Радослав Парушев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Радослав Парушев
български писател
Радослав Парушев през 2019 в офиса на издателство Колибри
Радослав Парушев през 2019 в офиса на издателство Колибри

Роден
29 януари 1975 г. (49 г.)

Националност България
Учил вСофийски университет
Литература
Период2001 –
Жанроверазказ, роман
Темаградска младеж, социални и културни конфликти, корупция, антикомунизъм
ПовлиянДостоевски, Борхес, Еко, Маркес
Радослав Парушев в Общомедия

Радослав Парушев e български писател и публицист.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден е на 29 януари 1975 г. в София, израсъл е в кв. Мусагеница[1], където учи в местно училище. Парушев завършва юридическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ през 2000 г.[2] От 2002 г. е член на Софийска адвокатска колегия и от тогава работи като адвокат в областта на интелектуалната собственост и на правната уредба на телекомуникациите и новите технологии.[2] Работи първо за правно-информационна система „Апис“, после за софийската кантора „Пенев & партнърс“ (преди „Сеплекс). През 2008 основава своя кантора под фирмата „Овчаров & Парушев“.[3] Участвал е като консултант към Съвета по авторско право, консултативен орган към Министерство на културата, без да бъде член на съвета.

Заедно с Тома Марков, Стефан Иванов и Момчил Николов Парушев е член на неформалния литературен клуб „бързалитература“ още от основаването му през 2004 г.[4][5] Заедно с „бързалитература“ Парушев участва в няколко литературни турнета, включващи редица публични четения и литературни пърформанси в Пловдив[4][6], Пазарджик, Благоевград, Русе, Созопол (в рамките на фестивала на изкуствата Аполония 2005) както и в десетки публични четения в родната му София.

От 2008 г. Парушев води обществена кампания по повод т. нар. „репро права“ – първоначално като представител на Асоциация „Българска книга“,[7] впоследствие като председател на Асоциацията на писателите в България.[8] Репро правата са компенсационни възнаграждения за авторите на литературни и драматургични творби, които не са събирани от Министерство на културата през последните 15 години.[9]

През 2010 г. на учредителното събрание на Асоциацията на писателите в България Парушев е избран за първи Председател на Управителния съвет на организацията.[10] Самата асоциация е замислена като противовес и алтернатива на Съюза на българските писатели и цели да гарантира интересите на съвременните млади български автори. В асоциацията могат да членуват единствено български автори, издали поне една книга в България след 2000 година и които не са сътрудничели на структурите на Държавна сигурност.[11] В асоциацията членуват автори като Алек Попов, Калин Терзийски, Ваня Щерева, Ясен Атанасов и др.[8]

Парушев е близък съратник с известния български съвременен артист и авангардист Иван Мудов, който често присъства в творбите на Парушев. Самият писател участва в някои от акциите на Иван Мудов, и по-конкретно в три от тях: прием по повод откриването на музей на съвременното изкуство в сградата на бившата гара „Подуене“ в София'[12]; проекта Фрагменти; опит за учредяване на Музей за съвременно изкуство (МУСИЗ) по Закона за паметниците на културата и музеите[13][14][15] и др.

Творчество[редактиране | редактиране на кода]

Проза[редактиране | редактиране на кода]

По думи на самия Парушев, изграждайки се като прозаик, е претърпял сериозни влияния от прозата на Г.Г.Маркес, Х.Л.Борхес, Хулио Кортасар, А. П. Чехов и Умберто Еко. Въпреки това, като свой безспорен фаворит сред всички световни писатели посочва Ф.М.Достоевски. Неведнъж е заявявал пристрастия към българските писатели Милен Русков и Алек Попов.[16]

Става популярен сред интересуващите се от модерна българска проза след 2001 г., когато специализираното издание на в-к „Капитал“ „Капитал Лайт“ (тогава все още „Капител“) започва да публикува негови творби, като оттогава са поместени над 15 негови къси разказа.

