Преврат в Турция (1980)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето

Превратът в Турция от 12 септември 1980 г. е оглавен от началника на генералния щаб на турската армия ген. Кенан Еврен.

Това е третият преврат в турската история след преврата от 1960 г. и „Преврата чрез меморандум“ от 1971 г.

През 1970-те години в Турция се наблюдават редица леви и десни въоръжени конфликти, често локални войни между САЩ и СССР.[1].

За да се създаде претекст за намеса турските военни позволяват на конфликта да ескалира[2][3], а според някои се приема стратегия на напрежение[4][5].

Насилието спира рязко след това[6], а превратът е приветстван от някои като възстановяване на реда[2]. Екзекутирани са общо 50 души, а 500 000 са арестувани и хиляди умират по затворите[7].

През следващите 3 години турските въоръжени сили управляват страната чрез Съвет за национална сигурност преди да бъде възстановен демократичният режим[8].

Преди преврата[редактиране | редактиране на кода]

През 1975 г. водача на консервативната Партия на справедливостта (на турски: Adalet Partisi) Сюлейман Демирел наследява водача на Републиканската народна партия (на турски: Cumhuriyet Halk Partisi) Бюлент Еджевит като министър-председател на Турция. Демирел формира коалиция с Фронта на националистите (на турски: Milliyetçi Cephe), ислямистката Партия на националното спасение (на турски: Millî Selamet Partisi) на Неджметин Ербакан и крайно дясната партия на Арпарслан Тюркеш – Партия националното действие (на турски: Milliyetçi Hareket Partisi). Последната използва възможността, за да се внедри в службите за държавна сигурност, като по този начин сериозно задълбочава войната между различните противникови фракции[9].

От изборите от 1977 г. няма победител. Първо, Демирел продължава коалицията си с националистически фронт. През 1978 г. Еджевит успява да вземе пълната власт, благодарение на няколко депутати, които отиват от една партия към друга. През 1979 Демирел отново става министър-председател. В края на 70-те Турция е в нестабилна ситуация и с неразрешени икономически и социални проблеми, изправена пред стачки и частична парализа на политиката (Парламента на Турция не успява да избере президент през шестте месеца, които предхождат преврата). От 1968 – 1969 г. пропорционалната изборна система създава трудности за появата на мнозинство в турския парламент. На интересите на индустриалците, които притежават най-големите холдинги в страната се противопоставят по-дребните бизнесмени, търговци, земевладелци, чийто интереси не винаги са едни и същи дори и между тях самите. Редица реформи в областта на земеделието и промишлеността, изискани от горната част на средната класа са блокирани от други[9].

Общата смъртност в резултат на насилието през 70-те години се оценява на 5000 души с около 10 убийства на ден.[9] Повечето са били членове на левите и десните политически партии, ангажирани във всекидневни битки. Ултранационалистическата организация Сиви вълци, която е младежката организация на Партията на националното действие твърди, че е подпомагала силите за сигурност[8] Самата организация е свързана и с атентата срещу папа Йоан-Павел II. Според сп. „Прожектор“ през 1978 г. е имало 3319 фашистки атаки, в които са убити 831 души, а ранените са 3121.[10] В централния процес срещу лявата организация Революционен път във военния съд в Анкара, обвинението представя списъък с 5388 политически убийства преди преврата. Сред жертвите са 1296 дейци на десни организации и 2109 дейци на леви организации. Останалите не могат да бъдат причислени точно[11]

През 1977 г. на площад Таксим са убити 35 души, а през 1978 г. в град Кахраманмараш в ново клане са убити над 100 души. През същата 1978 г. в анкарския квартал Бахчелиевлер са убити 7 души. След клането в Кахраманмараш през декември 1978 г. в 14 от тогавашните 67 провинции на Турция е обявено военно положение. По време на преврата военно положение е въведено в още 20 провинции.

Ход на преврата[редактиране | редактиране на кода]

На 11 септември 1979 г. генерал Кенан Еврен заповядва ръчен доклад на пълен генерал Хайдар Салтик относно дали превратът трябва да се проведе или дали правителството има нужда от сериозно предупреждение. Докладът, който препоръчва подготовка за преврат, е написан след 6 месеца. Еврен го пази в сейфа на своя офис[12]. Той казва, че единственият човек, който знае за него освен Салтик, е Нуретин Ерсин. Спори се дали това е ход от страна на Еврен, за да намеси политическия спектър, тъй като Салтик е близо до левицата, докато Ерсин – до десницата. Така се предовратява намесата на политически организации след преврата[3].

