начело на военното министерство и на министерството на вътрешните работи.

Кабинет[редактиране | редактиране на кода]

Сформира се от следните 6 министри[2].

министерство име партия
председател на Министерския съвет Леонид Соболев военен  
външни работи и изповедания Георги Вълкович Консервативна партия  
финанси Григор Начович Консервативна партия  
правосъдие Димитър Греков Консервативна партия  
вътрешни работи Леонид Соболев военен  
народно просвещение Георги Теохаров безпартиен  
обществени сгради, земеделие и търговия1 Георги Вълкович (упр.) Консервативна партия  
военен Александър Каулбарс военен  
  • 1: – създадено е с Указ № 463 от 23 юни 1882 г.

Промени в кабинета[редактиране | редактиране на кода]

от 17 септември 1882[редактиране | редактиране на кода]

министерство име партия
обществени сгради, земеделие и търговия Леонид Соболев (упр.) военен  

от 14 януари 1883[редактиране | редактиране на кода]

министерство име партия
обществени сгради, земеделие и търговия Григор Начович (упр.) Консервативна партия  
външни работи и изповедания Константин Стоилов Консервативна партия  

от 3 март 1883[редактиране | редактиране на кода]

министерство име партия
финанси Леонид Соболев (упр.) военен  
правосъдие Георги Теохаров (упр.) Либерална партия  
народно просвещение Димитър Агура (упр.) Либерална партия  
обществени сгради, земеделие и търговия Михаил Хилков (упр.) Либерална партия  
външни работи и изповедания Киряк Цанков (упр.) Либерална партия  

от 6 март 1883[редактиране | редактиране на кода]

министерство име партия
финанси Тодор Бурмов Консервативна партия  

от 4 април 1883[редактиране | редактиране на кода]

министерство име партия
вътрешни работи Нестор Марков (упр.) Либерална партия  

от 23 юни 1883[редактиране | редактиране на кода]

министерство име партия
правосъдие Христо Стоянов (упр.) Либерална партия  

Събития[редактиране | редактиране на кода]

Литература[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. ДВ. Указ № 466 от 23 юни 1882 г. Обнародван в „Държавен вестник“, бр. 67 от 24 юни 1882 г.
  2. а б в г д е Цураков, Ангел. Енциклопедия на правителствата, народните събрания и атентатите в България. София, Книгоиздателска къща „Труд“, 2008. ISBN ISBN 954-528-790-X. с. 29-32.
  3. а б Стателова 1999, с. 33-34.
  4. Стателова 1994, с. 20.
  5. Христофоров 2010, с. 336.
  6. Димитров 1972, с. 151-152.
  7. Стателова 1994, с. 24-25.
  8. Енциклопедия „България“. Том 4. София, Издателство на БАН, 1984. с. 704
  9. Димитров 1972, с. 168.