Произход на прабългарите

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за Произхода на прабългарите. За произхода на българите вижте Произход на българите.

Понятието прабългари е термин въведен през 19-ти век от историческата наука за обозначаване на група азиатски номадски племена с неясен произход, мигрирали и уседнали на територията на Европа и основали впоследствие тук няколко средновековни държави. Днес често това наименование се замества с термина протобългари, стари българи и дори просто българи. Не е изяснен и въпросът, дали българи е било тяхното самоназвание, или е име дадено им от други народи. Тези племена са наричани от ранносредновековните летописци с различни имена като: кутригури, утигури, скити, мизи, хуни и др. Вследствие на разселването си те са претопени напълно и езикът и културата им изчезвават.

Същност[редактиране | редактиране на кода]

Произходът на прабългарите е проблем, все още предизвикващ дискусии. По своята езикова принадлежност прабългарите биват причислявани от преобладаващия брой съвременни учени към тюрко-алтайските народи. Предполага се, че прабългарският етнос се е формирал в Централна Азия (Източен Казахстан) между Каспийско море и планината Имеон (Памир, Тяншан и Хиндукуш). Други възможни райони са Алтай, или Западен Сибир, Таримската котловина, Западна Монголия, Южен Сибир и горното течение на Иртиш. От края на 16 век насам са предлагани различни хипотези, някои от които удивляват с тяхната причудливост и упорството в отстояването им. Повечето авторитети отхвърлят схващанията за автохтонния (или тракийски), за славянския, за татарския и за угро-финския произход на прабългарите. По-популярни, но също оспорени, са хунските и огурските варианти на урало-алтайската хипотеза. Някои научни трудове и любителски изследвания в последните години възраждат друга хипотеза, според която прабългарите са смесено хунско-иранско население.

Разнообразните теории за произхода на прабългарите най-общо могат да бъдат определени към две направления – първо, за алтайския им и, второ, за арийския им етногенезис. Трета теза застъпва смесеното им формиране като народ. Всяко от първите две направления не изключва участието като влияния, асимилиране и т.н. на население определяно за доминиращо от другото направление. Всъщност разликата между тях не е само в спора дали прабългарите са арийци или тюрко-монголи, а кое е първичното. В този смисъл най-точно е да се говори за смесен произход, който от една страна е формулиран от някои сериозни учени като отделна трета теория, и от друга не отрича и не противоречи на другите две взаимно оспорващи се теории. Той се фокусира не върху това как е започнал процесът, а върху резултата от него – древнобългарският народ.

Досега най-разпространена е тюркската теория за произхода на прабългарите която се налага в 20 век и се споделя от редица международни и български автори и авторитетни издания като Енциклопедия Британика, Брокхауз, но се оспорва от средата на 20 век и особено силно днес от някои наши учени, които причисляват прабългарите най-общо казано към арийските ирански народи, което засега може да се приеме като една добре аргументирана, но небезспорна работна хипотеза.

Несигурността около произхода на прабългарите се дължи най-вече на оскъдните и противоречиви сведения за ранната история на прабългарите. Друга причина за нееднозначното представяне на историята на прабългарите в литературата е новата тенденция в България след 1989 г. за оспорване на съществуващите досега схващания и фактът, че „новите прабългаристи“ са често неспециалисти, склонни към свободно тълкование на писмените извори, предоверяване и некритичност към тяхната информация, занимания с епиграфски паметници и езикови проблеми без съответната подготовка, както и произволна датировка и етническа атрибуция на археологическите паметници.[1]

Политизиране[редактиране | редактиране на кода]

Може би най-сериозният проблем, свързан с изучаването на произхода на прабългарите е политизирането му през годините.

  • В годините когато България се сближава с Нацистка Германия темата за прабългарите става актуална. Националсоциализмът определя като пълноценна единствено една раса – арийската. В този контекст славянската компонента особено в културно-антропологичен план тотално се пренебрегва за сметка на прабългарската, въпреки че съвременния български е славянски език. Много български историци започват да налагат идеята за „несъществената роля“ на славянския елемент при формирането на българската народност и значението единствено на прабългарският компонент и изтъкването на близостта му с хуните и угро-фините.
  • След Втората световна война нещата се преобръщат. В съветската историческа наука се налага тотално тюркската теория за произхода на прабългарите. Това се случва впоследствие и в българската марксическа историография. Българите се приемат за славянски народ, а тюркският прабългарски примес се определя като нищожен, като ролята на славяните за формирането на българската държава е силно надценена.
  • С възприемане на евроцентричната доктрина в България и приемането на страната за член на ЕС и особено след отдалечаванито ѝ от Русия, от началото на ХХІ век прабългарите в изследванията на редица учени биват изяснявани като ирано-арийци, които доминират числено над славяните в ранносредновековна България.[2][3] В този контекст славянската компонента отново тотално се пренебрегва за сметка на прабългарската, която е необосновано преувеличена.