На 21 декември генерали от Военната академия се събират, за да решат хода на действията. Претекстът за преврата се състои в предовратяване на социалните конфликти през 1970-те, както и парламентарната нестабилност. Решават да издадат меморандум от президента Фахри Корутюрк към лидерите Сюлейман Демирел и Бюлент Еджевит. Това става на 27 декември. Лидерите получават писмото седмица по-късно[12].

Втори доклад, предаден към март 1980 г., препоръчва започването на преврат без повече отлагане или в противен случай по-нисшестоящи офицери може да се опитат да „вземат въпроса в техни ръце“[12] Еврен прави само минимални промени в плана на Салтик, наречен „Операция Знаме“ (на турски: Bayrak Harekâtı)[3].

Превратът е заплануван за 11 юли 1980 г., но е отложен след предложение за вот на недоверие към правителството на Демирел. Вотът е отхвърлен на 2 юли. На 26 август се прави среща във Върховния военен съвет (на турски: Yüksek Askeri Şura), където е избрана втора дата – 12 септември[12].

На 7 септември 1980 г. Еврен и 4 командири решават да отхвърлят цивилното правителство. На 12 септември Съветът за национална сигурност (на турски: Milli Güvenlik Kurulu), начело на който е Еврен, обявява преврата по националния канал. Съветът разширява военното положение, разпуска парламента на страната и правителството, суспендира конситуцията и забранява всички политически партии и синдикални организации. Те се позовават на кемалистката традиция на държавния секуларизъм и единството на нацията, които вече са били изтъкнати и при провежданите на предишните преврати и се обявяват против комунизма, фашизма, сепаратизма и религиозен догматизъм[9].

Управление на хунтата[редактиране | редактиране на кода]

Икономика[редактиране | редактиране на кода]

Един от най-видните ефекти на преврата е върху икономиката. В деня на преврата тя е на ръба на колапса с трицифрена инфлация, има повсеместна безработица и хроничен чуждестранен търговски дефицит. Икономическите промени между 1980 и 1983 година са свързани с Тургут Йозал, който е главната личност, натоварена с отговорност за икономическата политика от правителството на Демирел от 24 януари 1980 година. Йозал подкрепя Международния валутен фонд и поради това принуждава директора на централната банка в Турция Исмаил Айдиноглу да си подаде оставката поради съпротивата си срещу фонда.

Стратегическата цел е да се обедини Турция с „глобалната икономика“, която е подкрепяна от големия бизнес[13] и да даде на турските компании способноста да продават продуктите и услугите си на световния пазар.

Месец след преврата лондонският вестник „Международен банков преглед“ пише: „Усещане за надежда се вижда сред международните банкери, че турския военен преврат може да отвори пътя към по-голяма политическа стабилност като основна предпоставка за съживяването на турската икономика“[14]. В периода 1980 – 1983 чуждестранния валутен курс се оставя да плува свободно. Насърчават се чуждите инвестиции. Националните предприятия, започнати от реформите на Ататюрк са насърчени към своите предприятията да включат и чуждестранно участие. Нивото от 85 процентно участие на държавата в икономиката преди преврата е сведено до относително малко значение на държавния сектор. Веднага след преврата Турция съживява отново проекта за язовира „Ататюрк“ и проекта „Югоизточен Анадол“ за поземлена реформа за решаване на проблема с недоразвития район на Югоизточна Турция. Той се превръща в многосекторна социална и икономическа програма за устойчиво развитие за 9 милиона души от района. Затворената икономика, произвеждаща само за нуждите на Турция, се субсидира за енергичен износ навън.

Драстичното нарастване на икономиката през този период е относително спрямо предишното ниво. Брутният вътрешен продукт остава доста под този на средноевропейските и европейски страни. Правителството замразява заплатите, докато икономиката регистрира значително свиване в публичния сектор, дефлационна политика и няколко последователни минидевалвации[9].

Конституция[редактиране | редактиране на кода]

В рамките на 3 години генералите приемат 800 закона[15]. Превратаджиите са убедени в неефективността на действащата конституция. Решават да приемат нова конституция, в която се включват механизми за възпиране на пречките за функциониране на демокрацията. На 29 юни 1981 г. военната хунта назначава 160 души за членове на надзорно събрание, за да създадат новата Конституция на Турция. Тя включва ясни граници и ограничения на правилата за гласуване за президент, които са една от причините за преврата.

