Публикани

Публиканите (на латински: publi cani; publicanus (ед.ч.)) са лица вземащи на определена цена под формата на откупуване (концесия) от римския фиск правото да управляват и стопанисват от името на държавата, но за своя сметка държавно имущество - publicum, което можело да бъде земя — ager, пасбище — scripturae, рудник — metalla, солник — salinae, както и публични приходи, например налози - vectigalia, мита - portoria, а също и обществени поръчки за строителство или доставки – примерно на хляб.

Публиканите били особено съсловие състоящо се предимно от търговско-финансови спекуланти в Древен Рим и по-сетне в Константинопол, както и в римските провинции. На родово и местно ниво се обединявали в своего рода корпорации (societates publicanorum или vectigalium) под ръководството на manceps.

Контрактите (tabulae censoriae) към публиканите се възлагали от магистрати-цензори провеждащи търговете при определени условия (leges censoriae). Търговете печелели онази корпорации които предложели най-високата цена (summis pretiis), а най-ниското предложение се наричало infimis pretiis.

В качеството на помощници на публиканите в провинциите били немалък персонал чиновници – несвободни граждани. Vectigalia (decumae, scripturae) и portoria в едни от провинциите се отдавали на една корпорация или portoria се съединявала с scripturae при друг вариант. В Сицилия и Азия decumani събирали десятък (decuma) от земеделската продукция. Pecuarii или scr i ptuarii събирали аренда за ползването на държавните пасбища, portoriorum conductores събирали такси за превоз на товар или акциз, а socii salarii и publicani metallorum събирали аренда – първите за производството на сол, а вторите за експлоатацията на рудник. Публиканите вземащи на откуп земя – possessores или pastores, не били арендатори на земята, а само посредници в събирането на държавното вземане от действителните арендатори, което откупували предварително на собствен риск от държавата.

В периода на Римската република от 123 до 81 г. пр.н.е. и особено по времето на Гракхите, публиканите придобили огромно влияние върху съда. През 1 век пр.н.е. публиканите играели значима политическа роля в Римската република. Участвали и пряко в политическия живот в Древен Рим на страната на противниците на сенатската партия, като даже успели да прокарат посредством натиск върху Сената някои римски лобистки закони в своя полза и интерес.

По времето на империята ролята на публиканите значително намаляла. С цел да се отърси от тяхното влияние особено в провинциите, централната римска власт започнала да възлага пряко на провинциалните магистрати събирането на фиска, който вече бил изцяло в пари. Постепенно властта на публиканите била ограничена, а влиянието им в и върху обществения живот – значително намалено. За публиканите останало само събирането на налога от пасбищата, солниците и рудниците, което за разлика от преди вече се извършвало под строг имперски контрол.

В библейски контекст и в книгите на църковнославянски език, публиканите са известни като митари.

Литература

• Иван Михайлович Гревс, „Очерки из истории римского землевладения“ („Ж. М. Н. Пр.“, 1896, № 2);
• Ср. Salkowski, „De jure societatis praecipue publicanorum“ (Кьонигсберг, 1859);
• Cohn, „De natura societatum juris Romani quae vocantur publicae“ (Б., 1870);
• Hahn, „De censorum locationibus“ (1879);
• Marquardt, „Römische Staatsverwaltung“; I т., Б., 1885;
• Dietrich, „Die rechtlichen Grundlagen d. Genossenschaften d. römischen Staatspächter. I. Die rechtliche Natur der societas publicanorum“ (1889);
• „Handbuch der Römischen Altertümer“, Теодор Момзен и Marquardt, IV т.);
• Ivanoff, „De soicetatibus vectigalium publicorum populi Romani“ (Б., 1896);
• Ledrain, „Des publica ins et des société s vectigalium“ (Публиканите, 1876);
• Dietrich, „Beiträge zur Kenntniss des römischen Staatspächtersystems“ (1877);
• H. Schiller, „Die Römischen Staatsaltertümer“ (Мюнхен, 1893, стр. 200, 204, в „Handbuch der Klassischen Altertumswissenschaft“ von Iwan Müller, IV т., 2 отд.).
• Smith, „Dictionary of Greek and Roman antiquities“ (Л., 1891, II т., 520—523);
• Xenopulos, „De societatum publicanorum Romanorum historia ac natura juridiciali“ (Б., 1871);
• Belot, „Histoire des chevaliers Romains“ (Публиканите, 1873, II, стр. 162—181);