Психика (психология)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето

Психика е свойството на високоорганизираната материя (нервната система на висшите животни и човека) да отразява обективната действителност по особен субективен начин, пречупвайки я през миналия опит на индивида и свързана с управление на поведението му.[1]. Психиката представлява съвкупност от вътрешни преживявания като отражение на обективната действителност в съзнанието. Тя е функция на нервно организираните системи да отразяват и да преработват отразените въздействия в специфични процеси, образи, свойства и състояния.[2] Това отражение на психиката се осъществява чрез невронните връзки в кората на главния мозък. Там то се формира и протича като субективно отразяване на обективни неща, вътрешно преживяни от личността. Затова психичното е и функция на мозъка. Материалният носител на психиката е мозъка. [3] Психиката и поведението са обект на изследване предимно от Психологията и свързаните с нея науки.

Психиката е съвкупност и единство от когнитивни, емоционални, волеви процеси и умения, протичащи съзнателно или несъзнателно. Заедно с това психиката се изразява и чрез психичните свойства. Те представляват трайни черти (структури) на индивидуалната личност - характер, темперамент, дарби, талант, гениалност.[1]

Днес психологията описва онтологията на психичното чрез неговите функции, по тях се съди какво е психика. Тези функции са:

  • Познавателна функция: Чрез психиката живите системи познават реалността;
  • Регулативна функция: Управлява поведението и действията;
  • Креативна функция: Създаване на нови неща, промяна на стари;
  • Рефлексивна функция: Валидна само за човека – Психиката познава сама себе си.

Организмите нямат сетивно познание за психичното. За психиката може само да се мисли. У човека психиката достига степен на развитие, която се нарича съзнание.


Етимология и история[редактиране | редактиране на кода]

Думата "психика" идва от древногръцката дума ψυχή (Psychе), която на български език означава "дишам", "дъх" или "душа". А думите "дишам", "дъх" и "душа" на други езици са тясно преплетени с гръцката дума anemos – вятър. От тук е и произхода на латинските думи animus – дух и anima – душа. Всички те имат отношение към принципа за движение на въздуха - вятъра.

Макар, че в гръцкият език е запазена една и съща дума ψυχή (Psyche) за душа и за психика, тези две думи днес не се припокриват еднакво по значение.

  • Анимизмът предхожда първите форми на религия. Възникнал около 10 000 г. пр. н. е. Той счита, че душа притежават както одушевените предмети и явления, така и неодушевените. Древните вярвали, че всичко около тях, дори камъните притежава душа или дух, аналогично устроени като човешките. По - късно тези души загубват материалната си стойност и се спиритуализират.[4] Човекът бил разделен на тяло и душа. Тогава той си представял, че душата направлява тялото му. Постепенно започнало почитането на духове - пъро към живите вождове в племето, а после и към тяхната смърт. Изградила се представата, че вождът ще им помага и закрилия от отвъдното. Ако вождът е пребивавал в някое голямо дърво или пещера, то след неговата смърт дървото или пещарата става тотем на племето(тотемизмът е първата форма на религия).Такъв произход имат и храмовете. По подобен начин душата на вожда се прехвърля върху най - доброто животно за племето - овен, кон, вълк, козел и др. и така животното става тотем на племето. Душите на обикновените хора пребивавали под земята.[5]
  • През Античността душата е подложена на много дисекции и разсъждения от философите.[2] Тя се разглежда в религиозен смисъл като нетленна част от човек, която продължава да живее и след смъртта на тялото. С това значение за душата и до днес се занимават религиите и свещениците. Но душата се е разглеждала и като сила, определяща мисълтта и поведението на индивида. Това разбиране е малко по - близо до Психологията и с него се занимават психолозите.
  • XIII век пр. н. е. - Започват свещените писания на Стария завет.
  • VIII век пр. н. е. - Омир е от първите, който поставя понятието psyche (душа) в обясненията за задгробен живот. Душата напускала покойникът и отлитала към царството на мъртвите - под земята. Душата била фантомен образ (призрак) подобен на отражението на човек в огледалото, но който не можел да бъде докоснат. В определени случаи този призрак се появявал и близките на умрелия винаги можели да си го представят.
  • IV - III век пр. н. е. - Демокрит развива схващането за Атомизма. Според него душата е материална, съставена от разпръснати из целия организъм атоми. Демокрит приписвал душа на всички предмети, подобно при анимизма.[2]

Сократ пръв прави разграничение между тялото и душата. За него тя е безсмъртна и е олицетворение на божественото начало.[2]

