Първо главно управление

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето

Първо главно управление (през 1947 – 1950: Трети отдел; през 1950 – 1969: Първо управление) е подразделение на Държавна сигурност на България, натоварено с външнополитическото разузнаване. Успоредно с него действа и подчинено на военното министерство Разузнавателно управление на Министерството на народната отбрана.

Външнополитическото разузнаване е създадено по съветски образец през 1947 година, като основна роля за неговото изграждане изиграва съветския офицер от български произход Христо Боев. След разформироването на Държавна сигурност в началото на 1990 година, Първо главно управление е обособено в самостоятелна Национална разузнавателна служба (днес Държавна агенция „Разузнаване“).

Функции и начин на работа[редактиране | редактиране на кода]

Първо главно управление е привилегирована структура в рамките на Държавна сигурност с достъп до най-квалифицираните служители на службата, на които се предоставят значителни привилегии, спрямо другите подразделения. Освен с чисто разузнавателна дейност, управлението се занимава и с контрола на българската емиграция, включително отвличания и убийства на политически противници на режима. То разполага и със своя агентурна мрежа вътре в страната, част от събираната информация от която е предавана на политическата полиция.[1]

Първо главно управление не е самостоятелна разузнавателна служба, а подчинява дейността си на разузнаването на Съветския съюз в рамките на Доктрината за ограничения суверенитет в Източния блок. Нейна основна задача е съхраняването на тоталитарните режими в България и останалите страни от блока.[1]

В рамките на Източния блок българското разузнаване има няколко приоритетни географски направления, в които работи – съседните страни от НАТО Турция и Гърция; някои други западни страни, най-вече Съединените щати, Италия, Франция и Ватикана; Арабския свят и Африка; от средата на 60-те години – Китай и Албания. Работата на управлението в различните направления има различни цели – например, организирането на опити за резки политически промени е ограничено до страните от Третия свят, докато по отношение на Турция и Гърция целта е да се постигне техния неутралитет.[1]

До въвеждането на специализирани курсове във Висшата школа „Георги Димитров“ в края на 70-те години служителите на управлението се обучават в Съветския съюз.[1]

Специализирани подразделения[редактиране | редактиране на кода]

Научно-техническо разузнаване[редактиране | редактиране на кода]

Научно-техническото разузнаване е създадено в началото на 60-те като 7-и отдел, а през 1980 година получава статут на управление в рамките на Първо главно управление. Важността му непрекъснато нараства, като се увеличава и броят на служителите. Негова основна задача е придобиването на научна и техническа информация в областта на военните технологии с цел да се преодолее нарастващото техническо изоставане на Източния блок спряма страните от Западна Европа и Съединените щати. В тази дейност то подпомага работата на съответното направление Т в съветското разузнаване.[1]

Режимът възлага големи надежди на работата на Научно-техническото разузнаване като средство за технологично модернизиране на българската икономика, но те така и не се реализират. Правят се многократни опити да се подобри взаимодействието между разузнаването, българските научни институти и предприятията, но без особен успех.[1]

Културно-историческо разузнаване[редактиране | редактиране на кода]

Културно-историческото разузнаване е създадено през 1973 година като нов 14-и отдел, а като легално прикритие за дейността му към външното министерство е създадена паралелна служба „Културно наследство“. Това става в контекста на започналата подготовка за помпозното честване на 1300-годишнината от основаването на Българската държава.[1]

Основна задача на новия отдел е да популяризира в чужбина културната история на България, като събира свързани с това материали и финансира и организира подходящи публикации. Тази дейност дава възможност за установяване на контакти с интересуващи се от България интелектуалци, които се превръщат в източник на интересна за разузнаването информация. Част от дейността на отдела и поддържането на връзки с Македонската патриотична организация.[1]

Промени в структурата[редактиране | редактиране на кода]

1953 – 1974[редактиране | редактиране на кода]

  • I отдел – Югославия (4 отделения, щат – 31 души)
  • II отдел – Гърция, Турция и страните от Близкия изток (5 отделения, щат – 46 души)
  • III отдел – Европейски страни (5 отделения, щат – 42 души)
  • IV отдел – САЩ, Англия, Канада и страните от Латинска Америка (4 отделения, щат – 21 души)
  • Специални служби:
    • I отделение – Кадри (щат – 14 души)
    • II отделение – Радиовръзка (щат – 30 души)
    • III отделение – Счетоводство, поддръжка и охрана на конспиративни квартири (щат – 22 души)
    • IV отделение – Контрол по визите, картотека и архив (щат – 8 души)
    • V отделение – Шифрова служба
    • VI отделение – Фотослужба
    • VII отделение – Библиотека

Общ щат на Първо управление: 246 души (182 – оперативен състав, 64 – технически).

1974 – 1990[редактиране | редактиране на кода]

  • Началник на управление – 1
  • Заместник-началници – 4
  • 01-ви отдел – Турция
  • 02-ри отдел – Гърция и Кипър
  • 03-ти отдел – Западни страни
  • 04-ти отдел – Контраразузнавателен (КРО)
  • 05-ти отдел – Линия „Н“ (нелегални)
  • 06-ти отдел – Информация
  • 07-ми отдел – Научно-техническо разузнаване (НТР; от 1980 е с ранг на управление, УНТР, в рамките на ПГУ[2])
  • 08-ми отдел – Активни мероприятия (АМ)
  • 09-ти отдел – Арабски страни
  • 10-ти отдел – Работа по секретния щат
  • 11-ти отдел – Работа по капиталистически граждани на територията на НРБ
  • 12-ти отдел – Радио-свръзка
  • 13-ти отдел – Икономическо разузнаване
  • 14-ти отдел – Културно-историческо разузнаване (известно като 14 КИР)[3]
  • 15-ти отдел – Технико-документационен
  • 16-ти отдел – Специализиран (крути, или остри мероприятия, ОМ)
  • 17-ти отдел – Линия „А“ – Китай, Албания

Самостоятелни отдели и служби:

    • Отдел „Секретариат“
    • Отдел „Контрол, анализ и планиране“
    • Отдел „Административно-стопански“
    • Отдел „Картотека и архив“
    • Отдел „Мобилизация“
    • Отдел „Координация и протокол“
    • „Финансова служба“

Ръководители[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в г д е ж з Методиев, Момчил. Държавна сигурност: опората на комунистическата държава. // Знеполски, Ивайло (ред.). История на Народна република България: Режимът и обществото. София, „Сиела софт енд паблишинг“, 2009. ISBN 978-954-28-0588-5. с. 226 – 231.
  2. Христо Христов. Държавна сигурност. Част 2.2:"Неявните фирми" и ИНКО. // capital.bg, 3 септември 2010. Посетен на 8 февруари 2014.
  3. Христо Христов. Операция „МАРАТОН“. Част 4: Възходът на културно-историческото разузнаване. // Държавна сигурност.com, 4 декември 2013. Посетен на 24 януари 2014.
  4. www.dar.bg

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]