Извори[редактиране | редактиране на кода]

Основни сведения за прабългарите дават текстовете на Йорданес (Йордан), Касиодор Сенатор, Павел Дякон, Йоан Малала, Феликс Енодий, Михаил Сирийски, Захарий Изповедник, Константин Манасий, Прокопий Кесарийски, Агатий Миринейски, Теофилакт Симоката, Менандър Протектор, Анастасий Библиотекар, Никифор Грегора, Ананий Ширакаци, Мовсес Хоренаци (Мойсей Хоренски), император Константин Порфирогенет, Комес Марцелин, Йоан Антиохийски, Зонара, Димитър Хоматиян, Равенския козмограф, Ахмад ибн Фадлан, Именникът на българските ханове, Кавказката хроника Дербент-наме, Анонимният римски (латински) хронограф за 354 г.(Хронограф на Момзен). Относно обичаите им някои данни се съдържат в летописа Джагфар тарихъ, Законника Торе записан по поръка на волжкия български хан Урус Айдар /805 – 855 г./ и др. Допълнителен материал на изследователите дават археологията (с находките от Вознесенка, Глодоси, Малая Перешчепина, Наги Сент Миклош и на Балканите), етнографията, антропологията, културологията и лингвистиката.

Теории за произход[редактиране | редактиране на кода]

Туранска (тюркска) теория[редактиране | редактиране на кода]

Образ на победоносен прабългарски конник от съкровището от Наги сент Миклош, Трансилвания от 9 век с изразени туранидни черти. Опитите да бъде приписана документална стойност на образите на прабългари от по-късни византийски миниатюри са некоректни, защото те са създадени след изчезването на прабългарския антропологичен тип.[4] Според автозомен анализ от 2014 г. българите са носители на 2% източноазиатска ДНК, привнесено в региона през 8 век, което би могло да кореспондира със заселването на прабългарите по нашите земи.[5] Според същия анализ чувашите, които също претендират прабългарска връзка са носители на 35% азиатска ДНК, която е привнесена на 3 пъти през различчи времеви интервали, като приноса през 9 век е обвързан от авторите със създаването на Волжска България.[6][7] В тази връзка, някои учени предполагат, че генетичния принос на прабългарите на Балканите е бил символичен и на практика е трудно установим.[8]

Теорията за туранския произход на прабългарите като самостоятелен древно тюркски Огурско-езичен народ, сроден на хуни, авари и хазари, формирал се около средата на ІІ век в Средна Азия чрез смесване на прототюрки, останки от източния хунски етнос и сарматски племена е поддържана от Геза Фехер, Веселин Бешевлиев, Иван Шишманов, Стефан Младенов, Васил Гюзелев, Димитър Ангелов, Петър Петров, Л. Н. Гумилев, А. Куник, М. Микола, В. Томашек, В. Ф. Генинг, А. Халиков, и др. при същественото допълнение на унгарския тюрколог Омелян Прицак, че прабългарите се откъсват от туранската етническа общност, далеч преди тя да се обособи в VІІІ – ІХ век като тюркско-алтайска, аналогично на прибалтийските народи – пруси, латвийци и литовци, които са се обособили в много ранен етап от славянската група. Теорията се подкрепя най-вече от следното:

  • антропологични особености и особено образът запечатан на златното съкровище от Наги сент Миклош, в музея във Виена.[9] Произходът на тези артефакти е определен като прабългарски.[10] Макар някои декорации да са с иранско влияние, съществено е, че образът на воина определено е на туранид – европеид с някои монголодни черти. Подобно е положението с намерения скелетен материал, еднозначно определен като прабългарски, като в него европеидните черти са примесени с монголоидни белези. Пример е възстановката по череп на ичургубоила Мостич.[11] Палеоантропологичните находки от всички некрополи в Поволжието, Украйна и Молдова, които са приписвани на прабългари, свидетелстват за сложни етнообразуващи процеси. Във всички погребални обекти могат да бъдат проследени антропологичните типове намерени в некропола край село Иличовка, в района на Донецк.[12] Това са предимно брахиокранични европеиди с леко изразени монголоидни примеси. Носителите на монголоидните елементи са основно представени в мъжката част от находките, докато женските находки са по-изрезена европеидност.[13] В изследвани гробове в Североизточна България и Южна Румъния се разкриват различни соматични типове, включително средиземноморски и по-рядко типове с изразени източноазиатски антропологични белези. В някои некрополи, изкуствената деформация е представена при около 80% от черепите.
  • стопанските, военните и битови особености на народа са практически идентични с тези на повечето конни номадски народи от хунско-тюркската група, за което има достатъчно сигурни доказателства. Включително размера на лагера-крепост Плиска, предвиден да побере и защити практически цялото племе заедно с конете им. Това от друга страна може да ни даде указания за числеността на прабългарите, прекосили Дунав и да обясни смисъла на думите „...постави войски срещу славяните...“ с това как са се чуствали тези конни войни сред славянското население. Показателен е и фактът, че както Крум прави победна чаша от черепа на победения силен враг – император Никифор I Геник, така и печенегите правят същото с черепа на завоевателя на Преслав княз Святослав Игоревич и в двата случая се изпълнява стар военен обичай разпространен сред хунско-тюркските народи;
  • части от езика, държавната и военна организация. Лингвистичните данни в съвременния български език и във всички останали оцелели до днес населения, произхождащи пряко от прабългарите и определящи се като такива: и в Поволжието, и в Кавказ, и в Добруджа еднозначно определят основата на езика към хуно-тюркските. Това важи и за някои известни ни прабългарски имена. Държавната и военната организация, терминология и практики се признава от всички авторитетни учени, че са с хуно-тюркски произход;
  • религиозните вярвания, на прабългарите до приемане на християнството ги свързват с бога на тюрките и монголите – Тангра, който вероятно а бил и техен върховен бог.[14] Сред доказателствата за наличието на бог Тангра в българския пантеон е колоната от Мадара, на която личи полуизтрит надпис на старогръцки, в който се разчита името Тангра – ТАГГРА и думата „бог“ (ΘYO).[15] Като доказателство за тенгризма на прабългарите често се използва и сборник на Германската академия на науките от 1866 г. в който се цитира османско-турски препис на средновековен арабски текст с автор Рашид ал-Дин, който на свой ред се позовава на неидентифициран византийски ръкопис, където се споменава божието име на разни езици, като в езика на прабългарите посоченото име е Тенгри.[16]

Хунска (алтайска) теория[редактиране | редактиране на кода]

Възстановка на Атила. Восъчна фигура на скулптора и историк Джордж Стюарт. Според автозомни генетични тестове унгарците, които претендират хунска връзка имат около 4 – 5% източно и централноазиатска ДНК, което би могло да се свърже с хунското нашествие в региона.[17] Генетични тестове на унгарското население в днешна Западна Румъния, показват стойности по-високи от тези в Унгария: около 6 – 7%.[18] Генетични тестове на древна мтДНК от хунски некропол в Бавария, Германия, говорят за хора от смесен антропологичен тип и произход.[19]

Според наложилата се в края на 19 и началото на 20 век в българската историография хипотеза, подкрепяна от авторитети като Васил Златарски, Петър Мутафчиев, Стивън Рънсиман и Кристиан Жерар българите са от групата на хунските племена, появили се на река Урал през първата половина на 2 век, които от времето на Гостун/Органа до хан Кубрат обособяват свой племенен съюз и така българите се еманципират от хуно-аварите и другите племена наследили бившия полиетнически хунски съюз. Всъщност тезата е стеснен по-конкретен вариант на общата туранско-огурската теория за най-източната част на Европа в по-късна епоха.

