Ради Томов
| Ради Томов | |
| български генерал | |
| Звание | |
|---|---|
| Години на служба | 1928 – 1962 |
| Служи на | Царство България Народна република България |
| Род войски | |
| Войни | Втора световна война |
| Образование | Национален военен университет |
| Дата и място на раждане | 18 октомври 1908 г. (стар стил)
|
| Дата и място на смърт | 1992 г.
|
Ради Янков Томов е български офицер, генерал-майор, началник на управление „Инженерни войски“ – МНО (1950 – 1958), началник на катедра „Инженерни войски“ във Военна академия „Георги Раковски“ (1958 – 1960).
Биография[редактиране | редактиране на кода]
Ради Томов е роден на 18 октомври 1908 г. в Силистра. Завършва 4-и випуск на средното ЖП училище през 1928 г.[1] Същата година постъпва във Военното на Негово Величество училище, завършва през 1931 г. с 50-и Дунавски випуск, на 6 септември 1931 е произведен в чин подпоручик и през същата година е назначен на служба в 1-ви инженерен полк, където до 1935 г. служи като взводен командир.[2] Там служи с Христо Стойков и е направен член на Военния съюз от него. На 3 октомври 1934 г. е произведен в чин поручик, а от 1935 г. служи в Школата за запасни офицери, като в периода 1936 – 1937 г. е командир на пионерен и ЖП взвод в ШЗО.[2] От 1938 г. е командир на нестроева рота от 3-ти инженерен полк.[2] През 1940 г. е назначен за командир на рота от 3-ти инженерен полк[3] и на 6 май 1940 г. е произведен в чин капитан.
През 1941 г. капитан Ради Томов става слушател във Военната академия, която завършва през 1944 година.[4] Същата година е назначен първоначално в Щаба на войската[5], след което е началник на секция в щаба на войската[6], след което е ръководител на Противовъздушната и химическа защита (ПВХЗ) на 10-а пехотна дивизия[7] и през следващата година е назначен за началник на секция в отдел „Военни съобщения“.[8], като през същата година е произведен в чин майор. През Втората световна война (1941 – 1945) служи в щаба на 1-ва българска армия.[2] През януари 1945 г. става член на БКП към партийната организация в Генералния щаб.[9]
През 1945 г. майор Томов постъпва във Висшата военна академия „К. Е. Ворошилов“ в Москва, Русия, която завършва през 1946 г.[10] и на 15 септември 1946 г. е произведен в чин подполковник. Завръща се от Русия през 1947 г. и по-късно същата година е назначен за началник на секция в оперативния отдел.[11]
В периода от 1947 до август 1950 г. заместник началник на оперативното управление в ГЩ на БНА, след което от август 1950 до 1958 г. заема най-висшата военно-инженерна длъжност – началник на управление „Инженерни войски“ – МНО. До 1 януари 1950 г. е началник на отделение оперативна подготовка, контрол и оперативни проучвания в Оперативния отдел, а след това заместник-началник на Оперативния отдел.[12] От 1958 до 1960 г. е началник на катедра „Инженерни войски“ във Военна академия „Георги Раковски“. През 1963 г. се пенсионира и умира през 1992 година. [2]
Военни звания[редактиране | редактиране на кода]
- Подпоручик (6 септември 1931)
- Поручик (3 октомври 1934)
- Капитан (6 май 1940)
- Майор (1945)
- Подполковник (15 септември 1946)
- Полковник
- Генерал-майор (14 септември 1954)
Образование[редактиране | редактиране на кода]
- Военно на Негово Величество училище (1928 – 1931)
- Инженерна школа (1 година)
- Военна академия „Георги Раковски“ (1941 – 1944)
- Висша военна академия „К. Е. Ворошилов“ (1945 – 1946)
Бележки[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ Йосифов, А., Тодоров, Т. и Станоева, И. Паметта на времето, 2022, с.651
- ↑ а б в г д Стоилов, Кръстю. Инженерните офицери на България. София, Военно издателство, 2007. ISBN 978-954-509-384-5. с. 123.
- ↑ Министерска заповед № 98 от 1940 г.
- ↑ Министерска заповед № 108 от 1941 г., Министерска заповед № 24 от 1944 г.
- ↑ Министерска заповед № 24 от 1944 г.
- ↑ Министерска заповед № 76 от 1944 г.
- ↑ Министерска заповед № 210 от 1944 г.
- ↑ Министерска заповед № 212 от 1945 г.
- ↑ Протокол № 320 от 14 септември 1954 г. от заседание на Политбюро (ПБ) на ЦК на БКП, с.108
- ↑ Министерска заповед № 247 и 412 от 1944 г.; Министерска заповед № 25 от 1946 г.
- ↑ Министерска заповед № 50 от 1947 г.; Министерска заповед № 184 от 1947 г.
- ↑ „Военното разузнаване през комунизма“, КРДОПБГДСРСБНА, 2012, с.268
Източници[редактиране | редактиране на кода]
- Руменин, Румен. Офицерският корпус в България 1878 – 1944 г. Т. 5 и 6. София, Издателство на Министерството на отбраната „Св. Георги Победоносец“, 1996. с. 335.
- Стоилов, Кръстю. Инженерните офицери на България. София, Военно издателство, 2007. ISBN 978-954-509-384-5. с. 123.
