Процес срещу шпионско-вредителска мрежа в минното дело
| Процес срещу шпионско-вредителска мрежа в минното дело | |
| — политически процес — | |
| Друго название | Буров процес |
|---|---|
| Участници | Върховен съд |
| Място | София, България |
| Дата | Септември 1953 г. |
| Резултат | 1 смъртна присъда 12 други присъди |
Процесът срещу вражеска група в противопожарната защита е показен процес през септември 1953 година, организиран от тоталитарния комунистически режим в България срещу група от 13 минни инженери начело с Димитър Буров (1904 – 1985), син на банкера Иван Буров.[1]
Процесът е част от поредица пропагандни дела на режима, с които той се опитва да се оправдае за провали в различни области на управлението, хвърляйки вината за тях върху предполагаеми активни действия на политически враждебни „вредителски групи“. Повод за процесът срещу минните инженери е кризата с производителността в добивната промишленост, лошите условия на труд и свързаният с тях недостиг на работници и поредица от тежки производствени аварии с човешки жертви.[2]
Следствието се води срещу 19 души (сред тях освен Буров е и друг известен бизнесмен от предкомунистическия период – Тодор Губиделников),[2] но един от тях умира при „неизяснени обстоятелства“ още по време на разследването, а обвинени са 13.[1] Според обвинението британското разузнаване вербувало за свои агенти Губиделников (през 1929 година) и Буров (през 1935 година) и след установяването на комунистическия режим ги използвало, за да намаляват целенасочено продукцията на своите мини.[2] След национализацията те организирали цяла мрежа от свои бивши служители, които под прикритието на случайни грешки и неспазване на технологичната дисциплина саботирали „народното стопанство“ и това става причина въгледобивът да не успява да достигне предвоенното производство, а 16% от продукцията му е напълно неизползваема.[2] Обвиняемите са сочени за виновни както за забавянето на разработване на нови рудници, така и за прибързаното им пускане в експлоатация.[2]
Димитър Буров е осъден на смърт, но през 1954 година присъдата му е заменена с 20 години затвор. Останалите 12 обвиняеми получават присъди между 10 и 20 години затвор.[1]
Бележки
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ а б в Огнянов, Любомир. Политическата система в България 1949 – 1956. София, „Стандарт“, 2008. ISBN 978-954-8976-45-9. с. 289.
- ↑ а б в г д Вачков, Даниел. Аварии и катастрофи. Хроника на социалистическата индустриализация. София, Сиела, 2018. ISBN 978-954-28-2486-2. с. 74-77.