Правителство на Димитър Петков

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Правителство на Димитър Петков
Flag of Bulgaria.svg 27-о правителство на България
Период
Сформирано 23 октомври 1906
Разпуснато 26 февруари 1907
Личности и партии
Председател Димитър Петков
Партия(и) НЛП
Държавен глава Фердинанд I
Първоначален състав
Министри 6
~ мъже 6
~ жени 0
Хронология
Fleche-defaut-gauche-bord.svg
правителство
Петров 2
Fleche-defaut-droite-bord.svg
правителство
Станчов

Правителството на Димитър Петков е двадесет и седмото правителство на Княжество България, назначено с Указ № 5 от 23 октомври 1906 г.[1] на княз Фердинанд Сакскобургготски[2]. Управлява страната до 26 февруари 1907 г.[3], след което е наследено от правителството на Димитър Станчов.

Датите са по Юлианския календар (стар стил), освен ако не е указано иначе.

Политика[редактиране | редактиране на кода]

В този период управлението на Народнолибералната партия, започнало през 1903 г., навлиза в криза, породена от обедняването на работниците и служителите. Лидерът на партията и министър на вътрешните работи Димитър Петков, който поема управлението от подалия оставка генерал Рачо Петров, се опитва потуши вълненията като ожесточава санкциите срещу организаторите и участниците в стачките, обхванали редица градове. Полицейски методи са приложени и срещу печатните издания и образователните институции, критикуващи властта, в това число и срещу Софийския университет, който е временно закрит. Убийството на Петков води до ново преустройство на кабинета само четири месеца след предишното.

Съставяне[редактиране | редактиране на кода]

Кабинетът, оглавен от Димитър Петков, е образуван от дейци на Народнолибералната (стамболовистка) партия и разчита на подкрепата ѝ в 13-тото Обикновено народно събрание.[4]

Кабинет[редактиране | редактиране на кода]

Сформира се от следните министри[5]:

министерство име партия
председател на Министерския съвет Димитър Петков Народнолиберална партия  
външни работи и изповедания Димитър Станчов безпартиен  
вътрешни работи Димитър Петков Народнолиберална партия  
народно просвещение Иван Шишманов Народнолиберална партия  
финанси Лазар Паяков Народнолиберална партия  
правосъдие Константин Панайодов Народнолиберална партия  
военен Михаил Савов военен  
търговия и земеделие Никола Генадиев Народнолиберална партия  
обществени сгради, пътища и съобщения Димитър Петков (упр.) Народнолиберална партия  

Промени в кабинета[редактиране | редактиране на кода]

от 4 януари 1907[редактиране | редактиране на кода]

министерство име партия
народно просвещение Лазар Паяков (упр.) Народнолиберална партия  

Събития[редактиране | редактиране на кода]

1906[редактиране | редактиране на кода]

  • 20 декември 1906 – Започва стачка на железничарите, завършила успешно на 1 февруари следващата година.[3]

1907[редактиране | редактиране на кода]

  • 3 януари 1907 – Княз Фердинанд е освиркан от студенти пред новата сграда на Народния театър, след което правителството затваря Софийския университет за шест месеца.[3] Петдесет професори са уволнени, а над 1 300 студенти са интернирани[6] – начало на Университетската криза.
  • 25 януари 1907 – Народното събрание ликвидира автономията на Университета, гарантирана със закон от 1904 година.[7]
  • 13 февруари 1907 – Договор за заем от Париба за 145 милиона лева с 4,5% лихва, обвързан с частичен финансов контрол и доставки на артилерия от „Шнайдер-Крьозо“. Основната част от средствата, останали след рефинансиране на стари дългове, е използвана за усилване на армията.[8]
  • 26 февруари 1907 – Министър-председателят Димитър Петков е убит от уволнен банков служител в центъра на столицата.[9]

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Литература[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. ДВ. Указ № 5 от 23 октомври 1906 г. Обнародван в „Държавен вестник“, бр. 234 от 24 октомври 1906 г.
  2. Ангелова, Й. и др. Българските държавни институции 1879–1986. Енциклопедичен справочник. София 2008 (Дигитална библиотека по архивистика и документалистика, достъп от 23 януари 2015 г.)
  3. а б в Стателова, Елена и др. История на България. Том 3. София, Издателска къща „Анубис“, 1999. ISBN 954-426-206-7. с. 205-207.
  4. Енциклопедия „България“. Том 1 1978, с. 763.
  5. Цураков, Ангел. Енциклопедия на правителствата, народните събрания и атентатите в България. София, Изд. на „Труд“, 2008. ISBN 954-528-790-X. с. 90-91.
  6. Сретенова, Николина. Университетът и физиците. Начало. София, Херон прес, 2000. ISBN 954-580-085-2. с. 11. Посетен на 15 февруари 2015.
  7. Сретенова 2000, с. 21-22.
  8. Тодорова, Цветана и др. История на външния държавен дълг на България 1878-1990, част 1. София, Българска народна банка, 2009. ISBN 978-954-8579-18-6. с. 112-115. Посетен на 10 февруари 2015 г.
  9. Марков, Георги. Покушения, насилие и политика в България 1878–1947. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-239-4. с. 106-107.