През декември 2004 издателство „Жанет 45“ от Пловдив издава първата книга на Парушев – сборникът с разкази „Никоганебъдинещастен“. Сборникът е приет радушно от критиката, като Йордан Ефтимов го определя за „...(н)ай-добрият автор на разкази, появил се през последните години“.[17] През май 2005 г. същото издателство издава романа му „Преследване“. И двете книги са издадени като част от поредицата „Бърза литература“ на издателството.[18]

Следващите пет книги са издадени от издателство Сиела (София) и вече не носят марката „бързалитература“. Малко преди излизането на романа „Project Dostoevski“, в началото на 2009 г. Парушев преустановява всякакви публикации на къси разкази в периодични издания.

По повод публикуването на сборника с разкази „Само за напушени“, Парушев прекратява отношенията си със своя дългогодишен издател Сиела. Повод за това става избраното от автора заглавие на книгата, което не се приема от издателството. В крайна сметка, писателят издава сам сборника и дори постига увеличение на продажбите.[19] Книгата среща положителнен отзвук сред критици като Александър Кьосев и Милена Николчина.[20]

Публицистика[редактиране | редактиране на кода]

Парушев има множество кратки публицистични текстове в „Литературен вестник“, вестник „Сега“, списанията „Егоист“, „Едно“, „Плейбой“, „Интро“, „Една седмица в София“, „Хъслър“, „Списанието на М-тел“, „Мъжът“. Неговият текст „Тоя от Продижди" е влючен в сборника с разкази „Първите 20: Подбрани разкази от първите 20 години на XXI век" (2020) съставен от Александър Шпатов и издаден от Сиела.[21]

Поезия[редактиране | редактиране на кода]

Поетическите опити на Радослав Парушев се изчерпват с два поетически къса, публикувани в сборника „Антология на живите“. Единственото представяне на живо на негова поезия е през 2010 г. на фестивала София: Поетики – на едно от тези стихотворения.

Отличия[редактиране | редактиране на кода]

  • През 2001 г. печели конкурса за разказ „Бъди писател“ на списание „Егоист“ измежду 600 участника.
  • През 2003 г. печели националния конкурс за къс разказ „Рашко Сугарев“.
  • През есента на 2003 г. след проведен конкурс спечелва участие в съвместния българо-британски литературен фестивал, провеждан от Британския съвет в София, но след като се запознава отблизо с „демагогията и с ретроградните подходи“ (определението е на Парушев) на организаторите.
  • Номиниран за наградата „Хеликон“ за съвременна българска художествена проза за сборника с разкази „Никоганебъдинещастен“ (2005)[22], за романа „Project Dostoevski“ (2009)[23], сборника с разкази „Животът не е за всеки“ (2011)[24] и сборника с разкази „Смъртта не е за всеки“ (2012)[25].

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

Книги[редактиране | редактиране на кода]

