Правителство на Димитър Греков
| Правителство на Димитър Греков | ||||
 18-о правителство на България | ||||
| Общи | ||||
|---|---|---|---|---|
| Държавен глава | Фердинанд I | |||
| Председател | Димитър Греков | |||
| Народно събрание | 108 / 169
| |||
| Сформиране | 19 януари 1899 | |||
| Разпускане | 1 октомври 1899 | |||
| Първоначален състав | ||||
| Коалиция | ЛП (радослависти), НЛП | |||
| Министри | 8 | |||
| ~ мъже | 8 | |||
| ~ жени | 0 | |||
| Хронология | ||||
| Назначено от | X ОНС | |||
| ||||
Правителството на Димитър Греков е осемнадесето правителство на Княжество България, назначено с Указ № 3 от 19 януари 1899 г.[1] на княз Фердинанд Сакскобургготски[2]. Управлява страната до 1 октомври 1899 г., след което е наследено от правителство на Тодор Иванчов[2].
Датите са по Юлианския календар (стар стил), освен ако не е указано иначе.
Политика[редактиране | редактиране на кода]
Управлението на кабинета Греков е белязано от остра финансова криза, която засилва зависимостта на Княжеството от чуждестранните кредитори и го принуждава да се откаже от проектите за контрол върху железниците в Южна България. Във вътрешнополитически план правителството се крепи на парламентарното мнозинство на радославистите и стамболовистите. Спорът между двете партии за разпределението на мандатите в X ОНС след частичните избори през септември 1899 година води до оставката на министър-председателя Греков.[3]
Съставяне[редактиране | редактиране на кода]
Правителството идва на власт непосредствено след управлението на Народната партия. Състои се от безпартийни лица (какъвто е министър-председателят Греков, бивш стамболовист) и представители на Радославистката партия[3].
Кабинет[редактиране | редактиране на кода]
Сформира се от следните 8 министри и един председател[4].
| министерство | име | партия | |
|---|---|---|---|
| председател на Министерския съвет | Димитър Греков | безпартиен | |
| вътрешни работи | Васил Радославов | Либерална партия (радослависти) | |
| външни работи и изповедания | Димитър Греков | безпартиен | |
| народно просвещение | Тодор Иванчов | Либерална партия (радослависти) | |
| финанси | Михаил Тенев | Либерална партия (радослависти) | |
| правосъдие | Петър Пешев | Либерална партия (радослависти) | |
| военен | Стефан Паприков | военен | |
| търговия и земеделие | Григор Начович | безпартиен | |
| обществени сгради, пътища и съобщения | Димитър Тончев | Либерална партия (радослависти) | |
В краткия си период на водене не са правени промени.
Събития[редактиране | редактиране на кода]
- 15 март 1899 – Подписана е конвенция с Компанията на Източните железници, която получава за експлоатация новопостроената линия Пловдив–Чирпан–Нова Загора и бъдещата линия до Бургас. Българското правителство поема ангажимент да не строи алтернативни линии в Южна България в продължение на 25 години.[3][5]
- 21 март 1899 – България сключва с Париба и Банк ентернасионал дьо Пари конверсионен заем за 260 000 000 лева при 5 % лихва. С него се конвертират 6-процентните заеми от времето на Стамболов и се осигуряват средства за нови жп линии. Гарантиран е с приходите от данъци, железници и пристанища. Ратифициран е от Народното събрание три месеца по-късно.[3][6]
- април 1899 – Парламентарни избори, спечелени от радославистите с административен натиск.[3]
- 24 юни 1899 – В изпълнение на конвенцията от март същата година, Народното събрание спира строежа на жп линията Саранбей–Чирпан, замислена като заместител на Източните железници в Южна България.[3][6]
- септември 1899 – Либералите на Радославов си осигуряват самостоятелно мнозинство в допълнителните избори за депутати.[3]
- 8 ноември 1899 – Довършена е жп линията Роман – Плевен – Шумен.[7]
Вижте също[редактиране | редактиране на кода]
Литература[редактиране | редактиране на кода]
- Стателова, Елена и др. История на България. Том 3. София, Издателска къща „Анубис“, 1999. ISBN 954-426-206-7.
- Ташев, Ташо. Министрите на България 1879-1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“ / Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8 / ISBN 978-954-509-191-9.
- Тодорова, Цветана и др. История на външния държавен дълг на България 1878-1990 г. Част 1. София, Българска народна банка, 2009. ISBN 978-954-8579-18-6. Посетен на 6 май 2015.
Бележки[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ ДВ. Указ № 3 от 19 януари 1899 г. Обнародван в „Държавен вестник“, бр. 13 от 19 януари 1899 г.
- ↑ а б Ангелова, Й. и др. Българските държавни институции 1879–1986 Архив на оригинала от 2015-01-18 в Wayback Machine.. Енциклопедичен справочник. София 2008 (Дигитална библиотека по архивистика и документалистика, посетен на 2 май 2015 г.)
- ↑ а б в г д е ж Стателова 1999, с. 161 – 163.
- ↑ Цураков, Ангел. Енциклопедия на правителствата, народните събрания и атентатите в България. София, Изд. на „Труд“, 2008. ISBN 954-528-790-X. с. 67-69.
- ↑ Тодорова 2009, с. 72.
- ↑ а б Тодорова 2009, с. 73 – 74.
- ↑ Доклад до Негово величество Фердинанд I, цар на българите, по случай 25-годишнината от възшествието му на българския престол, 1887–1912. От Министерския съвет, с. 700. София, Държавна печатница, 1912. Онлайн: Дигитална библиотека СУ „Св. Климент Охридски“. Посетена на 17.07.2015.
| ||||||||||||||
.svg){kind=small}