На 7 ноември 1982 година новата конституция е подложена на гласуване с референдум и е приета с 92 % от гласовете. На 9 ноември същата година Кенан Еврен е назначен за президент на Турция за следващите 7 години.

Трибунали[редактиране | редактиране на кода]

При превратът са арестувани членове на леви и десни партии и са съдени от военен съд. За много кратко време са арестувани от 250 000[8] до 650 000 души. Сред задържаните 230 000 са съдени, 14 хил. са лишени от гражданство, 50 човека са екзекутирани[16]. Отделно хиляди са измъчвани, а други хиляди изчезват. Общо 1 683 000 души влизат в различни черни списъци[17]. След преследваните са Еджевит, Демирел, Тюркеш и Ербакан, който е арестуван и временно отстранен от политиката.

След като се възползва от активността на Сивите вълци, генерал Кенан Еврен вкарва в затвора хиляди от тях. По онова време има 1700 организации в страната с около 200 000 членове и 1 милион симпатизанти[18]. В обвинителния акт от май 1981 г. срещу Партията на националното действие се обвиняват 220 членове на партията и техни сътрудници за 694 убийства[10].

Еврен и другите участници в преврата осъзнават, че Тюркеш е харизматичен лидер, който би могъл да оспори тяхната власт, използвайки паравоенната организация „Сиви вълци“[19]. След преврата в обвинителния акт на полковник Тюркеш турската преса разкрива близки връзки на партията му със силите за сигурност, както и с организираната престъпност (търговия с наркотици), която финансира на свой ред въоръжението и дейностите на наети фашистки настроени командоси в цялата страна[9].

Резултати[редактиране | редактиране на кода]

  1. 650 000 души са арестувани.
  2. 1 683 000 са вкарани в разни черни списъци.
  3. 230 000 души са съдени в 210 000 съдебни процеса.
  4. За 7 000 души е поискана смъртна присъда.
  5. 517 човека са осъдени на смърт.
  6. 50 от тях са екзекутирани (26 политически затворници, 23 криминални престъпници и член на ТАОА).
  7. Досиетата на 259 човека, чиято смъртна присъда е поискана, са изпратени в парламента.
  8. 71 000 души са съдени по членове 141, 142 и 163 от турския наказателен кодекс.
  9. 98 404 души са съдени като привърженици на леви, десни, националистически, консервативни и други организации.
  10. На 388 000 души не им е даден паспорт.
  11. 30 000 заподозрени са уволнени от работа, така неудобни за работодателя.
  12. На 14 000 души е отнето гражданството.
  13. 30 000 души стават политически бежанци.
  14. 300 души умират при съмнителни обстоятелства.
  15. Документирано е, че 171 души умират поради мъчения.
  16. 937 филма са забранени, противоречейки на преврата.
  17. 23 677 асоциации прекратяват активността си.
  18. 3854 учители, 120 преподаватели и 47 съдии са уволнени.
  19. За 400 журналисти е поискана обща присъда от 4000 години затвор.
  20. Журналистите са осъдени общо на 3315 години и 6 месеца затвор.
  21. 31 от тях отиват в затвора.
  22. 300 журналисти са нападнати, 3 са застреляни.
  23. Вестниците не излизат в продължение на 300 дни.
  24. 303 разследвания са открити за 13 главни вестника.
  25. 39 тона вестници и списания са унищожени.
  26. 299 души губят живота си в затвора.
  27. 144 души умират при съмнителни обстоятелства.
  28. 14 души умират при гладна стачка.
  29. 16 души са застреляни при опит за бягство.
  30. 95 човека умират при престрелки.
  31. 73 души са обявени за починали от „естествена смърт“.
  32. За 43 души е обявена причина за смъртта „самоубийство“[20]

Последици[редактиране | редактиране на кода]

След одобряването на референдум за нова конституция през юни 1982 година Кенан Еврен организира общи избори, проведени на 6 ноември 1983 година. Този преход към демокрация е критикуван от турския изследовател Ергюн Йозбудун като „христоматиен пример“ за диктатура на хунта, която си отива[21].