За Платон първоначални са идеите и душата, а след това вещите и материалния свят. Подобно на Сократ той разделя душата от тялото, казвайки, че тя има рационални, волеви и афективни пластове.[2]

Аристотел твърди, че душата не е тяло, не е орган, но не може да съществува извън тялото. Тя притежавала вегетативни, сетивни и разумни функции. Душа имали растенията, животните и човека. Аристотел може да се разглежда като родоначалник на биопсихизмът в психологията, което значи една крачка напред към научната мисъл.[2]

  • V - XV век - През Средновековието наченките на научното мислене угасват. Тогава се следва религиозната Схоластика и усилията са насочени Християнството да придобие превъзходство над аристотелския начин на мислене. Душата и волята се разглеждат като дадени от Бог, различни от разума. Тома Аквински обаче се опитва да обедини християнството с аристотелските схващания за душата, изтъквайки, че тя има саморефлексия. Но средновековната схоластика смята, че действията на душата са ръководени от Бог и не толкова от обкръжението и материалния свят. Следователно, материалното и телесното трябва да бъдат несъществени за човек. Неудачите се разглеждат като наказание и изпитание за душата, задето човек не служи добре на Бог. Психичните заболявания се разглеждали като вселяване на зли сили и демони. Биопсихизмът на Аристотел отишъл на заден план.[2]
  • XV - XVIII век - Епохата е Ренесанс. Хърватският поет и хуманист Марко Марулич измисля за пръв път термина психология в произведението си "Психология на човешката душа"("Psichiologia de ratione animae humanae"). После терминът психология се появява при Рудолф Гоклениус през 1590 г., но добива популярност в Европа от Кристиан Волф приблизително през XVIII век.

Философската мисъл оформя няколко учения. Идеализмът приема, че душата е нематериална, безсмъртна и може да се преражда. Душевните явления се разделят на разум, воля и мотивация. В този период се появяват също емпиризмът и механистичните материалистични възгледи за света, обясняващи всичко с физиката и химията. Според Джон Лок човек се ражда като tabula rasa - празна дъска, върху която времето може да запише различни неща. Човекът започва да се разглежда като дуалистично същество. За Рене Декарт душата и тялото са противоположни. Смятал е, че органът на душата е хипофизата, въпреки, че не е могъл да обясни тази връзка. Той избягва думата "душа", поради нейната двусмисленост и употребява думата "съзнание", когато е имал предвид предмета на психологията. Така той заменяйки "душа" със "съзнание", преписва на душевните явления свойството съзнаваемост и премахва митологичният характер на душата. Психиката започва да се отъждествява със съзнанието, а не с душата. Съзнаваемостта става критерий за наличието на психика.[2] Така се ражда като школа интроспекционизма - изследвания с приоритет върху съзнанието. Психичните процеси се разделяли в три категории - познавателни, емоционални и волеви. Те били абсолютно различни от мозъчните (физико - химични) процеси.

През 1863 г. Иван Сеченов написва "Рефлекси на главния мозък" и доказва, че в основата на психическите явления лежат физиологическите процеси. Той обосновава рефлекторната природа на съзнателната и несъзнателната психична дейност. Почти по същото време Вилхелм Вунд не признава причинната връзка между психичното и физичното. Но не пренебрегва факта, че няма психика без мозък. Така през 1879г. в Лайпциг създава първата психологична лаборатория в света. Това поставя психологията като наука и я разделя от философията.[2]

  • XIX - XX век - Зигмунд Фройд опровергава схващането, че психика е равно на съзнание, така както е смятал Декарт и интроспекционистите. Фройд създава метод за изследване и лечение на неврози наречен психоанализа. Малко след това психоанализата прераства в отделна школа, като приоритет е несъзнаваното в изследванията. Фройд твърди, че психиката е не само съзнателна, но през по-голямата си част тя действа несъзнателно. Освен това той показва, че има връзка между психиката и тялото.Това е друг голям принос в Психологията, който по - късно намира научно признание от невронауките и когнитивната психология.

За Карл Густав Юнг психиката също не е тъждествена с душата. Той смята, че душата и духът (Анима и Анимус) са отделни архетипни части в психиката, намиращи се в Колективното несъзнавано.

Друго голямо влияние оказва школата на Бихевиоризма. Тя е повлияна от Иван Павлов, Джон Уотсън и Бъръс Фредерик Скинър. Бихевиоризмът отхвърля наличието на психика и разглежда човек механистично - като сложна система от условни и безусловни рефлекси. Бихевиоризмът дава приоритет на поведението в изследванията си. Това е още една крачка в научната дисциплина на психологията.