Участие в сборници[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Елена Пенева. Тоалетна хартия „Дзен“, кондоми „Исус Христос“ и Достоевски // Днес.бг, 2 септември 2009. Посетен на 3 март 2010.
  2. а б Човекът зад твореца – Радослав Парушев // Public Republic, 26 ноември 2009. Архивиран от оригинала на 2010-11-01. Посетен на 3 март 2010.
  3. Правна фирма „Овчаров & Парушев“ // Посетен на 3 март 2010.
  4. а б Стефан Иванов. копи-пейст на разни текстове/сайтове за Бърза Литература // Блог на Стефан Иванов, 11 юни 2005. Посетен на 3 март 2010.
  5. Гергана Стойчева. „Бърза литература“ – нова поредица за съвременни български автори // Словеса, 18 декември 2004. Архивиран от оригинала на 2005-01-17. Посетен на 17 януари 2005.
  6. Leepra De Luxe и „Бърза литература“ в Пловдив // Автора.com, 3 март 2005. Архивиран от оригинала на 2014-01-12. Посетен на 3 март 2010.
  7. Данък за празен диск – къде е новината // БНТ, 28 май 2010. Архивиран от оригинала на 2010-05-31. Посетен на 31 май 2010.
  8. а б Асоциацията на писателите пита ЕК относно Закона за авторското право // Днес+, 29 октомври 2010. Архивиран от оригинала на 2014-01-10. Посетен на 3 май 2011.
  9. Писателите сезираха ЕК // Актуално.com, 29 октомври 2010. Архивиран от оригинала на 2010-10-31. Посетен на 3 май 2011.
  10. Светлана Дичева. Радослав Парушев за новата „Асоциация на писателите в България“ // БНР, 17 юли 2010. Архивиран от оригинала на 2013-06-28. Посетен на 3 май 2011.
  11. Теодора Станкова. Парчета Радослав Парушев // сп. Бела, юли 2010. Архивиран от оригинала на 2013-06-28. Посетен на 3 март 2010.
  12. Visual seminar (2003 – 2006), проект на Института за съвременно изкуство – София
  13. Създаване на Музей за съвременно изкуство: Проект на Иван Мудов // Фондация „Отворени изкуства“. Посетен на 3 март 2010.
  14. Иван Мудов „пред прага“ на своя Музей за съвременно изкуство в България // News.bg, 21 октомври 2010. Посетен на 3 март 2010.
  15. Светлана Куюмджиева. Първи частен музей // в. Култура, 8 октомври 2010. Посетен на 3 март 2010.
  16. Весела Кръстева. Радослав Парушев: „Искам хората да видят какво съм написал, за да бъдат щастливи от това, което ще прочетат“ // БНР, 10 март 2011. Архивиран от оригинала на 2013-06-28. Посетен на 3 май 2011.
  17. Анотация „Никоганебъдинещастен“ // Сиела, Ноември 2012. Посетен на 7 януари 2020.
  18. Поредица Бърза литература // Жанет 45. Посетен на 3 март 2010.
  19. Радослав Парушев: Самоиздадох се, за да го начукам на системата // Капана.БГ. Пловдив, 18 октомври 2017. Посетен на 6 януари 2020.
  20. а б Александър Кьосев, Миглена Николчина, „Бавното четене: Радослав Парушев, Само за напушени, Издателство „Гигамоно“, 2017“, разговор за книгата във в. „Култура“, бр. 28 (3173), 21 юли 2017 г.
  21. Димова, Таня. „Първите 20“ години на века в 20 разказа, събрани в един сборник // БНР новини. БНР, 02.12.2020. Посетен на 09.09.2021.
  22. Сайт на награда „Хеликон“, Номинации 2005, архив на оригинала от 11 януари 2014, https://web.archive.org/web/20140111001622/http://nagrada.helikon.bg/2005/nagrada/112_nominatcii.html, посетен на 2012-08-09 
  23. Сайт на награда „Хеликон“, Летни номинации 2009, архив на оригинала от 10 януари 2014, https://web.archive.org/web/20140110111954/http://nagrada.helikon.bg/2009/nagrada/90_letni-nominatcii.html, посетен на 2012-08-09 
  24. Сайт на награда „Хеликон“, Пролетни номинации 2011, архив на оригинала от 4 октомври 2013, https://web.archive.org/web/20131004213222/http://nagrada.helikon.bg/2011/nagrada/281_proletni-nominatcii.html, посетен на 2012-08-09 
  25. Сайт на награда „Хеликон“, Пролетни номинации 2012, архив на оригинала от 7 ноември 2013, https://web.archive.org/web/20131107043326/http://nagrada.helikon.bg/2012/nagrada/392_proletni-nominatcii.html, посетен на 2012-08-09 
  26. „Радослав Парушев за „Изнасилени от чудеса“ и вярата в рокендрола и свободата“, интервю на Стефан Иванов, „Артакция“, 6 ноември 2019.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]