Раните византийски текстове използват като заменяеми наименованията хуни, българи, кутригури и утигури. В тях българите са идентични, част са от хуните или поне са сродини на тях. Посочените в Именник на българските канове – Авитохол и Ирник днес се отъждествяват с Атила и Ернах.[20] Въпросът с произхода и расата на самите хуни също не е напълно изяснен. Днес преобладава мнението, че те са свързани с народа хунну, създал през 2 век пр.н.е. свое държавно обединение северно от Китай. Те са добре известни на китайските летописци като част от северните „варварски“ нашественици срещу които е била издигната Великата китайска стена. Връзка на старобългарите с далечния изток някои изследователи намират и в „прабългарския календар“. Хуните вероятно произлизат от северния клон на хунну, изтласкан около 93 г. от сянби в днешен Северен Казахстан. През следващите два века те живеят в този район и вероятно са повлияни от местното арийско население на тохарите. Според тази хипотеза хуно-българите произлизат от същата група народи, от която са аварите и няколко века по-късно се появяват угрите, тюрките и татаро-монголите. Не трябва да се забравя и съществуването на един чисто арийски-европоиден клон на хунските племена – белите хуни или ефталитите, чиято държава от 440 г. господства над Бактрия. Всичко изложено прави въпроса за расовата принадлежност и произхода на хуно-прабългарите още по-нееднозначен. Едвин Пулейбланк идентифицира утигурите като едно от племената на юеджите.[21] Идентификацията е подкрепяна от Юрий Зуев и някои български историци и изследователи.[22][23]

Оспорващите хипотезата изтъкват факта, че нито един хроникьор, живял в тази епоха на територията на и около Китай, не е известно да споменава обособеното народностно самоназвание „българи“, а хунският съюз в Европа е конгломерат от най-различни раси и племена добил авторитета на мощна протодържава всяваща ужас в Империята. Според някои изложените твърдения имат своето логично обяснение в етнокултурния синкретизъм и влияния, което не противоречи, както на хипотезата за „хунския“ така и на другите такива за произхода на прабългарите и идентифицирането като български ханове на упоменатите в Именника хунски вождове.

Иранска (индоевропейска) теория[редактиране | редактиране на кода]

Скитски конник. Изображение от Пазърък, Алтай, около 3-ти век пр.н.е. Тестове на древна ДНК показват, че скитското население в региона по това време е било от смесен антропологичен тип, което се вижда и на изображението. Според изследванията междурасовите контакти в региона започват през 5-ти век пр.н.е., докогато Алтай успешно е разделял разнородното население от двете страни на планината.[24]

Иранската хипотеза за произхода на прабългарите е формулирана за пръв път в средата на 20 век от съветските историци Николай Державин, Николай Мар, Алексей Смирнов и Василий Сиротенко, които свързват прабългарите със сармато-аланското население на Източна Европа, евентуално претърпяло известно тюркско влияние. Державин и Мар са известни с псевдонаучното, но поддържано от съветските власти, ново учение за езика. Привърженик на иранската хипотеза, макар впоследствие да е склонен да приеме и туранският модел, е и българският историк Александър Бурмов.[25]

След 1989 г. българският национализъм продължава да се храни от идеите на „възродителния процес“. Антитурската реторика намира израз във възхода на „иранската“ или „арийска“ теза за тяхното потекло. Иранската теория намира и поддръжници в академичните среди, поради факта, че в нея съществуват някои рационални елементи, но това, което е смущаващо са расистките насоки. Пренебрегва се фактът, че термините „индоевропейски“ и „алтайски“ са лингвистични, като се търсят специфични расови особености при тези езикови общности. Така индоевропейците са задължително с европеидни черти, а тюрките са със силен монголоиден примес, което от своя страна е негативно оценено. Засилва се комплекса от азиатския произход на прабългарите, който възниква в българската култура още при зараждането на националистическите пропаганди на Балканите в края на 19-ти век. Според проф. Раймонд Детрез, който е сред значимите специалисти по история на България,[26] иранската теория е популяризирана в резултат на антитурските настроения, зародили се в края на 20-ти век и има изразен националистически уклон. Той изтъква, че сериозните научни кръгове приемат за основна тезата за тюркския произход на прабългарите и езика им, а арийската хипотеза е недобре мотивирана от научна гледна точка.[27][28]

С възприемане на евроцентричната доктрина в България и особено след отдалечаването ѝ от Русия, прабългарите в изследванията на някои съвременни учени вече се транформират от малобройната номадска орда удавена в славянското море, каквито са били схващанията през 20-ти век, във високоразвити арийци, доминиращи числено над завареното ромейско и романско население и заселилите се преди тях в ранносредновековна Византия славяни.[29] Привърженици на тази теория са Георги Бакалов, Божидар Димитров, Петър Добрев и Тодор Чобанов, както и пишещи по проблема изследователи като Петър Голийски, д-р Живко Войников, доц. Иван Т. Иванов, Илко Стоев, Боно Шкодров и др., които определят прабългарите като индоевропейски тохарски, или ирански народ от северно иранската група на скити, сармати, алани, масагети, бактрийци и т.н. Имайки предвид, че част от сарматските народи са населявали Средна Азия, където се предполага, че е станал етногенезисът на прабългарите, то нейните сподвижници изтъкват, оповавайки се на определени факти, следните заключения:

  • името „скити“, използвано от византийските автори по аналогия на земите, от които идват българите;
  • установена връзка между някои прабългарските омоними с ираноезичните имена от надписите от Боспорското царство, от 1 – 2 в. (сармато-алански по произход);

Теория за смесен произход[редактиране | редактиране на кода]

Според тази балансирана хипотеза в подкрепа на която се изказва Рашо Рашев прабългарският етнос се формира на два етапа. Първоначално през 2 – 4 век на територията между Урал и Алтай се смесват тюркски, угърски и ирански общности образувайки обособена група в рамките на хунския съюз. През 5 – 6 век към тях са присъединени нови ирански групи в степната зона на Източна Европа, както и угърски преселници от Урал. Народният език на големи групи от завареното население е ирански с тюркско влияние, но елитът е изцяло тюркски,[30] както и част от населението. Това обяснява тюркските елементи в прабългарските надписи и култура.

Съвременните изследвания показват, че големите евразийски степни съюзи не са били расово еднородни. Модерните интерпретации отхвърлят старите расови теории и такива за определена етническа принадлежност в полза на „историческите реалности в обширните, разноезични степни империи, населявани от множество племена“ и предпочитат етногенетичните теории пред тези за конкретен етнолингвистичен произход.[31]

Алтернативни теории[редактиране | редактиране на кода]

Съществуват и някои други непопулярни хипотези за произхода на прабългарите. Те са предимно остарели схващания, или представляват в различна степен някаква форма на маргинална наука.

  • Угро-финска (угорска) теория – поддържа се в трудовете на Марин Дринов, Каспар Цойс, Павел Шафарик, Константин Иречек, Дюла Моравчик и Жан Клапрот. Тя всъщност предхожда избистрилата се по-късно турано-алтайска теория изложена по-горе и е доста близка до нея.
  • Автохонна теория – счита, че българите нямат нищо общо с алтайско-туранските народи, а са стар местен народ практически идентичен или тясно свързан по произход с античното балканско тракийско, прототракйско и близкоизточно население, поддържа се в текстовете на йеромонах Спиридон, Георги Раковски, Ганчо Ценов, Крум Балтаджиев и Григор Симов, някои тези на Паисий Хилендарски, Петър Берон, Ст. Захариев и Боно Шкодров.
  • Славянска теза – базирана на славянският език на днешните българи, пръв я изказва Паисий Хилендарски, поддържат я Юрий Венелин, П. Бутков, С. Уваров, Д. И. Иловайски, А. Д. Чертков, Лелевел, Савельев-Ростиславич, архиепископ Филарет, в това русло са и йеромонах Спиридон, Георги Раковски, Петър Берон, Ст. Захариев и др. които считат траки и славяни за едно.
  • Татарска теза – такива са схващанията на Гаврил Кръстевич, Шльоцер, Тунман и Енгел.
  • Теза за връзка с юеджи – Едвин Пулейбланк и Юрий Зуев  идентифицират утигурите като едно от племената на юеджите.[32][33]
  • Кимерийска хипотеза - тя не е приемана на сериозно от професионалните историци. Липсват научни изследвания в нейна подкрепа и се основава предимно на косвеното обстоятелство, че кимерийците, преди да изчезнат, са населявалии Северното Причерноморие, където прабългарите недвусмислено са назовавани за пръв път с етнонима "българи" ("βούλγαροι").