Референдумът и изборите не преминават в свободна и състезателна атмосфера. Много политически лидери от преди преврата (Сюлейман Демирел, Бюлент Еджевит, Алпарслан Тюркеш и Некметин Ербакан) са изхвърлени от политиката, всички нови партии трябва да получат одобрение от Националния съвет за сигурност, преди да участват в изборите. Само на 3 партии, 2 от които създадени от военния режим, е позволено да участват.

Генералният секретар на Националния съвет за сигурност е генерал Хайдар Салтък. Той и Еврен са силните лица на режима, докато правителството е оглавено от пенсионирания адмирал Бюлент Улусу и включва няколко пенсионирани офицери и няколко граждански лица. Някои твърдят, че след преврата генерал Салтък приготвя по-краен, десен преврат, което е и сред причините за други генерали да действат според йерархията и после да го включат в Националния съвет, за да го неутрализират[9].

След изборите през 1983 г. идва на власт Партията на отечеството на Тургут Йозал, която съчетава неолиберална икономическа програма с консервативни социални ценности.

Йълдъръм Акбулут става председател на парламента. Той е наследен през 1991 година от Месут Йълмаз. Междувременно през 1983 година Сюлейман Демирел основава Партия на правилния път и се завръща в политиката след референдума от 1987 г.

Йълмаз спомага за засилването на турската икономика, превръщането на малки градове, центрове на провинции (като Газиантеп) в средни по размер икономически центрове и отново възродява ориентацията на Турция съм Европа. Политическата нестабилност обаче продължава, след като редица политици, изхвърлени от политиката, отново навлизат в нея. Йозал, който наследява Еврен като президент на Турция, умира от сърдечен удар през 1993 г., а Сюлейман Демирел е избран за президент.

Правителството на Йозал упълномощава полицейските сили с разузнавателни възможности да противостоят на националната разузнавателна организация (МИТ), която по онова време е под властта на военните. Полицейските сили дори се заемат със събиране на външна разузнавателна информация[22].

След референдума през 2010 година се провежда разследване на преврата. През юни 2011 г. специален прокурор от Анкара разпитва бившия прокурор Саджит Каясу и иска от него да предаде копие на обвинителния акт, който е подготвил срещу Кенан Еврен в съда. Каясу е бил уволен преди това за опита си да обвини Еврен през 2003 г.[23]

През януари 2012 г. турският съд приема обвиненията срещу генерал Кенан Еврен и генерал Тахсин Шахинкая, единствените живи лидери на преврата, за тяхната роля в него. Прокурорите искат доживотни присъди за пенсионираните генерали[24] Според обвинението, общо 191 човека са умрели вследствието след преврата поради „нечовечни“ действия.[25] Процесът започваThe trial was set to begin on 4 април 2012.[26]. На 18 юни 2014 г. след почти 2 години Кенан Еврен и Тахсин Шахинкая са осъдени на доживотен затвор.

Роля на САЩ[редактиране | редактиране на кода]

След Иранската революция от 1979 г. Вашингтон губи главния си съюзник в региона, а според доктрината Картър, създадена на 23 януари 1980 г., САЩ може да използва, ако е наложително, и военна сила, за да защити своите национални интереси в района на Персийския залив. Турция получава големи суми икономическа помощ, организирана главно от ОИСР, както и военна помощ от НАТО и по-конкретно от САЩ[27]. Между 1979 и 1982 г. страните от ОИСР увеличават икономическата помощ за Турция с 4 милиарда долара[28].

Вашингтон според доктрината Картър започва бързо разполагане на сили за бърза намеса (СБН) в зони извън НАТО, особено в Персийския залив, и без да разчита на войските на НАТО. На 1 октомври 1979 г. президентът Джими Картър обявява създаването на СБН. Ден преди преврата от 12 септември 1980 г. 3000 американски войници от СБН започват маневрите Anvil Express на турска земя[29]. Точно преди преврата генералът, който седи начело на турските ВВС, пътува до САЩ[9]. В края на 1981 г. се основава Турско-американски съвет по отбраната (на турски: Türk-Amerikan Savunma Konseyi). Министърът на отбраната на Турция Юмит Халук и Ричард Перле, тогава помощник-секретар по отбраната на САЩ в новата администрация на Рейгън и заместник-началникът на главния щаб Неждет Йозторун участват в първата среща на Съвета на 27 април 1982 г. На 9 октомври 1982 г. е подписан Меморандум на разбирателството (на турски: Mutabakat Belgesi) с главен фокус към увеличаване броя на югоизточните летища на Турция, главно за военни цели. Такива летища са построени във вилаетите Батман, Муш, Битлис, Ван, Карс.

