П-500 „Базалт“

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
П-500 „Базалт“
Класификацията на НАТО: SS-N-12 „Sandbox“
P-500 bazalt sketch.svg
Ескиз на противокорабната ракета П-500 „Базалт“
Обща информация
Вид Противокорабна ракета
История на производство и служба
Изобретател Челомей, Владимир Николаевич
Създадена на 19691974 г.
Производител НПО машиностроене
(OKB-52), Съюз на Съветските Социалистически Републики СССР
На въоръжение 1975 г. - до днес
На служба при Съюз на Съветските Социалистически Републики СССР
Военноморски флот на Русия Русия
Варианти П-1000 „Вулкан“

П-500 „Базалт“ (Индекс на УРАВ на ВМФ4К80, според класификацията на на НАТО: SS-N-12 Sandbox(на български: пясъчник)) е съветска крилата противокорабна ракета. ПКР „Базалт“ е първата крилата ракета с морско базиране и свръхзвукова скорост на полета и е предназначена за борба с мощни корабни групировки, включително и авионосни. От 1975 г. с комплекса „Базалт“ носят 10 подводни лодки от проектите 675МК и 675МУ, на които той сменя комплекса П-35. През 1977 г. ПКР „Базалт“ е приет на въоръжение при тежките авионосни крайцери от проекта 1143 „Кречет“. През 1980-те години с комплекса се въоръжават ракетните крайцери от проекта 1164 „Атлант“.

Последващо развитие на П-500 „Базалт“ става ПКР П-1000 „Вулкан“.

История на създаването[редактиране | редактиране на кода]

  • На 28 февруари 1963 г. излиза постановление на Съвета на Министрите на СССР №250 – 89 за разработката на комплекса в ОКБ-52 МАП (едно постановление с ПКР П-120 „Малахит“).
  • през декември 1963 г. е завършен ескизния проект на П-500.
  • октомври 1969 г. – октомври 1970 г. – етап на наземни изпитания (1-ви етап ЛКИ)
  • от края на 1970 г. – етап на летателно-конструкторни изпитания.
  • 1974 г. – успешни държавни изпитания.
  • 1975 г. – приемане на въоръжение.

Конструкция на ракетата[редактиране | редактиране на кода]

Ракетата за П-500 „Базалт“ е пряко развитие на ракетата П-35, със същата принципна компоновка. Пурообразният фюзелаж има сгъваемо триъгълно крило с висока стреловидност и един вертикален стабилизатор под корпуса. Двигателната установка е турбореактивен двигател КР-17-300 – разположена в кърмовата част на фюзелажа, въздухозаборника (както и при П-35) е изведен под корпуса, но има по-обтекаема форма с конично централно тяло, разчетено за достигането на високи скорости, от порядък на 2 – 2,5 Маха. Корпуса на ракетата е произведен от топлоустойчиви материали, издържащи на значителните температури, възникващи при триенето във въздуха.

Старта на ракетата се осъществява от транспортно-пусков контейнер с помощта на два закрепени в кърмовата част (странично от стабилизатора) твърдогоривни ускорителя. На първите изпитания, при залпова стрелба се наблюдава непредвиден ефект: значителните облаци барутни газове, създавани от ускорителите на излитащите първи ракети, пречат на пуска на турбореактивните двигатели на последващите. За да се избегне това, пускането на ракетите се произвежда с пауза от 8 секунди.

Далечината на действие на ракетата в зависимост от избрания профил на полета може да достига 500 км. Ракетата използва режим „голяма височина – малка височина“; на маршевия участък ракетата лети на височина до 5000 метра (за да се снижи съпротивлението на въздуха и разхода на гориво), а близо до целта, след захващането ѝ от главата за самонасочване, ракетата се снижава до височина 50 метра и осъществява полет на малка височина, скривайки се зад радиохоризонта от радарите на противника. Поразяването на целта се осигурява от полубронебойна (по други данни, фугасна) бойна част с тегло 500 – 1000 кг (според различните източници). За подаване на първичното целеуказание на ракетния комплекс, се използват данните от морската система за разузнаване и целеуказание „Легенда“.