В попкултурата[редактиране | редактиране на кода]

През последните 20-тина години, прабългарската тема се превръща в любимо занимание на дилетанти и патриотари, които съчиняват всякакви псевдоисторически и фантастични истории. Те са изява на появилото се напоследък явление „фолк-история", което е не само местен, а и световен феномен, като представлява своеобразна форма на псевдонаука. Днес на книжния пазар е пълно с такива произведения, чиито автори са лекари, художници, журналисти и др. ентусиасти без подходящо образование и познания. Според тези автори прабългарите са в основата на шумерската цивилизация, на египетската цивилизация, те са наследници на филистимляните от Палестина, на норманите от Скандинавия, а дори създатели на културата в доколумбова Америка. Такива писания са в основата и на други невероятни хипотези, като например, че Аспаруховите прабългари са наброявали един милион души, или на екзотични мистификации свързващи ги с праконтинента „Му“.[34]

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Рашо Рашев: Прабългарите през V-VII век, София, 2005, стр. 3 – 4
  2. Димитров Б. (2006) 12 мита в българската история.- ИК „Фондация Ком“
  3. Тодор Чобанов, Изследвания върху културата на старите българи. София 2010 г.
  4. Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон, проф. Иван Добрев, 2005 г. Издателство: Рива, стр. 261 – 270.
  5. Science, 14 February 2014, Vol. 343 no. 6172, p. 751, A Genetic Atlas of Human Admixture History, Garrett Hellenthal at al.: " CIs. for the admixture time(s) overlap but predate the Mongol empire, with estimates from 440 to 1080 CE (Fig.3.) In each population,one source group has at least some ancestry related to Northeast Asians, with ~2 to 4% of these groups total ancestry linking directly to East Asia. This signal might correspond to a small genetic legacy from invasions of peoples from the Asian steppes (e.g., the Huns, Magyars, and Bulgars) during the first millennium CE."
  6. Garrett Hellenthal, George B. J. Busby, Gavin Band, James F. Wilson, Cristian Capelli, Daniel Falush, and Simon Myers. „A Genetic Atlas of Human Admixture History.“ Science 343:6172 (February 14, 2014): pages 747 – 751. The researchers' GLOBETROTTER statistical tool confirmed that Chuvashes carry both "very ancient East Asian ancestry prior to 500BC, in the case of Russia at least, and a recent event, consistent with approximately Mongol-empire era admixture, together contributing [...] ~35% in the Chuvash.".
  7. Bayazit Yunusbayev et al., „The Genetic Legacy of the Expansion of Turkic-Speaking Nomads across Eurasia.“ PLoS Genetics 11:4 (April 21, 2015): e1005068. "The Chuvash received their Turkic ancestry around the year 816, according to its admixture analysis in S4 Table. This ancestry stems from the region of South Siberia and Mongolia. They are also related to nearby non-Turkic peoples. [...] Chuvashes, the only extant Oghur speakers showed an older admixture date (9th century) than their Kipchak-speaking neighbors in the Volga region. According to historical sources, when the Onogur-Bolgar Empire (northern Black Sea steppes) fell apart in the 7th century, some of its remnants migrated northward along the right bank of the Volga river and established what later came to be known as Volga Bolgars, of which the first written knowledge appears in Muslim sources only around the end of the 9th century. Thus, the admixture signal for Chuvashes is close to the supposed arrival time of Oghur speakers in the Volga region. [...]"
  8. Arnaiz-Villena; et al. (June 2003). „HLA Genes in the Chuvashian Population from European Russia: Admixture of Central European and Mediterranean Populations“. Human Biology 75 (3): 375 – 392. doi:10.1353/hub.2003.0040. ISSN 1534 – 6617. PMID 1452720.
  9. Съкровище от Наги сент Миклош
  10. Златното съкровище на Българските канове – анотация на проф. Иван Добрев. Военна Академия „Г. С. Раковски“, София.
  11. Йордан Йорданов, „Възстановяване на черепа по главата“, Академично издателство „Марин Дринов“, София, 2000, стр. 193 – 201
  12. Герасимова М. М., Рудь Н. М., Яблонский Л. Т. Антропология античного и средневекового населения Восточной Европы. – М.: Наука, 1987. – 253 с.
  13. D. Dimitrov (1987). „Pit graves, artificial skull deformation, Sarmatians, Northern Bactria“. Prabylgarite po severnoto i zapadnoto Chernomorie.
  14. Прабългарски епиграфски паметници. проф. Веселин Бешевлиев. Издателство на Отечествения фронт, София 1981 г. стр. 52