Хосе Мануел Родригес Делгадо е психиатър, известен с експериментите си върху животни. Той е успял да контролира агресията на разярен бик с инсталирано устройство в мозъка чрез дистанционно управление. С методите на електрическа и радиостимулация на мозъка той е лекувал психично болни. Делгадо също прави разлика между психика, съзнание и душа. Психиката се приема за термин, който е дал етимологичен корен на науките, занимаващи се с психична дейност, докато съзнанието предполага много по- конкретно съдържание в самата психика. Душата той разглежда като елемент на религиозни и митологични съждения - понятие, нямащо нищо общо с науката.[6][7]

Филогенеза на психиката[редактиране | редактиране на кода]

В еволюционен план началото на психиката съвпада с първите най - елементарни прояви на условнорефлекторна дейност. Тази дейност е резултат от развитието и усъвършенстването на нервната система. Живите организми и нещата от заобикалящия ги свят си взаимодействат по между си. Това взаимодействие се нарича отражение. Една от формите на отражение е психичното отражение. Най - елементарното психично отражение е усещането. Развитието на психиката преминава през следните етапи: елементарна сензорна психика, перцептивна психика, животински интелект, човешки интелект. С появата на ганглий се развива и възниква висшата нервна дейност, а условнорефлекторната се усъвършенства. Сензорна психика притежават организмите с ганглийна нервна система. Свързана е със способността им да отразяват отделни свойства на предметите и явленията. Перцептивна психика притежават организмите с централна нервна система. Те могат да възприемат и отразяват цялостни образи на предметите и да реагират на тях. Млекопитаещите имат най - високо развитие на полукълбата на главния мозък в животинския свят. В началните етапи на еволюцията на централната нервна система се наблюдава безусловнорефлекторния компонент (вродени рефлекси) при инстинктивното поведение на животните. През по-късните етапи на еволюция поведението започва да се определя повече от условнорефлекторния компонент( условни рефлекси). Това означава, че поведението вече е свързано с участието на психика. Появява се първата сигнална система, единствена за животните. Този етап от развитието на психиката (животински интелект) се характеризира с появата на способност за решаване на елементарни задачи. През по - късните етапи на еволюция се появяват възприятието и конкретно - образното мислене. С изправения вървеж на човек нервната система се развива и усложнява допълнително, в това число и мозъка. Появяват се нови бразди и гънки в мозъка. Този етап от развитието е човешкия интелект. Трудовата дейност и начина на живот обуславят появата на езиково общуване между хората. То е тясно свързано с емоционалните сигнални звукови реакции у висшите животни. Наред с това се появява и втората сигнална система, присъща само на човека. Вече промените в околната среда могат да се сигнализират чрез думи, вместо само със нечленоразделни звуци. Появяват се говорните области в мозъка. Речтта започва да става членоразделна с времето. Щом има реч, може да се говори за определено ниво на съзнание. По - късно се появява и абстрактно - логическото мислене, появява се писмеността. В лицето на съзнанието, психиката достига най - високата си точка на развитие. Съзнанието се определя като най-висша форма на психична дейност. Освен това съзнанието може да мисли за мисълта си. То притежава способността на саморефлексия. [8][9]


Описание и съдържание на психиката[редактиране | редактиране на кода]

Психиката е система от три категории психични явления - психични процеси, психични свойства (качества) и психични състояния. Всяка от категориите представлява и изразява своебразна страна от психичния живот на индивида.[1]

- Познавателни (когнитивни) психични процеси са: усещане, възприятие, памет, мислене и въображение. Те се наричат процеси, защото се характеризират с процесуалност, но също така с актуалност и динамика. Процесуалността се изразява в това, че всички тези процеси винаги се пораждат (възбуждат) от някакъв стимул (външен или вътрешен). След тяхното възбуждане тези явления протичат, угасват и изчезват от съзнанието, оставяйки някакви физиологични "следи", които при определени условия могат да се активират вторично. Например, възприет обект може да се появи в съзнанието отново под формата на представа, спомен, фантазия или сън. Активността на тези процеси се изразява в това, че те са винаги действени, винаги в налична активност - субектът или мисли, или не мисли; той или усеща, или не усеща; Динамичността се изразява в подвижността и скоростта на протичане на самите процеси. Познавателните процеси се отличават от другите, че при тях психичното отражение се извършва под формата на субективен познавателен образ. Всеки един познавателен психичен процес има свой специфичен познавателен образ. Изключение тук прави когнитивният процес внимание - той няма свой познавателен образ, а се съчетава с останалите. Субективният познавателен образ е несъмнено проекция или продукт на условнорефлекторната дейност, но той не е самата рефлекторна дейност.[1]