Американската подкрепа за този преврат е призната от местния началник на ЦРУ в Анкара Пол Хензе. След като правителството е свалено, Хензе звъни във Вашингтон, казвайки „нашите момчета [в Анкара] го направиха“[30][31]. Това създава впечатление, че САЩ стои зад преврата. По време на интервю през юни 2003 г. с телевизия CNN Türk Хензе отрича това твърдение, но 2 дни по-късно Биранд представя интервю с Хензе, записано през 1997 година, в което той на практика потвърждава историята на Мехмед Али Биранд[32][33]. Американският Държавен департамент обявява преврата в нощта между 11 и 12 септември: военните са телефонирали на американското посолство в Анкара да ги предупредят за преврата час по-рано[9].

В културата[редактиране | редактиране на кода]

Превратът е критикуван в множество турски филми, сериали и песни от 1980 г. насам.

Филми
Тв сериали
  • 2004 – Çemberimde Gül Oya
  • 2007 – Hatırla Sevgili
  • 2009 – Bu Kalp Seni Unutur Mu?
  • 2012 – Seksenler
  • 2010 – Времето лети
Музика

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Beki, Mehmet Akif. Whose gang is this?. // Turkish Daily News. Hürriyet, 17 януари 1997. Посетен на 12 октомври 2008.
  2. а б Önce ortam hazırlandı, sonra darbe haberi. // Haber7. 12 септември 2008. Посетен на 15 октомври 2008. (на турски)
  3. а б в Oğur, Yıldıray. 12 Eylül’ün darbeci solcusu: Ali Haydar Saltık. // Taraf. 17 септември 2008. Посетен на 23 декември 2008. (на турски)
  4. Ganser, Daniele (2005). NATO's Secret Armies. Operation Gladio and Terrorism in Western Europe. London: Frank Cass: Полковник Талат Турхан обвинява САЩ, за това че са подтиквали бруталността от която страда Турция през 1970-те чрез създаване на специален военен отдел, антипартизанска тайна армия и МИТ и са ги обучавали според FM 30 – 31
  5. Naylor, Robert T. Hot Money and the Politics of Debt. 3E. McGill-Queen's Press, 2004. ISBN 978-0-7735-2743-0. с. 94. Посетен на 10 юни 2010. Фактът, че милициите на всички политически сили изглежда са купували оръжието си от един и същ източник, сочи към възможността за преднамерено контролиране на насилието – както P2 се опитва в Италия няколко години по-рано да подготви психологически климат за военен преврат
  6. Ustel, Aziz. Savcı, Ergenekon’u Kenan Evren’e sormalı asıl!. // Star Gazete. 14 юли 2008. Посетен на 21 октомври 2008. Ve 13 Eylül 1980’de Türkiye’yi on yıla yakın bir süredir kasıp kavuran terör ve adam öldürmeler bıçakla kesilir gibi kesildi (на турски)
  7. Turkey and its army: Erdogan and his generals
  8. а б в Amnesty International, Turkey: Human Rights Denied, London, November 1988, AI Index: EUR/44/65/88, ISBN 978-0-86210-156-5, pg. 1
  9. а б в г д е ж з и Gil, Ata. „La Turquie à marche forcée,“ Le Monde diplomatique, February 1981.
  10. а б Searchlight (magazine), No.47 (May 1979), pg. 6. цитирано по Edward S; Brodhead, Frank (1986). The Rise and Fall of the Bulgarian Connection. New York: Sheridan Square Publications. ISBN 978-0-940380-06-6, p. 50
  11. Devrimci Yol Savunması (Defense of the Revolutionary Path). Ankara, January 1989, p. 118 – 119.
  12. а б в г Doğan, İbrahim. Evren, darbe için iki rapor hazırlatmış. // {{{journal}}} 717. Feza Gazetecilik A.Ş., 1 септември 2008. Посетен на 16 октомври 2008. Haydar Paşa, size vereceğim bu görevden sadece kuvvet komutanlarının haberi var. İç güvenliğimizin tehlikede olduğunu pek çok defa konuştuk. Silahlı Kuvvetlerin içine de sızmalar başladığını biliyorsunuz. Sizden bir çalışma grubu kurmanızı istiyorum. İki kurmayı görevlendirin. Araştırmanızı istediğim, yönetime müdahale için zamanı geldi mi? Ya da uyarıda mı bulunmak daha uygun olur? Bu hususlar etüt edilecek. Arada rapor verin. Hiçbir şey kayda geçmeyecek. Tek nüsha yazılsın. Elle… Bugün 11 Eylül, altı ay içinde tamamlayın. Bir de görevlendireceğimiz kişilere maske görev verin. Etrafın dikkatini çekmesin. (на турски) [мъртъв линк]