  15. Надпис на колона от Мадара
  16. Берлинска библиотека, Сборник монографии на Германската академия на науките от 1866 г. стр. 662
  17. Garrett Hellenthal, et al. „A Genetic Atlas of Human Admixture History.“ Science 343:6172 (February 14, 2014): pages 747 – 751: "The clearest admixture signal in each population predates the Mongol empire but involves the minority source group having at least some ancestry related to Northeast Asians (e.g. the Oroqen, Mongola and Yakut), with approximately 2 – 4% of these groups' total ancestry proportion linking directly to East Asia,[...]highest in Hungarians. These results are consistent with our detecting a genetic legacy from invasions of peoples from the Asian steppes (e.g. the Huns, Magyar and Turkic Bulgars) during the first millennium CE [...]"
  18. FSI Genetics, March 2015, Volume 15, Pages 121 – 126, Testing Central and Inner Asian admixture among contemporary Hungarians, András Bíró et al. DOI: http://dx.doi.org/10.1016/j.fsigen.2014.11.007.
  19. Huns in Bavaria? Genetic analyses of an artificially deformed skull from an early medieval cemetery in Burgweinting (Regensburg, Germany) Schleuder R, Wilde et al. To identify the possible foreign origin of this female with alleged „Asian“ skull deformation we sequenced the HVRI and HVRII region of the mitochondrial DNA. Our results show that the ancestry of a woman with artificially deformed skull can be linked to an at least partly Asian origin. So this indicates that at least some of the few individuals with skull deformation had not adopted the costume but can be seen as former members or descendants of the hunnish tribal community.
  20. http://www.promacedonia.org/en/sr/sr_app3.htm
  21. Pulleyblank, 1966, p. 18
  22. Yu. A. Zuev, EARLY TURKS: ESSAYS on HISTORY and IDEOLOGY, p.38 and p.62 : " The Utigurs of Menandr are Uti, associated with Aorses of the Pliny „Natural history“ (VI, 39). The word Uti was a real proto-type of a transcription Uechji < ngiwat-tie < uti (Pulleyblank, 1966, p. 18) http://s155239215.onlinehome.us/turkic/29Huns/Zuev/ZuevEarly1En.htm
  23. „Тарим и Бактрия-в търсене на Българската прародина“, Петър Голийски, http://www.bulgari-istoria-2010.com/booksBG/P_Golijski_Tarim_i_Baktria.pdf
  24. Tracing the Origin of the East-West Population Admixture in the Altai Region (Central Asia) Mercedes González-Ruiz et al., PLOS, November 9, 2012, DOI: 10.1371/journal.pone.0048904: Here we present support to the hypothesis that the gene pool of Iron Age inhabitants of Mongolian Altai was similar to that of western Iron Age Altaians (Russia and Kazakhstan). Thus, this people not only shared the same culture (Pazyryk), but also shared the same genetic east-west population admixture. In turn, Pazyryks appear to have a similar gene pool that current Altaians [...] Combined with the previous studies performed so far in the Altai region, our results suggest that the Altai represented a boundary to gene flow up to the beginning of the Iron Age and that during the Scythian period of the Altai (5th to 3rd century BC) there were demographic events in the region that led to a population admixture in both sides of the Altai.
  25. Йорданов, Стефан. Славяни, тюрки и индо-иранци в Ранното Средновековие (езикови проблеми на българския етногенезис – към постановката на въпроса). // Българистични проучвания. 8. Актуални проблеми на българистиката и славистиката. Седма международна научна сесия. Велико Търново, 22 – 23 август 2001 г.. Велико Търново, 2002. с. 275 – 295.
  26. Детрез е автор на няколко академични публикации и различни трудове, посветени на историята на България.
  27. Developing cultural identity in the Balkans: convergence vs divergence, Raymond Detrez, Pieter Plas, Peter Lang, 2005, ISBN 90-5201-297-0, p. 29.
  28. Historical Dictionary of Bulgaria, Raymond Detrez, Rowman & Littlefield, 2014, ISBN 1442241802, p. 400.
  29. Тодор Чобанов, Изследвания върху културата на старите българи. София 2010 г.
  30. Рашев, Рашо. Прабългарите през V-VII век. Трето издание. София, Орбел, 2005. ISBN 954-496-073-2. с. 27.
  31. Hyun Jin Kim, The Huns, Rome and the Birth of Europe. ISBN 978-1-107-00906-6. Cambridge University Press. 2013. page 31.
  32. http://s155239215.onlinehome.us/turkic/29Huns/Zuev/ZuevEarly1En.htm, стр 38 и 62
  33. Pulleyblank, 1966, p. 18
  34. Румен Даскалов, Чудният свят на древните българи. Култура – Брой 1 (2663), 13 януари 2012 г.

Литература[редактиране | редактиране на кода]