- Емоционалните психични процеси отразяват отношението между субекта и обекта, между предмети и явления - дали дадено нещо ни харесва или не ни харесва. Специфично свойство на емоциите и чувствата е тяхната поляризация (харесвам - не харесвам). Психичният образ тук е под формата на вътрешно субективно преживяване по отношение на субекта към обекта. Обектът може да се натовари с позитивни или негативни оценки от страна на субекта (личността).[1]

- При волевите психични процеси психичният образ е с голяма активност. Тези процеси разкриват и реализират действените възможности на личността за постигането на някаква цел. Обикновено това е социална цел, но може да бъде и чисто егоистична.[1]

  • Психичните свойства (качества) са трайни психични структури, които определят човешката дейност на личността. Те са взаимосвързани с психичните процеси и състояния, но се различават от тях. Те изразяват общата насоченост и продуктивните възможности на човешката личност, изразяват характера и темперамента, дарбите и таланта. Показват склонностите, интересите, идеалите, ценностите и самите тенденции за развитие на тях.[1]
  • Психичните състояния са комбинация или сбор от психичните процеси и психичните свойства на личността. Понякога могат да се третират и като психични процеси и като психични свойства. Например, апатията. Апатията може да се разглежда като форма на настроението при емоционалните познавателни процеси, но може и да се третира като проява на меланхоличния темперамент при психичните свойства (качества) на личността. Други психични състояния в тази група са еуфорията, фрустрацията, тревожността, депресивността , виновността и др.[1]


Психични явления
Психични процеси Психични свойства/качества Психични състояния
1. Познавателни/Когнитивни

Усещане, Възприятие, Памет, Мислене, Въображение, Внимание

Трайни психични структури/черти на личността Съвкупност и взаимодействие от психичните процеси и психичните свойства
2. Емоционални

Положителна или отрицателна нагласа/оценка към нещо

Примери: Примери:
3. Волеви

Мотиви, Желания, Стремежи

Характер, Темперамент, Дарби, Талант, Гениалност Наслада, Еуфория, Тревожност, Виновност, Съмнителност, Депресивност

Изследване на психиката[редактиране | редактиране на кода]

Психиката се изследва от Психологията. Психологията прилага различни методи на изследване, като най - популярните са наблюдението, допитването и експеримента.[10][1]

  • Наблюдението е насочено към вътрешния свят на другите хора. Това става по строг, дисциплиниран начин. Изследователят преднамерено следи за определени наблюдаеми прояви на психиката в поведението, като свежда до минимум своята намеса. Наблюдението като метод показва естествеността на психологическите явления. Недостатъка му е, че може да се допуснат систематични грешки.[10]
  • Допитването цели да събере словесни данни. Съществуват две основни форми на допитване: устно (интервю) и писмено (анкета). Темата на допитването се подбира според теоретичните или практическите цели и съображения. Недостатъка на този метод е, че изследваните лица е възможно да са неискрени, което намалява валидността на получените данни.[10]
  • Експериментът е най - престижния и надежден метод. При него изследователят може да има активна намеса в изследваните явления. Експерименталния ефект се подчинява на вероятностни процеси и завършва с вероятностен извод. Експерименталното въздействие се измерва чрез съпоставянето по показателите на експериментална и контролна група, а полученият ефект се проверява за статистическа значимост.[10]




Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в г д е ж з и к "Увод в психологията", София 1993 - Леон Леви
  2. а б в г д е ж з и "История на психологията (част I)", Варна 2005 - Павел Александров
  3. "Глобална психология I том" - Трифон Трифонов
  4. "Тотем и табу" - Зигмунд Фройд
  5. "Древни религии и християнство" - Янис Кордатос
  6. Делгадо Х., Мозг и сознание, Мир, Москва, 1971
  7. http://www.immortalitygst.com/bg/research-program/26-man-as-individual/20-consciousness-and-psyche.html
  8. http://psychologyoutline.blogspot.com/2014/07/blog-post_4142.html
  9. http://sexnature.org/psihologiya-i-terapiya/psihika-i-saznanie.html
  10. а б в г "Психология на човека" - Р. Стаматов, Б. Минчев