  13. Ekinci, Burhan. 12 Eylül sermayenin darbesiydi. // Taraf. 12 септември 2008. Посетен на 13 септември 2008.
  14. Naylor, R. Thomas. 6. Of Dope, Debt, and Dictatorship. // Hot Money and the Politics of Debt. McGill-Queen's University Press, 2004. ISBN 978-0-7735-2743-0. с. 92.
  15. History of the Kurdish Uprising a paper of the International Council on Human Rights Policy. Посетен на 31 октомври 2009.
  16. Turkey still awaits to confront with generals of the coup in 12 Sep 1980. // Hurriyet English. 9 октомври 2008. Посетен на 9 октомври 2008.
  17. 12 Eylül'de 1 milyon 683 bin kişi fişlendi. // Hürriyet. 12 септември 2008. Посетен на 9 октомври 2008. (на турски)
  18. Herman, Edward S; Brodhead, Frank (1986). The Rise and Fall of the Bulgarian Connection. New York: Sheridan Square Publications. ISBN 978-0-940380-06-6, p. 50
  19. Ergil, Dogu. Nationalism With and Without Turkes. // Turkish Daily News. Hürriyet, 2 май 1997. Посетен на 11 декември 2008. Лидерите на преврата от 1980 г. са знаели, че паравоенните сили на вълците ще отслабят тяхната власт, защото партията е алтернативна организация, директно свързана с личността на Тюркеш.
  20. Доклад за Великото национално събрание на Турция (Turkiye Buyuk Millet Meclisi), изготвен между 2 май и 28 ноември 2012 г. от парламентарна разследваща комисия за преврати и меморандуми. Официален уебсайт: (Ordinal) 376, Том 1, с. 15, Параграф 4 (продължава на с. 16, първите 5 реда
  21. Özbudun, Ergun. Contemporary Turkish Politics: Challenges to Democratic Consolidation, Lynne Rienner Publishers, 2000, pg. 117. „Турският преход от 1983 г. е почти христоматиен пример, за степента до която един заминаващ си военен режим може да диктува условието за своето заминаване(…).“
  22. Sariibrahimoglu, Lale. Turkey needs an intelligence coordination mechanism, says Güven. // Today's Zaman. 7 декември 2008. Посетен на 10 декември 2008. Малко след военния преврат от 1980 г., правителството при премиера Тургут Йозал представя закон, който дава повече власт на полицейските части, за да се противопоставят на МИТ, който е оглавен от генерал. [мъртъв линк]
  23. www.todayszaman.com
  24. BBC News Turkish ex-president Kenan Evren faces coup charge, 10 януари 2012
  25. Today's Zaman Fears of suicide prompt Evren family to remove coup leader’s firearms, 19 януари 2012
  26. Why does Evren still think so?, 22 март 2012
  27. U.S. Military Aid and Arms Sales to Turkey (Виж 1980 – 1992), Federation of American Scientists. General Accounting Office report NSIAD-93-164FS
  28. Alternative Türkeihilfe, Militärs an der Macht (An alternative aid for Turkey, Military in Power) Herford (Germany), August 1983, pg. 11
  29. Alternative Türkeihilfe, Militärs an der Macht (An alternative aid for Turkey, Military in Power) Herford (Germany), August 1983, pg. 6
  30. Birand, Mehmet Ali. 12 Eylül, Saat: 04.00, 1984, pg. 1
  31. Hear Paul Henze say it: Преврат в Турция (1980) в Logo of YouTube (2015-2017).svg Ютюб 8m20s in
  32. Balta, Ibrahim. "Birand’dan Paul Henze’ye ‘sesli–görüntülü’ yalanlama," Zaman, 14 юни 2003.((tr))
  33. Paul Henze ‘Bizim çocuklar yaptı’ demiş. // Хюриет. 14 юни 2003. Посетен на 9 октомври 2008. (на турски)
Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „1980 Turkish coup d'état“ в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода, и списъка на съавторите.