За първи път в световната практика, П-500 е снабдена с бордова станция за поставяне на смущения 4Б89 „Шмел“, определяща режимите на работа на неприятелския радар за съпровождане, и поставяща смущения на нужната честота. Така, ракетата повишава своята устойчивост към неприятелските ЗУР. Вероятно, ракетата също е способна да изпълнява програмирани маневри за отклонение.

Тактика на използването[редактиране | редактиране на кода]

Ракетният комплекс „Базалт“ получава първично целеуказание от орбиталните платформи на МКРЦ „Легенда“, или от средствата за въздушно разузнаване. Изстрелването на ракетата става от кораб или от подводница; поради конструктивните ограничения на ракетата, явяваща се развитие на П-35 и използваща аналогичната пускова апаратура, пуска от подводница е възможен само от надводно положение. Възможна е стрелба както с единични ракети, така и на залпове.

Поради значителното време на полета и ограничените възможности на ГСН на ракетата, стрелбата на пълната далечина е ефективна само с използването на външно целеуказание от самолетите Ту-95РЦ или вертолетите Ка-25РЦ с апаратура за МРСЦ „Успех“ или „Успех-У“. Това се явява слабото място на системата, тъй като синхронните действия с бреговите самолети е доста трудна, а вертолетите са с ограничени полетни характеристики. Освен това, авиационните средства за целеуказание са доста уязвими за палубната авиация на неприятеля, и се нуждаят от прикритие.

Получавайки корекции от МРСЦ „Успех“, ракетите следват към целта на голяма височина, за да икономисат гориво. Приближили се до целите на дистанция захващане от ГСН, ракетите изпълняват разпределение на целите и се снижават до свръхмалка височина, скривайки се зад радиохоризонта. Остатъка от пътя си ракетите преминават на свръхмалка височина, за да се намали тяхната видимост и уязвимост.

Тактико-технически характеристики[редактиране | редактиране на кода]

Оценка на проекта[редактиране | редактиране на кода]

Ракетата П-500 е създадена като развитие на успешната серия ракети П-35, с оглед постигането на по-високи полетни характеристики, по-голяма далечина и по-големи възможности за поразяване на добре защитени цели, такива като авионосните ударни групировки. Изначално, проекта е разчетен за развитие на решенията и основните компоненти на П-35, с тази цел, че да може да се използва аналогична пускова инфраструктура и системи за обслужване с минимални модернизации. В нея за първи път са използвани такива новаторски технически решения като бордова станция за поставяне на радиосмущения, комбинирана траектория на стрелбата на големи отстояния и залпови атаки с разпределение на целите. Високата свръхзвукова скорост и ниската височина на полета значително затрудняват прихващането на ракетата близо до целта.

Следва, обаче, да се отбележи, че бидейки доста съвършено за времето си оръжие, П-500 съхранява същият принципен недостатък, привичен за всички свръхзвукови ракети – високата уязвимост на маршевия (височинният) участък от полета. Усъвършенстването на палубните прихващачи (по подобие на Grumman F-14 Tomcat) и далекобойните зенитни ракети в края на 1970-те години позволява да се прихване ракетата преди това, тя да се снижи за нисковисочинната атака. Бордовата станция за поставяне на смущения повишава устойчивостта на ракетата към ЗУР от старите модели (нуждаещи се от непрекъснато насочване, т.е. от постоянно облъчване на целите с радара на кораба-носител), но с появата на ЗУР SM-2, имащи инерционно насочване в маршевия участък и нуждаещи се от облъчване на целта само за късият момент на самонасочването в непосредствена близост до целта – възможностите на системата за създаване на смущения съществено се снижават.

Понастоящем системата П-500 се смята за остаряла, свалена е от въоръжение и заменена на корабите с новата, по-далекобойна ракета П-1000 „Вулкан“.

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Широкорад А. Б.. Огненный меч Российского флота. 416 с.. ISBN 5-87849-155-9.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „П-500“ в Уикипедия на руски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода, и списъка на съавторите.